Дора Колева
„Атипичният поет“ – така Симеон Янев е озаглавил статията си за поета Владимир Луков. В това определение той е вложил изненадата си от срещата с необичаен като творческа биография автор, в чиято сборна книга „Слънчев пояс“(2019) е видял „ един от най-интересните днешни български поети“. На фона на оскъдната литературнокритическа рецепция наблюденията на Янев върху особените аспекти, в които Луков изследва човека и света, върху присъщото му категориално мислене и свързаното с него своеобразие на поетиката, имат откривателско значение. Обобщаващата му оценка на литературовед е недвусмислена и категорична: „самобитна и зряла поезия на завършен поет“, която има нужните достойнства, за да бъде включена в литературния процес.
Очертаният цялостен портрет на поета открива пространство за издигане на по-частни въпроси и гледни точки, въвеждащи в дълбочината на неговия художествен свят.
Х
Ключ към самобитния поетически облик на Владимир Луков може да бъде една от доминиращите идеи в неговото творческо съзнание – идеята за пътя, разбиран като живот, като личностно самопостигане и самоосъществяване. Процесите в поезията на 70-те години, изразяващи се в стремеж към по-углъбен лиризъм, в стихотворенията на живеещия в Русе и публикуващ в тамошните периодични издания за литература и изкуство поет, се проявяват в съсредоточаване върху нравствено-естетическия идеал, който да зададе направлението на предназначения му личен път.
Във формирането на концепцията си за пътя младият Луков не остава до социално-политическата актуалност като единствена реалност, в която може да се мисли човека, а иска да го види в среда и съотношения, разширени до природно-космически мащаб. Съзнанието за включеност на човешкото съществуване в космически порядък през това време има своето респектиращо присъствие в творчеството на Блага Димитрова. Но ако художественото мислене на тази, с подчертано интелектуална нагласа, авторка се подхранва от интереса й към най-нови теории във физиката и космологията, светогледният принцип на Луков за единството, за целостта на мирозданието и за мястото на човека в него води началото си от съкровени преживявания в детството. В жанрово своеобразната книга „Мястото, откъдето започва Безкраят“(2012), той се връща към летните месеци, през които като 9-10-годишно момче е наемен работник – пастир в Тревненския балкан, защото осъзнава, че това е едно от основополагащите събития с решаващо значение за неговото светоусещане и светоразбиране, че именно тогава в озарената му душа се заражда ядрото, от което по-късно ще израсне същността на неговата поезия.
Въпреки битовите несгоди, тежащото от описателни детайли повествование се спира главно на онези моменти, когато в хладните утрини момчето възприема Слънцето не само в сетивната му осезаемост – като „топла завивка“, като „майчина ласка“, но и с въображение, преодоляващо границата на реалното и пренасящо го в някаква друга – условна реалност. Усетило колко родствена му е слънчевата светлина, то й откликва спонтанно и искрено. Осъщественият диалог – единен процес на познание и самопознание, ще остане в паметта му завинаги. Всъщност с това, приличащо на сън, мистическо преживяване, се отключва генът на творческото начало, дарбата да се гледат нещата не неутрално безразлично, а с удивление, с „неутолима вътрешна възбуда“; проявява се предразположението на душата към съзерцателност; възникват недетските въпроси, от които ще се роди присъщото на бъдещия поет философско чувство, а образът на Слънцето, на Светлината ще се открои като кодов знак на поезията му. Съдържателната многослойност на този образ създава в произведенията му свой „слънчев сюжет“, за който сигнализира и заглавието на издадената по повод седемдесетгодишнината му сборна книга „Слънчев пояс“. Тайнственото усещане, че освен видимата, съществува и друга, метафизична реалност, че светът е многоизмерим, че притежава дълбочина и безкрайност – в този план Владимир Луков ще утвърждава поетическия си облик.
Х
Своя модел за света като цялост, като съдържащ смисъл и разумна цел Луков представя още в стихотворението „Вечерница“(1977). Неговият сюжет – превръщането на Вечерницата в Зорница, е претворен в наситено с действие и постъпателно движение поетическо битие. Във времето, през което Вечерницата ще достигне „до отвъдния бряг на утрото“, се извършва многостранен, но единен процес – по своите пътища, изпълняващи своите роли, преминават и други природни субекти.
Най-напред, „обречени/ с любов на близкото лято“, идват щурците. Тяхната песен става образен белег на космическата тема, а ефектът от звуковото съотношение лю-ли-ля допълнително акцентира мотива „любов“, който задава доминиращата светло-мажорна тоналност на цялото стихотворение.
Слизащата вечер въвежда темата за угасването на деня и извиква размисъл за отношението ден – нощ, чийто вариант в неговото символично значение е отношението светлина – тъмнина. Поетът държи сметка за наличието на тези два полюса в целостта на света, но смисълът на стихотворението е насочен към утвърждаване на мъдростта в природната наредба. А тази наредба е като училище за обич, издигащо като най-голяма ценност светоносното начало.
В пронизания от идеята за движението текст се включва идеята за светлината; нейният визуален образ е светулчицата – „отрано дошла да ни свети“. Изобразително-изразителният детайл: „И щипе светулчица мрака“ не само постига непосредствената зримост на нейното действие, но осмисля и закона на нейния път – участвайки в пулсацията на цялото, да се съпротивлява срещу тъмнината и да поддържа у човека копнежа „по утринно щастие“. Знак на светлината, която обединява Земята и Небето, земно, видимо проявление на небесното – така са представени светулките и в по-късното стихотворение „Пътека“(1986): „светят и така просветват / няколко светулки в мрака / че и горе по Небето / виждам как бележат ярко / същите светулки земни / същата пътека…/ свята…“
За да не оставят човека в тъмното, „озарени от поход труден / идват звездите трептящи“. Без да го гнетят с величието си, съвсем в духа на Кант, те целят да го заставят да замечтае за високото, да му внушат чувство на благоговение към безкрайното звездно небе. Откликващ на светлината на света със светлината в собствената си душа, със святото в нея, човекът се включва във всеобщото космическо битие, за да внесе в съпротивата срещу тъмното, в преображението от тъмно към светло своята лична значимост и ценност.
Стихотворението е представително за светогледа на поета, но и за неговата поетика. Тук заявява присъствието си структурообразуващата опозиция „тъмнина – светлина“, появяват се образите – символи, които ще се окажат константни и по-нататък, налага се впечатлението за боравене с конкретности, които в крайна сметка извеждат към по-широки обобщения.
Х
В пряка съотнесеност с идеята за съпричастието на човека към всеобщото битие на света се намира изповедният автобиографизъм в стихотворението „По пътя“. Тук лирическият субект пряко декларира верността си към своя съзнателно избран път, убеден, че той е неговият, че му е предназначен. Акцентът върху индивидуалния път като гаранция за отстояване на идентичността: „вървя по своя път. / И Съм.“ не означава откъснатост от индивидуалните пътища на другите хора, а съотнасяне и взаимодействие с тях:
И с другите вървя по своя…
По техния дори вървя,
но само като мой, по който
с време времена вървят.
Стихотворението е своеобразен обет пред „хора и поети“ от днешни и минали времена, чиито пътища са „във обсега на Светлина, / а не на мрак…“ И обет пред себе си, че ще сверява посоката си само с нравствения императив на звездите, за да остава „Единосъщ“ по пътя си. Подобно на Слънцето, както го е прозрял в детството си.
Сериозното и отговорно размишление за етическите аспекти на идеята за пътя се проявява в периодичното подхващане на темата за пътя, което е особено видимо в заглавията: „По пътя“, „Пътека“, „Пътуване“, „Път“, „Пътят“, „Пътьом“, „Навлиза пътят в есента“. Чувството на отговорност към личния път нараства и поради самосъзнание за дарба, която го задължава да търси отговори на вечните, но винаги актуални въпроси. Взискателността към себе си напряга съвестта, а тя е знак за религиозната нагласа на душата:
От билото на хълма денят във мен се взира
с едно око безмълвно, с една душа всемирна.
(„Мълком“)
Идеалът за прекрасното, който стои пред творческия поглед на поета, се символизира от Светлината и нейния първоизточник Слънцето – образи, зад които прозира Бог, висшият разум. Изконно близка на творческия човек, темата за Бога в поезията на Владимир Луков се осмисля и утвърждава чрез силната духовна жажда. Израз на боготърсачество, на копнеж по вяра, стихотворението „Песен – 1981“ преминава в молитва, в молитвено вричане:
През болести, заблуди и раздори,
по пътища кръстосани и стръмни,
аз търся теб, Човеко на простора,
мъдрецо мой със ореол от тръни…
Къде и как да те открия?…Скитам
със скорост на космическа ракета…
Като дете за всичко ще те питам,
най-вече за съдбата на човека.
И разкажи ми истинската притча…
Аз вярвам и на приказките. Вярвам!
Единствено пред теб ще коленича
за благослов, за свобода, за правда.
Каквото ми поискаш, ще го сторя,
защото ти си ми съдба и съвест…
В замяна искам твоите простори,
макар и с оня див венец от тръни…
Чувстващ се във вътрешен конфликт със своето историческо време, чиито девалвирани ценности означава с метафората на уморения, огласяван от „безумни речи“ стар площад („Песен – 1977“), отчужден от властващите рационалистични учения (материализъм, марксизъм), лирическият субект изпитва силна духовна потребност да стъпи на здрав нравствено-етичен постамент, жадува за истинско висше начало, което да му бъде упование, надежден ориентир и съдник. В този смисъл го вълнува образът на мъдреца „с ореол от тръни“ – пророк на истината, любовта и свободата. Сърдечният тон на обръщението издава искреността и дълбочината на личност, която поради вродения си глад за духовен растеж, се чувства призвана да следва заветите на Христос. В общия контекст на размишленията за пътя и предназначението на пътя съсредоточаването върху символиката на евангелския венец от тръни представя участта на поета като жертвен път в името на творчеството.
Именно във връзка с главната си задача – да говори „за съдбата на човека“, тоест, да мисли за света през призмата на мястото на човека в него, поетът има потребност от висше знание. Защото тази съдба е сложна и драматична. Част от големия свят, подобно на другите – растения, птици, животни, човекът има свой път, внасящ свой смисъл в смисъла на цялото, Сътворен от материя и дух, надарен с разум, той притежава способността или проклятието да усложнява радостта, познанието на сетивата и душата с мислите. Със съзнание, че те са вкоренени в човешката му природа, в някои моменти той ги чувства като „кукувича прежда“, като чужди на истинската му същност. И със завист гледа към Вятъра, който „мисли без мисли…И следва своята радост“ („Вишните“). Осланяйки се само на енергията на чувството, без мисъл, без търсенето на смисъл, радостта на майския Вятър сама става Смисъл, битие на Смисъла („Усетът“)
Единствен сред всички живи същества, човекът живее, въпреки знанието за своята смъртност. Екзистенцалистката формула на Сартър, крайната истина на Хайдегер отекват в размишленията на Луков по повод на „вечната тайнственост“, която, от своя страна, определя графичното оформление, правописа и интонацията на лирическото изказване:
И защо като риби живеем
В нейното тъмно
Море
Дето знаем не като риби
Че до един ще умрем
О жестоко наше познание
Срещу тебе в замяна
Друго познание имаме
В дар
Ала какво
Какво велико и крехко познание
Моя Душа си ти
(„Душа“)
Страстно устремена към Бог, в мигновения на мечтателно зарейване по безкрая, душата на лирическия субект в стихотворението „Човекът на хоризонта“ достига до религиозно-поетическото прозрение: „съвсем случайно днеска те видях“, „за миг те зърнах“, ала това моментно зърване е необяснимо, недостъпно за ума и той се съмнява: „не зная / дали не си илюзия, светлик.“
Трудният човешки път към Бога, към абсолютната истина е тема и на стихотворението „Бряг“, където отново извор на драматичното напрежение, на своеобразната онтологична тъга е сблъсъкът на живеещите у човека противоположни сили:
Доживях да те съгледам отдалече
и към теб да драпам по вълните…
Плувам, ала някак безнадеждно –
повече на давещ се приличам.
(……………………………………)
знам, че си мираж и че те има,
и че само ти си ми останал
Бряг недостижим и Бряг без име.
Повод за объркване, за горестни преживявания е срещата с факти и събития, показващи как невинното и доброто става жертва на грубото и жестокото. Въпросът-поанта в стихотворението „Гугутката“: „как така злодеят / има свободата и простора!“ е по-скоро израз на отчаяние, отколкото адресиран към някого протест. Знаенето за съществуването на бездни, на тъмно начало в природата, но и вътре в самия себе си, може да доведе до смут, до екзистенциален скепсис: „Няма на езика ми молитва – / такава пропаст зинала е в мен.“(„Признание – 1997“). Идващи една след друга, мислите в стихотворението „Доба“ се сблъскват, опровергават и тази вътрешна борба затъмнява пътя до безизходност. В рог тъмницата на атмосферата в стихотворението „Влакът“ няма никакъв проблясък и влакът на мисълта навлиза и излиза „ей / тъй – / от / себе / си…“ – рязко накъсаният стих бележи линията на неосъществимото движение.
Колкото и мъчителни, кризисните състояния са моменти от пътя на човека като духовно същество. За да продължи „Единосъщ по пътя си“, той трябва да преодолее хаоса в себе си, да преобразува противоречията в духовен опит. Стихотворението „Мъжки плач“ е пример за това как чрез страданието, което за християнското съзнание е ценност, отново се прояснява слънчевият образ у човека, прояснява се вярата. В стихотворението „Въпроси“ прозвучава антитезен възклик: „Спасява ли страданието всъщност“ – израз на редуващи се в поетическия свят, на приливи и отливи, разнородни мисли и чувства.
Достигането до просветление и възраждане възстановява нарушените отношения с Бог, което не изключва безпокойството и тревогата. Човек на духа, със силно развита нравствена съвест, лирическият субект се вглежда в Бога, който носи в себе си, но и остро чувства взрения в себе си Божи поглед. Това взаимно вглеждане, при което се осъществява принципът на огледалност – Бог търси своето отражение в човешкото съзнание, а човекът отчита доколко се е приближил до божественото, всъщност е процес на самоидентификация и саморефлексия. Самооценките, съзнанието за някаква вина, за човешката си греховност напрягат съвестта до крайност и тя избликва в изповедно признание:
Само очите ти…
Всичко друго е само очите ти.
Господи,
Гледат ме вече отвсякъде.
Всичко на тебе прилича.
Всичко е само зеници
в сините бездни – зеници…
(„Очи“)
Във време на изпитания, когато внезапно и изненадващо хрясва светкавицата, нейният Небесен пратеник не само се вглежда, но „и се ослушва да чуе“ как човекът ще посрещне гърма – дали ще изрече проклятие или ще го възприеме като проверка на собствената си духовна устойчивост и издръжливост.
Усещайки над себе си тайнствената сила на „жител Един Небесен“, поетът прозира като негов знак, като видимия образ на Божественото – Светлината – единствена по своята същност субстанция, единосъщна във вечната си подвижност и многоликост. Светлината, която се отразява във водата, в капките утринна роса, проблясва в тревите, в клоните на дърветата, в крилете на птиците – тя е носител на животворното начало, чрез нея Бог показва себе си:
***
Стъпки по листата. Сини
капчици сълзят и мигат…
Необгърнати пространства
мигом изпод тях извират.
Трепет. Рой искрици капят
в просветление внезапно.
Пратеник невидим, ето –
видима е Светлината…
Забелязаното мигновение на „просветление внезапно“ в природата е проява на светлината в чувствителната и отзивчива душа на субект, който знае, че може да съществува и друга, неистинска светлина. Като пречупеният в острието на секирата слънчев лъч, преобразен в убийствен блясък: „И виждам / тръпне в себе си дървото. // Тръпнат и до него други / стройни негови събратя…“ („Дърварят“). Или като измамните светове, лъщящи в „стихваща до съвършенство локва“(„Конят“).
Предупредил за витрините с „фалшив ореол“, за „светлини като сигнали бедствени“ („Русе – 1987), поетът не може да приеме позицията на примирението:
Очите свикват на тъмнина –
учат ни спецове в мрака…
Моите свикват на Светлина…
И на най-нищожната в Мрака.
(„Опит“)
С пулс, още в детството синхронизиран с пулсациите на Слънцето, лирическата душа чува „как Слънцето до изнемога / взривява пластове тъма“. Настроен на същата вълна, с цялата сила на своята съвест и воля поетът продължава да отстоява най-важната си нравствена и естетическа цел – да се бори с тъмното. Продължавайки традицията на българските символисти, чрез мотива „светлина“ той изразява копнежа си за по-смислено съществуване, надмогващо „украсените сергии на пазара“. Там, „в тълпата на пазара“ той прозира: „ето / явяват се неутешими / и в късния следобед светят / душите ни безименни…“ И сътворява своя мит за човека. Всъщност конкретно-образна, а не отвлечена, представа за божественото в земния живот. Този човек е обикновен на вид, „в тълпата на пазара случаен минувач с оръфано сако“ или обядващ на пейката „във сянката на парка“, където го спохождат „птиците небесни“. Той не разсъждава за християнските ценности, но те се разкриват като живо битие във формата на конкретното му поведение. Изглеждащ безумен в очите на прагматичния рационализъм, той действа само според вътрешната си светлина. И се издига до равнището на Той:
***
Невероятният пройдоха
храни гълъбите на площада…
докато всички ние го следим
с насмешка…
Една старица сякаш че нарочно пада,
за да се втурне той и подкрепи вървежа й…
Дете ще му поиска да му хване птица,
а друго – с две ръчички да докосне Слънцето…
И той, за да е Той и за да бъде себе си –
в едната му ръка ще кацне гълъб,
а в другата ще блесне капка
от фонтана…
Светлината на доверието и съпричастието – на тази основа поетът гради идеала си за човешките взаимоотношения. Краткото стихотворение „В нощта, в дълбоката мъгла на пътя“ има очертан сюжет и може да се възприеме като конкретна случка, но символиката на образите внушава обобщение от духовно естество – в доверчивия поглед на единия човек ще се обективира другият човек; в диалога на погледите те ще се разпознаят по светлото, което носят в себе си. Като тържество на човешката свързаност пътят между тях „ще се разстели / и в мека светлина ще затрепти“.
В поезията на Владимир Луков и самото художествено сътворяване се представя като победа на Светлината над Мрака. Стихотворенията „Творецът“, „Хълмът“, „Петият“ са своеобразна поетическа рефлексия върху природата на сътворяването, на творческия процес, когато душата се извисява до висотата на небесната светлина и от това духовно преживяване се ражда стихът. Сам той – битие на Светлината.
Х
Оставайки си пътник, лирическият субект на Владимир Луков има съзнание за влизането в друг етап от пътя, когато посоката се сменя – вместо „просторът отвънка“, „отвътре сам се ширна безкраят“. И той е вече пътник, който „пътува в себе си на воля…“ В душата му звучат „други струни“, а очите се взират в преживяното, за да достигнат до „всяка помисъл“, до „последните тайни“. Стихотворения като „Път“, „Женихът“, „Когато в душата ми вали“, закономерно водят към художествената атмосфера на последната стихосбирка „Усамотени стихове“ (2024), където митът за пътя приема нови очертания, превръща се в подготовка за последния полет към „своя вечен източник светлинен“. На равносметки, на безпощаден самосъд се подлага изминатия път, за да се повери на Огъня всичко недостойно за божествената природа на човека. Става дума не за огъня на дионисиевския екстаз, а за Небесния огън, за горенето на духа, на отговорната съвест. След очищението, в духа на православната вяра, следва „Пътя / на Кръста ни съдбовен към Голгота, / където се умира…за възкръсване…“
Стихотворенията от последната стихосбирка имат свой принос в тълкуването на темата за пътя, внасяйки я в сферата на проблема живот-смърт. Те представят личния път на поета в неговата удивителна органичност и цялостност, неизменно единосъщ в измененията на времето.
