Вивиана Асса: „Ужасът ги е подминал. Но унижението – не.“, откъс от „Моят Шабат“

Доскоро в мазето на татко ми в Бургас пазех скрин,
изработен по поръчка от баща му, от дядо ми Жак.
Той го купува, след като получава съобщение, както всички останали евреи, че предстои да ги изселят и дори знаят не
само датата, но часа, в който трябва да се явят на сборното място.

Прочетох това писмо с очите си. Не е измислица.
Имали са право да носят само по 30 кг на човек. Милият
ми гранпапа, обиколил всички дърводелци в града, докато
се спре на най-подходящия вид сандък. Той обичаше
да преценява подробностите, и то във всичко, чак ставаше
смешен. И ние, внуците му, много често го подигравахме
за тази отмерена последователност, характерна и в движенията му.

Представям си как е оглеждал този сандък. Как е почуквал с кокалчетата на пръстите си всеки ръб. За да е сигурен, че
този малък Ноев ковчег ще издържи на дългия път. Път, който води незнайно къде.

Продават на безценица цялото си имущество. И после – след като най-неочаквано се разбира, че изселването им се отлага – те не могат да си го върнат.

Имало е и такива българи, които се възползват от нещастието им. Казвали са: „Бъдете благодарни, че не ви унищожиха! Ще ви върнем нещата, но на друга цена“.

Извадили са късмет, не са ги унищожили, както Дуда, сестрата на баба ми Виктория, която изчезва в Треблинка заедно с петте си деца. По онова време са живеели в Кавала.
Оттам ги качват на ешелоните, композирани в една-единствена посока – крематориумите.

Извадили са късмет. Ужасът ги е подминал. Но унижението – не. С него евреите сме свикнали от момента, в който сме се родили.
Затова не обичаме да обсъждаме отвращението на другите към нас. И аз съм в този кюп. Чуйте защо.

Като студентка често пътувах с влака от Бургас до София. Пътят е дълъг, а уютът на купето предразполага хората към откровения. Там никой не те познава и нерядко в разговор пред мен са изразявали неодобрението си към евреите.
Убедена съм, че някои дори не са срещали в живота си евреин, но обичат да разнасят омразата като здравословна мантра.

Веднъж един бабаит така се беше разпалил, че се развика: „Прав е бил Хитлер, всички евреи трябваше да станат на сапун“. Беше въодушевен. Пламъците в очите му заподскачаха лудо
и лумнаха чак към езика в устата му. Хората в купето също се въодушевиха и го поздравяваха.

Беше страшно! Уплаших се и знаете ли как постъпих
в тази ситуация? Кимнах му угоднически. Постоях малко
и излязох в коридора. Там стоях до края на пътуването.

Не се гордея със себе си. Тази моя позорна постъпка не
съм споделяла досега с никого, нито със сестра ми, нито с
родителите си. Реших, че за да си простя, трябва да я изговоря публично. И затова, когато чувам да разказват как
евреи са се предавали помежду си по времето на нацизма,
колко са били гадни, ще ви кажа, че знам със сигурност,
че пред очите на страха може да бъде сломен и най-гордият
и смел човек.

Разбира се, има и героични изключения, но очевидно аз съм обикновено човешко същество. И не знам защо, но в онзи момент си спомних едно много отдавнашно интервю с Рей Чарлз, в което накрая интервюиращият, за да бъде интересен, пита големия блусар: „Лошо ли е да си сляп?“.

А ненадминатият майстор на джаза му отвръща с тъжна усмивка: „По-лошо е да си негър!“.