Написаната със свой почерк – с „любовното мастило на зората“, новата книга на Виолета Воева „Суфльорът на сънища“ извисява малките неща
и предметите в нашия градски делник. Образите в тази поезия са оригинални, ярки, чувствени.
Поезия за тъгата, която може в един момент внезапно да обърне „подредения ни уж праведно квартален космос“.
Иван Цанев
Небе „Две луни“
Краят на деня.
Тишина –
като в затворена кутия.
В края на деня.
Двете предсърдия на нощта,
лявото и дясното, тупкат.
Кръвта преминава
с цветовете на здрача.
Докато мракът изтъни хоризонтала.
И светът стане цял.
А изгрее ли ангел
и светнат ли крилете му –
двете луни ще са за нас.
Когато ме няма.
Работилницата на Майстора
Рендосване – до голо.
Капки избиват по извивките на тялото.
А как ще засвири в ръцете на Майстора,
когато
стърготините разтворят криле
и накацат по раменете на чирака!
Метаморфози
Чакам светлината:
из въздуха проблясква бялата –
сребърни коремчета на риби.
После изгрява златната – стоте слънца на юли.
А когато дойде неудържимото зелено,
ще прелее небесното корито
като летен дъжд.
А как се издига нагоре
ореолът на виолетовия здрач –
свод, върху който кацат първите звезди.
Чакам луната,
за да събера в шепата си
сока от портокал – свещеният граал на нощта.
Докато мракът излезе от кожата си
и освободи място за синия час.
Едва тогава
ще се пръснат любовните атоми.
В новородената зора.
За да ги вдишаш.
Утре и вчера
Земята проскърцва
по пода на миналото.
Обратно завъртане.
Утре, вместо градски пейзаж:
старинни витражи с рисунки
по стените на въздуха.
Вчера – купол не на храм,
а на цъфтяща липа,
изкован от светлината на изгрева.
Ателие
Високо лято.
Капандурата – меден кошер
и златният прашец на август
жужи разгорещен.
Само една въздишка
и по вертикала се сипе сладка светлина.
Уж сме тук, а отсъстваме.
Две сенки се движат из въздуха,
отначало – с ясни очертания,
докато жегата ги разтопи.
В чашата на късния следобед.
Виолета Воева
