Бяхме в голям черен джип, който бавно пълзеше по стръмния калдъръм на Стария Пловдив, клатещ се из тесния сокак като пийнал призрак. Някъде за мъртвия дом на Ламартин мернах лицето на покойния от снощи поет Георги Белев.

Лявата му скула бе матово осветена в тъмното от блика на пълнолунието, главата му бе извърната назад, сякаш се оглеждаше зад себе си, тялото му отсъстваше,
но ми се мерна мисълта, че се връща от среднонощната хлебарница, откъде току-що
си е купил хляб за вечеря.

Извиках на моя спътник, собственик на возилото, това е поетът Георги Белев,
ела да ви запозная, и понечих да скоча върху познатата ми уличка. Шофиращият нададе радостен стон, заби спирачки и докато загаси фаровете и избликналата си изнанада,

аз вече тичах в тъмното, в обратна посока, стъпвах без да гледам върху полузаровените малки черепи на средновековния калдъръм и виках
Жоро, Жоро, Жоро…

Но упокоеният явно не ме чу, усетих, че сянката му ми се изплъзва, отдалечава се,
без да подозира, че някой го вика в глухата нощ. Тогава, с нова сила, с цяло гърло викнах Гошо, Гошо, Гошо, г-н Белев, г-н Белев, чакай, спри, Господи, изчакай ме…

Тичах като луд след сянката, която ме споходи, но вместо нея в мрака
срещу мене изскочи огромно куче, без врат, с квадратна мутра, върху която
блестяха два дълги хищни зъба.

Вече имах вятър в краката и две топовни гюлета в размаха, и додето
звярът приклекне и се подготви за скок, аз го пресрещнах и дори понечих
да го разпръсна на хиляди парченца, с вбесения си от страх и ужас шут…

Животното усети всичко, събра разширените си ноздри и озъбените си сабли,
и тръгна заднешком, изчаквайки моят успрем да приключи и да настъпи неговия ред,
да забие зъби в голото ми гърло.

Но крясъците, които изкъртих от дъното на ада и алените им отблясъци, сярата, която издишвах от  яд, че изпущам последната среща с душата на моя отминал приятел, очовечиха звяра и той подви опашка, притича надире по сокака и се спря пред стъклената врата на някаква заспала в среднощието къща.

Седна пред входа ѝ в очакване  да се разминем мирно като пътник и пазач,
като портиер и случаен пешеходец, чувах го тихо да скимти, да ми казва,
минавай, дявол да те вземе, аз съм дотук…

Зад него, по етажите на стъкления дом за гости, спяха стопаните на петъчните сънища, гостуващите чужденци, пришълците от други мъртви времена, европейски епохи и световни ципокрили цивилизации…

Поетът, милият, никъде не се виждаше, сянката му отсъстваше, взирах се
в осветената част на сокака, обляна от скосеното отражение на пълнолудието, присвивах очи към тъмната част на уличката, а кучето продължаваше да ме наблюдава, подчинено и почтително.

Ала аз, грешникът, окаян, отказан и изоставен, излях връз бедното животно
цялата си остатъност от гнева. И му налетях отново,  с топовни викове, излитащи
като безумни и безразборни изстрели из димящото ми гърло.

Псето се стъписа от хорската ми озвереност, премина през пролуката
на полуоткрехната врата и  влезе в предверието на домохранилището.
И застана зад стъклената преграда, зашеметено и неразбиращо.

Озърнах се. От милия поет нямаше следа. Нито някъде плуваше падащо
перце от крилото на придружаващия го Ангел Ханс, нито се виждаше червена
нишка от конец, паднала върху паважа, знак за равенство, нито полъх се усети
от наметалото на архангел Михаил, събиращ душите на спътниците мъртви.

Не видях и гаснещите пламъчета от копитата на белия кон на Св. Георги,
който със сигурност бе възкачил зад гърба си светлия силует на самотния поет.
И го бе повел при Учителите, преподаващи в Небето Поезията на боговата философия.

Събуди ме собственият ми грачещ гняв, разбиващ на нетрайни молекули
тъй дълго събираното ми от столетия смирение, пробуди ме обсебилият
ме първичен бяс, детето на безпомощната болка…

Зад мен, някъде във времето, виновно мълчеше машината на хаоса
и изчезналият му водач, пред мен във въздуха витаеше виолетовия мрак.
Очакваше ме задаващо се зарево – безмълвно, безпристрастно,  безначално
и безкрайно…

Долу Филибето нещо броеше, пресмяташе до седем, записваше го
връз лявата си старческа длан и започваше да брои отначало.

Кой каза, че „можеш да посегнеш на живота си, но не и на смъртта си“?

Тоз, който падне и се возвиси, за да възкресне след седмото прераждане.
И небесното му име, и земното му, да е винаги Георги.

––

В памет на Георги Белев, Георги Рупчев и Георги Василски.
И във възхвала на поета Георги Кушвалиев.

15.05. 2020