Вивиана Асса: „За счупените хора и здравите мостове“

Вивиана Асса е родена в Бургас. Завършила е българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Била е редактор в Агенция „София прес“ и зам. гл. редактор на в-к „Ние, жените“. Има множество публикации. През 2002 г. разказът ѝ „Огледалото“ е отличен в Международния конкурс в Марсилия, Франция, провеждан от Форума на
жените от Средиземноморието. Автор е на книгата „Любовни убийства“, „Сиела”, 2009, която има две издания. Носител е на голямата награда от Националния литературен конкурс „Христо Г. Данов“, 2020 г., за книгата „Моят Шабат“. През същата година получава за нея още две номинации в престижни литературни конкурси – тези на „Перото“ и „Хеликон“. Романът „Аврамовия мост“ е третата ѝ книга.

Сюжетът на новия ти роман „Аврамовия мост“ проследява стара семейна сага,
разиграла се в началото на миналия век, в която са преплетени интересни
човешки съдби. Дълго време ли работи върху този сюжет, или той е бил винаги в
съзнанието ти?
– Идеята за този роман дойде преди доста години по един много тривиален
път. Бях журналистка във вестник „Ние, жените“. Една колежка започна нова
рубрика, озаглавена „История, достойна за роман“.
Помоли ме аз да я открия с някоя по-завързана случка. На колегите им беше
известно, че аз обикалям затворите и записвах преживяванията на
престъпници, предимно убийци. По това време подготвях сборника си с
криминални репортажи „Любовни убийства“. Аз, разбира се, обещах да
напиша нещо, и тутакси забравих. Подсетиха ме ден преди да събират
материалите за броя.
Прибрах се вкъщи малко поуплашена, защото нямах идея за какво ще пиша.
След като всички заспаха, седнах в кухнята и започнах да прелиствам
бележника си, и честно казано, нищо не ми се видя подходящо за начало на
една такава рубрика. Излязох на балкона, тогава пушех, и не знам по каква
причина в главата ми влетя като падаща от небето звезда тази семейна
история. Вкъщи не се говореше за майката на дядо ми, която в началото на
миналия век е зарязала семейството си и е избягала в Цариград с един богат
турчин. Някак си беше срамно да се споделят във фамилията тези позорни
факти, особено в онези консервативни времена. По тази причина колкото и
да разпитвах, много малко научавах. А в детския свят колкото повече крият
нещо от теб, толкова повече се засилва интересът ти към него. Така онази
вечер аз извадих тази история, скрита зад паравана на моето детство.

Всъщност и като журналистка винаги са ме интересували повече трудните
характери, хората с много белези, нашарили душите им. Тези, които се
възползват от свободата да грешат. Вълнуват ме вечните въпроси за
човешката природа, въпросите за вътрешния деспотизъм, който е заложен у
човека. Защото чудовището е притихнало във всеки от нас, но възпитанието
и моралът не ни позволяват да го пуснем навън.
Така че преди 25 или 30 години описах тази история, която много се хареса.
Още тогава си казах: това наистина е история, достойна за роман, но не е за
моята уста лъжица. Все пак аз нямам самочувствието на писателка. И
въпреки всичко на няколко пъти се захващах да пиша, и се отказвах. Преди
две или три години кандидатствах с един откъс от написаното в
Министерството на културата и за най-голямо мое учудване бях одобрена.
Ееее… при това положение нямаше връщане назад, трябваше да седна пред
компютъра и да пиша. Да измисля героите и да оформя техния вътрешен
свят, да обмисля фабулата, да изградя драматургията и т.н. Зад фасадата на
едно наглед нормално семейство изпъкнаха самотата, илюзиите, разпадът в
отношенията на героите, мечтите, които се оказват непостижими… Но да
разкажеш въобще някаква семейна сага, не стига. Трябва да има послание и
това послание не бива да е нито декларативно, нито захаросано, а още по-
малко дидактично… Изправих се пред голям проект, както е модерно
мнозина да се изразяват днес, а не бях сигурна дали имам сили да го
осъществя.
Случи се така, че в началото на есента след един профилактичен преглед ми
откриха онкологично заболяване, което трябваше да лекувам, а основно да
си седя вкъщи и да се пазя от вируси. За да се отклоня от лошите мисли, се
отдадох на книгата. Бях си сложила срок кога да затворя последната
страница. 19 януари, когато ми предстоеше да вляза в болница за операция,
трябваше да приключа с моята семейна сага. „Аврамовия мост“ се оказа най-
ефективният антидепресант. Препоръчвам го на всеки. Хем не се
самосъжаляваш и не изпадаш в депресия, едновременно с това вършиш
нещо смислено.

Живеем в дни, когато изкуственият интелект е навсякъде около нас.
Мислиш ли, че мозъкът ни ще стане по-мързелив и ще оставаме много
повече време пред екраните, а няма да имаме толкова време за четене?

– Аз не се страхувам от изкуствения интелект. Все пак не бива да забравяме, че
той е изкуствен. Създаден е да помага на човека. По тази причина може да
замести някоя длъжност, поради което доста хора може би ще останат без
работа.Той не може да замести мисълта, емоциите, чувствата на човека. Аз мисля, че
изкуственият интелект може да помогне на някои мозъци да станат още по-
съвършени. А тези, които са мързеливи, ще си останат лениви със или без него.

Разказвала ли си тази история на  деца те – Румена и Александър, които
живеят в чужбина – тя в Израел, а той в Австрия? Те интересуват ли се от
съдбата на своите баби и дядовци?

– Днес, 130 години по-късно, когато с едно мръдване на пръста върху телефона
можеш да научиш всичко, което те интересува, както и да говориш с когото си
поискаш от другия край на света, когато семействата живеят разделени на
хиляди километри и това не е пречка за общуването ни. Но обстоятелството, че
преди повече от век някаква жена е напуснала мъжа си и семейството, днес
вече не е голяма драма… Да, моите деца прочетоха романа с интерес, те все
повече се вълнуват от историите на родовете си, но дали техните деца ще
прихванат от този интерес… не знам. Ще видим, ако сме живи.

Изминаха повече от 80 години от края на Втората Световна война и 83 години
от спасяването на българските евреи. Това е време на много спорове за това
кой е спасил евреите по нашите земи. Какво ти е разказвал твоят баща за това
време? Какво мислиш и ти за това време?

Какво мисля за това време ли? Да, били са мракобесни времена. Но по-страшното
е, че повече от 80 години по–късно човечеството не си е извадило поука.
Деспотизмът явно е заложен у човека. Нашето поколение години наред живееше с
илюзията за мир. Но днес се случват много тревожни неща, които са напът отново
да докарат човечеството до катастрофа. И това ме плаши.

Следиш ли успехите на хората в Израел и техните многобройни
постижения във всяка сфера на живота? Според теб ще се увеличи ли
антисемитизмът в Европа и света? Ти как се чувстваш като еврейка?

– Да, радват ме постиженията на всички успели хора. Много пъти се чувствам горда от
това, че съм еврейка. Но си мисля, че ако искаме да спасим човечеството, не трябва да
залитаме в една посока. Навсякъде по света има умни и талантливи хора, има и тъпаци.
Евреите заслужават да живеят на този свят не защото са по-умни от другите, а защото
са част от човешките същества. Ние с теб знаем какви са причините за големите им
постижения. Хилядолетия наред евреите е трябвало да оцеляват. Например във
времето на феодализма те не са имали право да притежават земя, затова са разчитали
на интелекта си, което се е явявало тяхното средство за съществуване.
Притеснително е, че се засилва антисемитизмът в света. Затова ме вълнуват въпросите,
свързани с човешката природа. Битката между толерантността и добротата, от едната
страна, и агресията, от другата, не е приключила. Напоследък много хора бъркат
арогантността и агресията с интелигентност, но аз не смятам така. Според мен те са
по–близо до глупостта. Не трябва да позволяваме на глупостта да спечели тази битка.

Нека се върнем към „Аврамовия мост“. Какво би ни разказала за Карабунар и
неговото място в твоята книга?

– Започнах да я пиша заради моята прабаба Бука, за която не бях чула една добра дума
в семейството ми. Защо ли? В ориенталска България една обикновена жена е избрала
да бъде щастлива. За да преодолея фамилния гняв към тази моя прабаба, аз реших, че
трябва да опозная слабостите ѝ. Но те пък стават причина за нещастие на други хора от
рода ми. С „Аврамовия мост“ се опитах да „реабилитирам“ паметта за нея като литературен
образ. Всеки човек има право на щастие. Но тук има още един герой и той е моят
прадядо Аврам, който е бил изключително добър и много артистичен човек. Така са го
запомнили и в Бургас и в Карабунар, днес град Средец. И всички са го обичали. Преди
малко говорихме за битката между арогантността и добротата. Той не е бил агресивен
и не е имал „инструментите“ да се бори за себе си. Затова много хора са се
възползвали от добрината му и ведрия му характер. За да снабдява хората от
Карабунар с градски стоки от Бургас, той е открил един брод в реката и оттам с
каручката си ги е пренасял и ги е радвал. На това място години сред смъртта му
построяват мост, който го кръщават на него, и до днес той се казва Аврамовия мост.
Животът на Аврам е бил счупен, той е живял трудно и малко, но счупените хора правят
най-здравите мостове! Това е отговорът на въпроса кой е победител в битката…

Въпросите зададе Мариана Барух
Прочетено във в-к „Еврейски вести“