Ивана Кулеков: В стара Прага, върху една къща, има табела, която съобщава, че там е свирил на цигулка носителят на Нобелова награда Айнщайн, и е посрещал приятелите си, известните писатели Макс Брод и Франц Кафка. В София, преди да настъпи голямото отчуждение, писателите се срещаха на улица „Ангел Кънчев” 5. Там обикновено се злословеше срещу отсъстващите и се угодничеше на идеологическите владетели по това време – Джагаров, Левчев и Б.Райнов. От това време си спомням и една, съвсем различна картина. Сред гълчавата и цигарения дим видях седнали, около една маса, академик П.Динеков, Е.Станев и Радичков. Сякаш бяха на някакъв отдалечен от всичко остров. Радичков нещо разказваше, после тримата се смееха шумно, като деца. Дали от преклонение пред Божествената им дарба, дали от възхищение от книгите им, не знам, но тогава видях над главите им да сияе светлина, като на светците по иконите. Не съм религиозен, сигурно е било видение, но, ако зависеше от мене, днес бих поставил пред това кафене плоча, на която да пише, че на това място, два пъти номинирания за Нобелова награда Й.Радичков, е разказвал истории на своите приятели академици П.Динеков и Е.Станев. Много хора бяха приятели на Радичков. Те, по една или друга причина, нямат собствени телевизионни предавания, където да изразяват уважението и обичта си към писателя. Вероятно затова проф.М.Младенова събра в книга техните спомени, от които издателство „Изток – Запад” направи прекрасен том. Поканихме един от авторите на тази книга и близък приятел на Радичков – поетът Р.Леонидов. Добре дошъл, Румене!
Р.Леонидов: Здравейте, приятели! Благодаря за поканата. За мене е чест да бъда тук в деня, в който се разделихме с физическото тяло на един, ако не светец, то свят човек. Страхотен писател, магьосник, бял магьосник, който обичаше хората и животните по един и същи начин. Това, може би, го доближаваше донякъде до Е.Станев. Като споменахте за двамата академици, за срам на нашата Академия, Радичков беше предложен в края на живота си, и беше отхвърлен. За Нобеловия комитет съм писал няколко пъти. Може да е смехотворно, но тази награда се дава по политически причини. Ако Радичков беше решил да става десидент, и го бяха вкарали в съдебни разправии, може би, щяха да му дадат наградата. Той има много преводи, включително и в Швеция. Дори има преведени книги, които не са издадени. Големият писател не се мери с политически награди, дори и те да са с литературен привкус. Мери се по читателите, които с всяко поколение се обновяват. Затова книгата, събрана от Мария Младенова е безценна. Книгите на Радичков се издават и преиздават. С това напоследък се захвана внукът му, също Данчо Радичков се казва. Самият той също пише добре. Всеки може да намери книгите на Радичков в градските библиотеки. Но това, което не може да се намери и дава нов щрих към цялостната натура на това изключително явление, което се ражда, както е казал Фурнаджиев, без да го познава, само от няколкото първи редове в книгата му, че такова явление се ражда един път на сто години. В книгата не са събрани всички спомени, може би, ще излезнат и още, но проф.Младенова си е посветила целия живот на неговата био-библиография. По този начин се вижда човека Радичков. По същият начин трябва да се четат неговите интервюта, където той отговоря на неочаквани въпроси, те ще излязат в отделен том. На този етап, това е един особен преход във времето, сякаш някой минава сред нас с микрофон, без камера, и разпитва различни хора. Някой от тези спомени са поръчани, други са публикувани в различни медии. Книгата е наистина уникат, макар че злоупотребяваме с това понятие, всичко е уникално в България, дори и ние.
За мен беше изключително интересно да виждам Радичков през очите на останалите. Имах невероятното щастие да бъда един от младите му приятели, дори и издател на няколко книги, с художественото оформление на Яна Левиева, Бог да я прости. Той много я обичаше, както и тя. Тя също е гениално дете, което много рано си замина, но надявам се, там горе да общуват и да продължават тази дружба. Тя оформи „Ние, врабчетата”, той специално пожела, в една необичайна форма – квадратна книга, на която имаше много врабчета нарисувани, Радичкови врабчета, но имаше оформление като задната част на дънков панталон с кожена емблема, та като видят младите читатели, да проявят интерес.
Ив.Кулеков: Тук са събрани спомените на 85 човека, те създават ли образът на Радичков такъв, какъвто ти го познаваше, дали този образ, описан от приятелите му, е по-достоверен от този, който направи Светлин Русев, или скулптурния портрет на Чапкънов? Къде е Радичков във всичко това, или той не може да бъде уловен?
Р.Леонидов: Не може да се каже, че той е уловен от всички, защото той се променяше през годините. Самият му външен вид е различен. В началото прилича на гарван, с едни хитри, умни очи. После започва сякаш да възмъжава, няма я цигарата, постепенно изчезва и пушката. Аз се запознах с него вече в края на живота му и исках да издадем ловджийските му разкази, но той каза: – Няма нужда, Румене. Аз от първия до последния ден му говорих на „ Вие”, не можах да прекрача границата. С Господ не се говори на ти. За мен той беше Господ. Та той каза, че няма смисъл да издаваме ловджийските разкази. Аз се досетих защо. Тази мода, която съществува в мъжкото начало, и при всички режими – да се убиват животни, когато трябва и когато не, не за прехрана, а така, за удоволствие, за мъжкото, което е закодирано в нас – да убиваме. За съжаление вече убиваме предимно хора и деца, и не убиваме беззащитни животни.. На края на живота си Радичков приличаше на Данте Алигиери, беше вече изцяло небесен. Боледуваше, не ядеше почти нищо, хапваше по няколко трохи точно като неговите любими врабчета, предпочиташе да слуша, и това е също промяна, той беше много сладкодумен. Веднага след като се появи пиесата „Образ и подобие”, която е писана много преди края на режима, и нека не си мислят някой завистници, че ето, дойде Перестройката и той се прикачи за нея. Той пишеше с много притчи. Много му беше драго да общува с млади хора, да види какво е тяхното мислене. Интересуваше се и от нашето творчество, което беше много странно. Правеше и забележки, много елегантно, бащински, по негов начин, без да се натрапва. Оказа се, че е помагнал на стотици хора да си издадат първите книги.
Ив.Кулеков: Включително и на мене, да кажа.
Р.Леонидов: Без да вдига медийна шумотевица той си вършеше тази работа. Беше Божи човек. Но не може да се „хване” само в един портрет, скулптура или картина, или само в един разказ. От книгата научих, той е връстник на баща ми, дори починаха на една и съща възраст, няма как да знам за първите му стъпки в литературата, та тук те са описани от негови връстници и приятели. Читателите ще видят, че много популярни лица и от сегашността са били негови приятели през годините, и никога не са се хвалили. И това е заслуга на проф. Младенова, която издири максимално много неща. Оказа се, че най-много спомени за него е написал Дел Агата, италианския българист. Направих наскоро предаването „Премълчана история” по програма „Х.Ботев” на БНТ на тема „Премълчания Радичков”, и му казах: – Пепино, завиждам ти на това, че си си водил бележки, когато сте се виждали. Благодаря ти от името на всички почитатели на Радичков, че участваш в това предаване, на този тъжен ден, когато си спомняме преди 16 години какъв адски студ беше. Такъв кански студ в София не е имало много отдавна, и …каква опашка, сякаш за хляб като времето на Виденов. Тогава имаше дълги опашки за хляб и за мляко.
Ив.Кулеков: И за книги. За неговите книги, същите опашки. Спомнам си ги пред книжарницата на „Графа”.
Р.Леонидов: Като студенти се събирахме и четяхме неговите неща на глас, и умирахме от смях и от тъга. Един режисьор искаше да ги запишем тези неща от онова време. Вече това време изчезна, няма какво да плачем за него. Радичков отдавна е със статута на класик, и отдавна беше време да влезе по-обстойно в учебниците. Не само „Ние, врабчетата”, които са уникални и универсални, те са като „Малкият принц” на Екзюпери. Те са и в същата стилистика, те са вечни.
Ив.Кулеков: И с много чувство за хумор, това трябва да го отбележим. Той съчетава мъдростта със хумора, едновременно да осмисляш и да се надсмиваш. Дори над себе си, дори на своето осмисляне на това, което пишеш. Това е една от могиите му.
Р.Леонидов: Когато „избухна” демокрацията той вече не печаташе разкази, пускаше къси неща във вестниците, наблюдния на градското си битие и всекидневие. Във всеки текст има типичното за него намигване, много фина ирония към нещо си, към порядките ни, към недостатъците ни, към неговата селска душа, която беше присадена в града. В анкетата на Румяна Теслакова той казва: „Най-голямата ми грешка е, че дойдох да живея София ”. Това, разбира се, въобще не е вярно, но е точно в неговия стил.
И.Кулеков: Ако не беше сменил местото, той, може би, нямаше да стане писател.
Р.Леонидов: Абсурд. И ако я нямаше неговата прекрасна съпруга Сузи, която му даде всичко, от което имане нужда. През цялото време много се грижеше за него и контролираше буйната му младост. Чувал съм, че на младини са се събирали писатели по заведения и са оставали до късно, и тя винаги е намирала начин да го привика вкъщи, защото здравето му е било много крехко. Той е боледувал от туберкулоза на младини. В ония години това е изключителен бич. Той беше крехък и изящен физически, но крехък и здравословно. Иначе духът му беше непоколебим. Без да бъде нахален, арогантен, агресивен.
Ив.Кулеков: Какъв е Вашият спомен за Радичков в книгата „Радичков в спомени на съвременници”?
Р.Леонидов: Предложиха от неговия край, Михайловградско тогава се наричаше, да стане кръстник на 50 циганчета от дом за изоставени деца. И понеже преди това са им показали – ето, този чичко ще ви стане кръстник, децата бяха много възбудени. Преди още да ги видя, разбрах, че Светият Синод е отказал да се прави тази кръщенка в храма „Ал.Невски”, защото, по принцип там не се правили кръщенета. А Радичков ми каза, че учителите се оплакали, че искали по 50 лева на дете, което е било формален отказ. Така или иначе, Радичков се съгласи и на малката Коледа, на Женския пазар, в църквата „Св.Св Кирил и Методий”, и отидохме. И аз се озовах там, помоли ме жената на Радичков, милата Сузи, ако имам още бройки от „Ние, врабчетата” да подарим на децата. Още с влизането му в църквата хората започнаха да му се нахвърлят и да му целуват ръцете. Той, милият, буквално се стресира и се дърпаше и казваше: „Недейте, моля ви се”, но те му дърпаха ръцете, целуваха ги и казваха: „Господин Радичков, толкова ви обичаме!”. Този човек не беше вече тука. Той видя абсолютно непознати хора, които тичат и го целуват като Господ. Дойдоха циганетата, прекрасни, изсипаха се от два – три автобуса, пазарът почерня като от врабчета, и всички те нахлуха в църквата, и Радичков, макар и много болен издържа цялото събитие, което продължи доста време. Оттогава имам следната снимка, не знам кой е авторът ѝ, но съм я сложил
начело страницата си във Фейсбук – Радичков стой в църквата, а над него нимба, ореол, а над ореола огромен църковен полилей, от който идва отражението. Много му отива, той е вече бе изпит, блед, готов да посрещне другия начин на живот. Това беше умиване лицето на Богородица, умиване лицето на онези, които оскърбиха циганетата.Радичков има едноимен, жесток разказ, как майка му, прекрасна, обаятелна жена, го е карала да отиде да вземе кладенчова вода от селския кладенец, когато не е говорел, и да измие иконата на Богородица, да я подсуши и да я върне на мястото й. Кръстих моят документален разказ за кръщението на циганетата „Умиване лицето на Богородица”, защото, ако е вярно, че Светият Синод не е разрешил това кръщение, каквото и да означава това – „тук не се прави кръщенки“ – а ако бяхавлезли тези деца в онзи гранзиоден храм, това щеше бъде незабравим спомен за тях, и някои от тях нямаше да тръгнат по пътя, по който обикновено тръгват децата от домовете приюти.
И.Кулеков: Искам да обърна внимание на нещо, което никой не вижда и не забелязва – неговите рисунки. Винаги говорим за нещата, които е написал, но в книгите му рисунките присъстват заедно с текста и е много важно, че те образуват това цяло, което той иска да придаде. Бих сравнил неговите рисунки с рисунките на Кафка. Те са като пиктограми. Сякаш всичко излишно от тях е отстранил, както скулпторът отстранява излишното от камъка, за да остане същността.
Р.Леонидов: Много ти е вярно наблюдението, те са изящни. Той просто беше роден художник. И не го криеше това, но беше само негово хоби.
Ив.Кулеков: Неговият стил е както в думите, така и в рисунките. Тези съсухрени рисунки, останали, както лицето му, само кожа и кости.
Р.Леонидов: Не знам дали всички зрители, които ни гледат в момента знаят кой е Кафка и дали ще се сетят за неговите рисунки. Ще дам друг пример – той носеше гения на праисторическия човек, който ни е оставил скалните рисунки. Той не ги имитира. Виждал съм как ги рисува на момента, без да се замисля. Ръката му се движеше от ангела – хранител. Той беше художник, но не се пъчеше с това. Обичаше много художниците. Един художник, почитанел, ми предложи да изпишем с неговите рисунки таваните и стените на цяло училище. Когато вече беше болен ме срещна непозната жена. Не знам откъде знаеше, че е болен. Спря ме на улицата и попита как е господин Радичков. Отвърнах: – Държи се. Защо?
– Защото аз всяка вечер се моля за него.
Аз се втрещих. Попитах дали се познават.
-Не, не се познаваме. – отговори тя. – Познавам само книгите му.
– А защо се молите за него?
– Как да не се моля за него! Той е огромен писател, той е нашето най-съществено нещо. Защо ме питате, защо се моля?! Вие не сте ли вярващ?
– Вярващ съм, но за непознат човек да се молите…
– Той не е непознат. Аз познавам книгите му.
И му го разказах това. Радичков нищо не каза. Само видях как някаква тънка и тъжна усмивка да минава през.очете му. Казах му:
– „ова, че непознати хора се молят за Вас означава, че те ви дават енергия и Вие ще оздравеете. Знаете го.
Той се усмихна отново и не коментира.
И.Кулеков: Всичко това, което разказа ми напромни за отношението към Вазов. По някакъв начин Радичков зае неговото място в съзнанието на хората, в душите им.
Р.Леонидов: Изключително точно го каза… Чакай, че много се вълнувам… /Прегръща сълзите си/. Той е най-добрият ученик на Йовков и Елин Пелин. Съчета селското наблюдение, остроумиена Пелин … И нежността, мъдростта, поетичното от Йовков. Ако не беше селото, в което е роден, природата, сред която е пораснал, нямаше да бъде това, което стана. Казвал ми е: – Румете, нищо не измислям. Всичко, което пиша е онова, което съм чул, видял, разказвали или преразказвали.
– А водите ли си бележки?
Той рече: – Никога. Всичко е в главата ми.
Сега от книгата със спомени науч их, че е казал, че има още много неща да напише, ама май няма да му стигне времето. Тоест, той си замина осъществен и преосъществен, доказан и себедоказан, но не и изчерпан като писател.
И.Кулеков: Всеки живот завършва недовършен.
Р.Леонидов: И продължава някъде другаде. Сигурен съм в това.
