Граница
На майка ми
След гарата – море.
Дотук е влакът.
А после –
старото пристанище и плажът,
сътворен от трепкащи зрънца и миди.
А как черупките се пълнят с пурпур,
а люспите на пясъците – как,
блестят като нападали звезди!
Брегът преди сумрака –
във нищото потъващ залез.
На хоризонта няма кораби.
Прибират си небетата платната
и в някой близък рай
ги чака пак пристанище:
с луна и с ангел – втренчени
във вените на идващ от живота облак.
Преди нощта, релефът е изгладен.
Брегът след падналия здрач,
е тъмна линия, източена като към ада.
По нея – само отпечатъците на тъгата.
И сянката й – дълга, повече от смърт:
лежи (антично божество, избягало от митове) –
между звука
на две отдалечени в космоса галактики.
***
Зърна –
в кутия.
Градски дъжд.
***
Октомври –
рижав мъж с лунички.
Лодка
Улиците – все по-пусти.
Тишината –
раздробена от звън на капки
по перата на чадърите
и от воплите на клоните
след удара на вятъра.
А в локвата,
отраженията им измиват мрака.
Не се оглеждай в нея:
ще халюцинираш парчета от небета,
свалени някога за мен.
А самотата, за да не е единствено убежище
на този незагърнат в дъждобран пейзаж,
й дай едно листо – за лодка,
по-жълто и от тази обърната наопаки луна.
И нека плава, плава – със товара ти:
до следващия листопад.
Петият сезон
Жълти павета:
вечно лято –
в правоъгълници.
Предесен
Небе и половина:
синьо безгрижие с облак.
От старата тъга.
Вечерен тоалет
Полумесец в прозореца –
закачалка
за малката черна рокля.
Градски легенди
Сезонът размества цветовете:
сивото оттича на капки в канала.
Зеленото хрупа под стъпките.
Даже облаците отразяват
в огледалата си многозначителния изгрев.
В парка,
след всяка твоя въздишка,
парашутите на глухарчетата,
вече разтворени –
излитат, за да светнат златните им слънца.
Простор, сякаш закачен да се проветрява.
А следобедът – удължен, източва гръб нагоре.
По него – надраскани графити със сцени от квартала.
Но вместо да се нареждат по теми парчетата,
за да се завърши градската история,
отчетливо в центъра се открояват:
дървена маса с две недоизпити чаши,
закачалка за дрехата на залеза
и под нея – удобни мокасини,
които по-късно ще обуе здрача.
А ти ще останеш сам
в източната стая на нощта.
Любовният февруари
Небето приближава:
един подир друг се нанизват облаци
по игличките на бора.
А вятърът
полира пейзажа.
Капките се плъзват – твърди зрънца:
за многоточие,
преди следващото изречение за зимата:
подвижен витраж,
пробляскващ от приближаващите се снежинки.
И върху него
вече потръпват ангелските им перца:
шушнат, въздишат, скрибуцат –
изписват любовен знак, дата, дума.
И рисуват несръчно миниатюри – от сънувани животи.
Виж тази двойка как танцува
върху гланцовия дансинг на здрача.
Преди дъха ти да я разтопи.
Защото тук е за първи път.
И за последен.
Избор за подарък
Брошки от старо злато –
с различни форми.
Фази на луната.
Зимно море
Помня декември.
На стария плаж стръмнината.
Разделяше като по учебник –
слънцето от луната.
Помня лебеди по пясъка –
от небето камъни хвърлени:
опали с хладен отблясък.
Лампи в здрачното гърло.
Помня морето. И плажът –
острови с мъртви лебеди.
Архипелагът на ада –
гнезда от кости и лед.
Близки срещи
Из въздуха – шепоти
Разбирам ги
без преводач
Листопадът тръгна
Прозорец
Картина – увиснала на гвоздей:
с облак – за кубе,
наместо рамка.
Под ореола –
зрач със синьо безрасъдство
застила легло.
Вече светят кухненските луни –
надвесени,
за да се огледат във чиниите.
И ти
подреждаш масата –
със звън от чаши
и бутилка с писмо.
От моя бряг.
Независимост
Пукнатина в мрака.
Светлината –
на свобода.
Виолета Воева
