ВОЙНАТА РУСИЯ-УКРАИНА: КАКВО МОЖЕ ДА СТАНЕ. КАКВО ЩЕ СТАНЕ И КАК ЩЕ ЗАВЪРШИ

Проф. Никола Г. Алтънков

        Мир може да настъпи скоро, а може би и не, понеже не всички го искат! Но всичко започнато в края на краищата свършва (даже доживотния затвор), или поне привършва, и тази война някога ще свърши. Какви са възможностите, вариантите и кога? Ще има ли фанфари в Москва, или в Киев, паради на победата,  ще се възстанови ли Г-8, ще се успокои ли светът (поне засега)?

Да се спрем на три неща: кратък преглед на 200 годишната военна история на Русия (понеже тя започна войната), съпоставка и възможни аналогии със съдбата на други империи и – мимоходом – примери на добре започнати и зле приключили войни, не само поради военни неуспехи, но по други причини. Например: не е ли възможно да „спечелиш“ война, когато не я „загубиш“?!

Историята на Русия и СССР показват повтарящи се примери на важни политически или социални последици от поражения във войни. Решенията
на проблеми от политически, икономически и социален характер често са обусловени от претърпени военни неуспехи, докато апатията на руския народ, хроничната липса на гражданско общество и гаранции за действителна изява на мирни и законни протести и публично несъгласие с политиката на управляващия елит/шайка/кабал, са се превърнали постепенно в руска традиция и продължават и в ХХI век! Повтаря ли се миналото? Понеже, макар и не непременно, Post hoc non est propter hoc!

След като Русия загуби Кримската война (1853-1856) настъпиха политически и социални промени: новият цар Александър II премахна крепостничеството
(и затова е наричан „Цар Освободител“) и въведе законодателни мероприятия, които имаха за цел да приближат Русия към цивилизована Европа. Руският народ не реагира по особено възторжен начин на въведените новости, особено след като стана ясно, че съществуващите порядки не ще претърпят коренна промяна. Съвпадение?

Русия претърпя поражение във войната срещу Япония (февруари 1904 –септември 1905). Още през време на войната се появиха безредици, стачки и демонстрации в Москва и други градове, всички потушени жестоко, но на 17 октомври 1905 бе провъзгласен Царски Манифест предоставящ граждански свободи  и руски парламент, състоящ се от Държавен съвет и Държавна Дума.

Бяха въведени нови закони и аграрна реформа, започна бурното развитие на руската промишленост и за първи път бе създадено гражданско правителство, начело с Пьотр Столипин (убит в 1911 г. от анархисти). Русия може би бе тръгнала към модернизация и действителни промени, но за много кратко време. Друго съвпадение, пак по пътя на реформи и демокрация?

В 1917 г., след редица военни поражения в Европейската война бе извършен опит за мирно прехвърляне на политическата власт, т.нар. „Февруарска революция“. Императорът Николай II абдикира, появиха се наченки на конституционно-демократично управление, но в условията на продължаваща неуспешна и нежелана война, само след няколко месеци болшевиките на Ленин и Троцки заграбиха властта (Октомврийската революция от 1917 г.) и Русия пое по различен път. Модернизация бе извършена, но на много висока цена, а демократизацията и развитието на гражданско общество бяха отново отложени.

На 3 март 1918 г. Русия  капитулира пред Германия, Австро-Унгария, Турция и България. Династията на Романовци приключи и царското семейство беше разстреляно през юли 1918 г. За кратко време се появи независима държава Украйна. Последва гражданска война и опити за износ на революция, но страната беше разорена, индустрията и селското стопанство в руини и положението на руския народ действително се промени, но не към по-добро. Съществуващите по царско време безправие, произвол и перманентен терор продължиха, а новият режим в Москва освен че бе новост за Европа и света, се превърна и в световна заплаха. Съвпадение?

Постепенно Русия се индустриализира (за да се милитаризира), укрепналият терористичен режим достигна кулминацията си по времето на Сталин, но и той си отиде през 1953. Наследниците му го обявиха за злодей, изхвърлиха мумията му от Мавзолея в Москва, без забележима реакция от страна на народа. Подобна апатия беше характерна и при следващите промени във властта: след Хрушчов (украинец, насилствено премахнат, но пожален) се изредиха Брежнев (украинец), Андропов и Черненко – също безмълвно и безропотно посрещани от народонаселението на вече могъщият Съветски Съюз.

В 1979 година СССР нахлу в Афганистан, но понесъл редица поражения от муджахедините, бе принуден да се изтегли след малко повече от 9 години. В Москва управлява Михаил Горбачов (1985-1991), който се старае да ободри апатичната, уморена и корумпирана власт с повика си за обнова и „демократизиране“, според неговия жаргон гласност и перестройка. И при този лек завой обществото не реагира. Проявява се известна съпротива, но тя е предимно, ако не и изключително на национална основа – в Грузия и Балтийските републики.

Поражението в Афганистан все пак създава впечатление за промени до известна степен. За първи път в годините на управлението на болшевишката партия се съзира известно омекване на вътрешните отношения, появяват се вестници, списания и книги, които третират историята на СССР по различен начин. Подобряват се и отношенията със западните държави, настъпва краят на Студената война. И тя завършва с поражение за Русия, която губи завоюваните след 1945 година територии и даже самият Съветски съюз, заедно с Варшавския военен договор престават да съществуват.

След разпадането на СССР през декември 1991 г. управлява Борис Елцин, а след него – от 2000 година до днес – върховен разпоредител е Владимир Путин (с едно фиктивно прекъсване 2008-2012 г., когато определеният от Путин президент е Дмитрий Медведев).

През този период се забелязва стремежът на нова/стара Русия да се представи пред света като демократическа държава с периодични редовни избори за Народно събрание (Дума), Върховен съвет, Президентска институция и други подобни външни белези на съвременно светско управление. Може би двете военни поражения на Русия в периода Горбачов-Елцин – Афганистан и Студената война, приключили по времето на Рейган – Горбачов – са изиграли известна роля за нейното бъдещо развитие. Или ново съвпадение?

        Съдбата на съветската империя не изглежда уникална. И други европейски и даже световни империи не можаха да избегнат (или да преживеят) последиците от разпадането им. В някои от тези случаи, например разлагането на колониалната система, бе форсирано, ако не и предизвикано от двете големи световни войни в 1914-1918 и 1939-1945 г. Великобритания – номинален победител във Втората световна война – загуби империята си след 1945 година и от водеща световна сила се превърна в една от няколкото сили, но далеч от статута си на решаващ фактор в европейската и световна политика.

Същата съдба претърпя Германският Райх на Хитлер с неговите 1000-годишни претенции. Изчезна набързо току-що проходилата Италианска Империя. Франция загуби имперските си територии в Африка и Азия, трябваше да напусне Магреба после и Индокитай. Нидерландия се бори след 1945 да запази азиатските си владения но безуспешно. Япония загуби Манджурия, оттегли се от Корея и Китай. Светът в средата на 1950те години вече се бе превърнал в нещо съвсем различно от годините преди Втората световна война.

Истинските победители след 1945 година обаче, се оказаха СССР и САЩ. Русия (СССР) се разшири до Берлин и Виена, укрепи се и на изток в Азия и помогна при създаването на комунистически Китай, а САЩ изгради невиждана дотогава стопанска, финансова и военна мощ и пое функциите на световен полицай (поне до 2008 година – началото на президентството на Барак Обама).

Но периодът след 1945 година беше характерен – между другото – и със създаването на редица нови държави, резултат на неохотното, но все пак успешно проведено деколонизиране, по-специално в Африка и Азия. Традиционните империи, които се разпореждаха по свое желание и възможности в двата континента, трябваше да отстъпят и да се съгласят с прилагането на принципите залегнали в хартата на ООН (създадена от тях самите през 1945 г.) повсеместно в света. Как се промени този свят – поне механично?

Независимите държави в Африка в 1945 г. бяха само 4, а в 1970 станаха 38, сега са 54. В Азия от 8 независими държави в 1945 г. се увеличиха на 49. В света имаше само 99 независими държави в 1945 г., а сега в ООН членуват 193 държави плюс Ватикана и Палестина, или общо 195. Според ЦРУ (в САЩ) независимите държави и територии в света в момента са 237. Съществуват спорове за точния им брой, но тенденцията е ясна и недвусмислена.

Колониалните държави, главно Великобритания, Франция, Холандия, Белгия, Германия и Италия се разделиха с владенията си след края на Втората световна война, също както Испания, Португалия и Швеция преди тях, а в по-ново време Япония, Отоманска Турция, Австро-Унгария (без колонии, но полиетническа) и Руската империя бяха принудени да отстъпят и признаят новите държави, появили се на местото на техните империални придобивки. Светът явно е много по-различен в 2024 отколкото в 1924, или даже в 1945 година.

Даже държавите в Европа претърпяха метаморфози през годините на ХХ век. В 1938 година имаше 29 независими държави, които три години по-късно се стопиха на 21. Сега са 50, от които 12 са все още монархии, 7 са полупризнати (Абхазия, Косово, Малтийския орден – Родос и Малта, Нагорно-Карабах, Приднестровска република в Молдова, Северно-Кипърска турска република в Кипър и република Южна Осетия в Грузия), а 47 територии имат „особен статут“.

От интерес е новата структура на Русия. Тя сега се нарича Руска Федерация и освен Русия съдържа още 22 републики: Адигея, Алтай, Башкирия, Бурятия, Дагестан, Ингушетия, Кабардино-Балкария, Калмикия, Карачаево-Черкезия, Карелия, Коми, Република Крим, Марий Ел, Мордовия, Северна Осетия, Татарстан, Тува, Удмуртия, Чечения, Чувашия, Хакасия и Якутия. Доминацията на руския и т.нар. „славянски“ елемент е явна и засега не особено оспорвана.

Явен е и стремежът на управниците в Москва да намерят местото на Русия в новоизградения и все още изграждащ се свят и така да създадат идеологическа и „цивилизационна“ идентификация на федеративната си държава. Нагазиха в архаиката и в миналото си и то им хареса. В това отношение знаменателен пробив бе сторен на 21 май миналата година когато на ХХХI Асамблея на руския Съвет по външна политика и отбрана се поставиха и решиха, по-скоро декретираха, основните тези за бъдещето развитие на Русия, или по-точно за т.нар. Руска цивилизация на цивилизациите.

        Още преди Форума и водените дискусии от учени, изследователи и експерти по сигурност и външна политика стана ясно, че Федерацията търси ролята и значението на Русия извън съвременните рамки на междудържавни отношения и вече установени договори и споразумения. Русия заявява, че не е съгласна да приеме новата си роля на важна, но не и само една от водещите сили в света, още по-малко да се съобразява със САЩ, Китай, Европейският Съюз, БРИКС, или коя да е новъзникваща група държави организирани на стопански, регионални, финансови, или религиозни основи.

Новите руски учебници по история за 10 и 11 клас, появили се през септември 2023 г. разясняват целите и задачите на т.нар. „специална военна операция“ в Украина като отговор на провокациите на Запада и главно САЩ и НАТО. А последният указ на президента Путин обосновава държавната политика в областта на историческото образование със следните думи: „Русия е държава-цивилизация, сплотила руския и много други народи в пространството на Евразия в единна културно-историческа общност…В основата на самосъзнанието на руското общество са залегнали традиционни духовно-нравствени и културно-исторически ценности, от които зависи съхраняването на суверенитета на Русия…Неприятелските действия на чужди държави целят да отрекат или омаловажат приноса на Русия в развитието на световната цивилизация“.

Повече от хиляда години след появяването на Русия на международната сцена се пристъпва към създаването на нов разказ за появата ѝ, нейното развитие и теоретична обосновка на действията на една ядрена евразийска държава. Който владее миналото той владее и бъдещето. Който владее настоящето, владее миналото!  Джордж Оруел го е отбелязал още преди 76 години!

Но светът се е променил не само за колониалните държави, за Европа и САЩ. Промените засягат и древни държави, устояли на времето и събитията. Някои от тях са (все още или отново) теократични, а останалите се борят да намерят местото си в днешния свят при днешните обстоятелства. Япония и Корея (Южна) са го намерили, Турция и Индия (с ядрено оръжие) догонват повече или по-малко успешно, но Иран (Персия), Китай и Израел (и трите са ядрени сили) като че ли регресират, а не напредват. Русия пък изглежда,  че съзнателно и целенасочено затъва в архаичността.  Възнаградена е с постоянни проблеми, които изпитва в момента поради конфликта си с Украина Те затвърдяват нейната международна изолация и не вещаят нищо добро за бъдещето на страната, обществото и елита ѝ. Русия реагира с упоритост и заплахи с ядрен Апокалипсис, но това води до влошаване на нейното стопанство и финанси в обстановка на перманентно военно положение.

Важната група от първокласни държави Г-8 е вече превърната в Г-7, а президента Путин – например – не е в състояние да пътува в чужбина поради заплаха от арест. Международни събития като Олимпиадата в Париж и други спортни състезания тази година ще бъдат без участието на Русия. Даже при успешно заобикаляне на международните санкции срещу Руската Федерация и туширане на действията им поне до известна степен, крайните резултати не са в нейна полза.

Неприятно засегнати са и хората, които владеят новата Русия: олигарси, богаташи, интелектуалци, генерали, адмирали, министри и всички управители по върховете на руската властова структура в Москва и местните републики и територии, даже без да обръщаме внимание на обикновените жители на Федерацията. Малкото останали приятели и съюзници на Русия се броят на пръстите на едната ръка и те са неискрени, готови да се обърнат на 180 градуса при нужда. Със съюзници като Беларус, Северна Корея, Иран и Сърбия не се стига далеч. Китай не е съюзник, тъй като той дели мегдан със САЩ и е далеч по-мощен от сегашна Русия. Personne ne m’aime!

Изглежда, че рано или късно, но заради самата Русия, ако не и на заобикалящият ѝ свят е по-добре това да стане колкото се може по-скоро – Путин ще бъде отстранен от новата му роля на пълновластен владетел на тази многоизстрадала страна, която отдавна е готова за реформи и повече свободи за поданиците ѝ, както и за изграждането на модерно гражданско общество. Подобна трансформация – когато и ако се получи – вероятно не ще донесе особени сътресения вътре в страната, а и не съществува особен интерес за намеса на външни сили.

Примерът с подхода на Евгений Пригожин, шефът на „частната“ армия „Вагнер“ е характерен и многозначителен. След успехи в Сирия и Африка след 2014 г. Пригожин тръгна към Москва  с танкове и бойни машини в края на юни 2023 г. – за да въдвори ред, или чисто и просто да вземе властта. Пригожин и бойците му бяха посрещнати като герои от населението в Ростов на Дон и Воронеж по пътя им за Москва, но те спряха на 200 клм. от столицата и след преговори се отказаха от намеренията си. Два месеци по-късно Пригожин и десетина от помощниците му бяха убити в самолетна катастрофа.

Но интересната част от произшествието – заедно с триумфалното посрещане в Ростов на Дон и Воронеж – беше че нито походът нито присъствието на бойците не смути особено публиката в населените места откъдето те преминаваха. Още по-характерно, след посрещането и изпращането им с цветя и бонбони, руските граждани се разотидоха мирно и тихо и се отдадоха на всекидневните си занимания. С тези постъпки те показаха, че смяна в ръководството на Русия едва ли ще предизвика особена реакция – напомняйки за 1953 (смъртта на Сталин), 1964 (свалянето на Хрушчов) и 1991 (свалянето на Горбачов) – поне три характерни дати в съветската история, които бяха приети като ежедневни случки от населението и руското общество като цяло.

Не трябва да се подценява влиянието и значението на сили в Москва, които положително не извличат вече огромни ползи от подръжката си за президента Путин. И обратно: които биха имали полза от модерно общество с ударение върху по-нататъшно успешно развитие на руската индустрия, стопанство, финанси и търговия. Изминалият четвърт век и фантазиите за уникалната роля на Русия, откритието, че тя е цивилизация сама за себе си, както и незачитането на елементарни норми от международното право и отношения не обслужват, а по-скоро накърняват интересите на истинските управители на Русия, а те далеч не са вече политиците от мащаба на предишното Политбюро, които еднозначно и напълно безотговорно решаваха съдбините на своята родина.

От друга страна, така лелеяният от Русия (и вече изграждащ се) многополюсен свят не изглежда твърде насърчителен за руските управници. По време на първата студена война те трябваше да се съобразяват  главно със САЩ и неговите съюзници, а сега съществува Червен Китай (също със съюзници), който няма достатъчно основания да бъде слуга или даже съюзник/помощник на Руската федерация, а напротив – сам се бори за надмощие в света. Съществува и БРИКС, а Иран и Саудитска Арабия също правят заявки за влияние. Не се чува нищо от Южна Америка, но и там има потенциал за претенции (Бразилия и Аржентина са членки на БРИКС).

Последните руски действия в конфликта ѝ с Украина като че ли пък стреснаха Европейският Съюз, който с или без Великобритания започна да изгражда своят нов военен потенциал, а и НАТО вече е реална заплаха за Русия и не само там където се очакваше. Възражда се Северният съюз и Швеция, заедно с Финландия, Норвегия, Дания и Исландия са вече на прага на Русия, а те съвсем не са за подценяване. Северният съюз заедно с Полша, Румъния, Чехия и Унгария (след Орбан), даже без Турция и Великобритания и без НАТО са способни да се справят с омаломощена и самотна Русия. Защо Москва и Путин да се излагат на нови опасности?

Но всред подръжниците на Украина в Западния свят съществуват все още надежди, че Русия може да бъде опитомена по някакъв начин и събитията в Източна Европа да се развият компромисно: „Русия да не спечели, а Украйна да не загуби“. Напомнят се последователните, мащабни и успешни опити за международно разбирателство още от 1648 г. (Договорът от Вестфалия), Виенското Споразумение в 1815 г., Версайската система от мирни договори от 1919 г., създаването на Организацията на Обединените народи в 1945 г., както и неподписаните и несъгласувани, но общо взето мирни години на Студената война 1945-1990. Споменава се и т.нар. Ваймарски триъгълник (Германия, Франция и Полша) от 1991 г. Подобна аналогия е грешна, колкото приятно да звучи.

Изпускат се важни обстоятелства от миналото. Изброените по-горе споразумения, които са били общо взето успешно проведени и дадоха задоволителни резултати бяха почти изключително договорени между европейски държави, които в края на краищата имаха сходни политически, икономически, финансови, културни и религиозни връзки и сношения – мислеха и разсъждаваха по сходен начин – и може би точно затова, а не по други съображения чувстваха връзка помежду си и затова бяха и в състояние да отстояват задълженията си. Монархиите бяха още на мода, а на демокрацията и народовластието не се гледаше с доверие.

Отоманска Турция и мюсюлманският свят не участваха в споразуменията, нито будисти, индуски пантеисти, или други разночинци. Европа беше убедена, че диктува и ръководи историята на света. Това миопично виждане не беше съвсем верно поне до Виенския конгрес от 1815 г. Тогава първата индустриална и финансова сила в света беше Китай, който разполагаше със стопанска мощ равна на следващите две сили, едната от които беше Индия. САЩ се появиха чак след половината на по-миналия век, по времето на западането на континентален Китай и Индия.

Действителното израстване на Европа като фактор в международните отношения не настъпи преди първата половина на ХIX век. Япония стана страна в споразуменията за пръв път в 1919, а Китай – чак в 1945. Индия и Пакистан – много по-късно, а Русия даже по време на болшевизма настояваше на своето християнство и даже претендираше – до днес – към доминация върху източното православие.

Реализмът и съобразяването с действителността в новия свят – какъвто е в момента – изисква различен подход от този с който светът успешно или не се съобразяваше даже след завършването на Студената война, символизирано с падането на Берлинската стена в 1989 г.

Въпреки широката международна подкрепа за Украина в ООН и другаде (НАТО, Европейският Съюз, Международният съд в Хага), за редица страни в света – включително най-мощните във всяко отношение: Индия, Китай, Турция, Южна Корея, Южна Африка, Саудитска Арабия, Бразилия, Аржентина и повечето африкански и азиатски държави, сегашното противостоене на силите е не Русия – Украйна, а двубоят Русия срещу Запада. Това отношение не се дължи изключително на руския пропаганден модел, а е може би отражението на самата действителност в по-ярък цвят.

Оттам произлиза изводът, че руска победа, даже измъкване на Русия от войната с компромис, невредима и без съответни последици за нея, ще означава поражение за Запада. Украйна ще бъде, разбира се, големият губещ и руската заплаха няма да изчезне, а ще бъде временно отложена. Пътят на Китай към Тайван със сигурност ще бъде по-свободен, международният ред и ролята на ООН ще бъдат вероятно сведени до още по-ниско равнище от това понастоящем (клонящо заплашително към нулата) и бъдещи агресори ще бъдат свободни да се разпореждат със съдбите на други държави по собствено усмотрение.

Мнозинството от държавите в света ще се убедят, че новият световен ред е настъпил и той се крепи върху загубата на Запада, поражението на САЩ и провалът на Европа. Затова загуба на Запада не бива да се допуска.

Западът (християнска Европа, САЩ и другите англо-говорящи страни), демократичните страни в Азия, Африка и Южна Америка, държави като Япония, Индия, Южна Корея и мюсюлманския свят, включително Пакистан, Индонезия и Виетнам – всички те еднакво застрашени от „Остта на Злото“ въплотена от сегашна Русия, Китай и Иран, могат и трябва да работят усилено за победа на Украйна и поражение на Русия, не на последно място и в нейна  полза.

Всякаква форма на компромис, временно примирие, шест месечен мир, отстъпка на украински територии е неприемлива и означава споразумение с гангстери и престъпници. Украина трябва да бъде подкрепена и водена към победа, след това трябва да стане членка на НАТО и Европа и светът може да получи още поне 20 години спокоен живот. Ако Русия поиска международни гаранции за суверенитета и границите си от 1991 г., ще ѝ бъдат осигурени, най-малкото понеже никой не е застрашавал самата Русия и така беше поне до февруари 2022 година.

Разбира се, че в бъдеще ще се появят нови предизвикателства. Те могат да бъдат технологични (Изкуственият интелект), екологични, космически, или това което децата и внуците ни ще предложат. Но и те ще трябва да се справят с новите предизвикателства, ние, бащите и дядовците имаме предостатъчна работа за вършене понастоящем. Планетата ни е една за всички и няма реални причини да продължим да се избиваме един друг.

 Никола Г. Алтънков                                     5 юни 2024 г.