Високо в небето, нов разказ от Татяна Явашева

Първан беше затворен човек. Толкова свит в себе си, че ни жена, ни семейство успя да завърти. Като първороден син все него товареха, повериха му и грижата за трите деца след него. Първане, това… Първане, онова… Усещаше се привлечен от литературата, но да го видят с книга вкъщи, беше присъда, че се разсейва с непотребни работи. „Парите не падат от небето, – казваше майка му, – затова гледай си в краката, поне някой загубен лев може да намериш. От горе най-много някоя птица да те ощастливи или саксия да се строполи в краката ти при силен вятър“.

На Първан му се искаше да е пръв сред останалите с някакво свое умение, ала родителите му не го оставяха да почувства порива у себе си. И едва завършил средното професионално училище, го пратиха да става леяр, за да помага финансово за издръжката на семейството. Вмениха му да изчака тримата да се задомят, чак тогава да прави каквото той самият поиска. Първан работеше много и по навик не смееше да отвори книга, затова и се препъваше във всяка дума, трябваше ли нещичко на глас да прочете. А да пише, както някой писател пише книга – това според него беше привилегия за избраници на съдбата. Таеше особена почит към поетите. Струваше му се, че те говорят странен език, който малцина разбират. В неговата мъглява представа поетите изглеждаха някак най-близо до онзи горе, който раздава талантите. От учителката си по литература беше запомнил, че талантът е златна монета, която дълго може да стои скътана в някой скрин, но все някога ще прозвънти. За такова злато мечтаеше и Първан, а в чекмеджетата на олющения шкаф, кой знае откъде примъкнат в стаята му, нищо подобно нямаше. Чувстваше се като влак, който се движи по ръждясали релси, които сам трябва да смаже с много движение. Искаше му се да дерайлира и да влезе в свой личен коловоз, но нямаше смелост да натисне аварийната спирачка и да скочи.

В това движение напред-назад в главата му кънтяха думи, които приживе баба му често повтаряше: „То едно цвете прецъфти ли, край!“. Какъв е този край, Първан така и не се осмели да я попита, но постепенно започна да усеща, че е минал отвъд предела на своя цъфтеж. И след като се задомиха двете близначки и по-малкото им братче, което също порасна, Първан се почувства изгубен в лабиринта на живота си.

Стана перфектен в работата си, ала никой в леярната така и не му каза: „Първане, ти си най-добрият“. Идваха какви ли не поръчки. Но усети, че му никнат криле, когато му възложиха да излее дебела плочка, на която да пише: „Лети… Високо в небето мечтата лети и превръща се в дим…“ Имаше и име, което не бе чувал, само с вътрешни сетива разбираше, че това е поет, вече отлетял. Неусетно тези думи взеха да се въртят из глава му и го канеха да полети. И Първан летеше, макар килограмите, натрупани в самота, да го държаха здраво стъпил на земята. Работата стана неговото всичко. Не четеше книги, мечтата по тях отдавна се бе превърнала в дим, както бе казал този незнаен за него поет. Вече беше приел, че едно цвете прецъфти ли, край… Докато работеше, Първан си представяше как се носи над Земята с тайнствената мечта от стиха и опитва да направи лупинг, с който да я отклони от траекторията, в която тя се превръща в дим.

Един ден, както изпълняваше поредната поръчка, се заслуша в репортажа по радиото. В него се съобщаваше, че кметството на съседния град издирва злосторника, който рано сутринта е изтръгнал от паважа плочката с поетични думи на най-изтъкнатия местен поет: „Лети… Високо в небето мечтата лети и превръща се в дим…“ Кметът е възмутен, широката общественост на малкия град е гневна за злодеянието. Извършителят се издирва, за да понесе наказание за вандалството.

„Лети… Високо в небето мечтата лети и превръща се в дим“… – тези добре познати думи подкосиха краката на Първан. „Ах, някой пак ме е изпреварил. Да знаех, че тази плочка с думи на поет е сложена върху настилката и хората я тъпчат с крака в съседния град, сам щях да я освободя от това унижение. Но не рано сутрин, а в най-оживената част на деня. Ама и в това не можах да съм първи“ – каза си Първан и зарида…