Румен Леонидов

На художника Едо Циротин

Състояние, в което сякаш друг те сънува, а ти участваш в неговия сън.
Вдъхновението е странно настроение, мистична меланхолия, обсебваща тъга,
скърбящо бдение, необяснима мъка, самотност, изтичащо злочестие, душевен отлив и прилив на духовен вятър. То е Върховна любов, нематериална, безтелесна, душата ти тича някъде нагоре, изтегля се бавно и пълзи по гърлото на вселенския вулкан към приливния ръб на огромната му паст.

Избликването е тайнство. Наподобява физиологията на негата. Съчетанието ѝ обаче не е между хромозоми, белтъчини и гени, а от плющящи с плаща си видения, животворни картини и оживяващи знамения, нечути звуци и мелахолични мелодии, гласове на мъртви, отдалечени във времето народи. Сънуваш без да спиш и теб те сънуват, обладан си от блаженството, от сладък търч и тиха болка, от екстаз, от еякулация на голата душата, която се къпе в Светлината на Божия Дух…

Възбудата на този Дух е сътворила Спасителя.
Белият му огън изгаря обсебения рисувач, арфист, писач на песни, бълнуващия аритметика, заслепения от звездните фенерчета астрален астроном… Магията
е милолетна, отминава и си заминава, с въздушната си сила и безплътната милувка, заседнала в най-тайнствените душевни дълбини.

И цялата ти същност хлътва по разтърсените фибри на предишните животи,
и на още по-предишните, и още по-неясните ти спомени от отвъдността, хипнотизирана е от това сънуване наяве, което и да секне, продължава съешението между световете, сътворяването на твоя свят отново се повтаря, досътворяваш, ставаш частица от неръкотворните същества, изкусни, измайсторени духом.

Те създават живо същество, наречено живот,  дадено им от Господ,
а на Него дадено от други Господи…

2.

Вдъхновението е умствено умение на човешката душа, дарено ѝ от Висшите небесни същества. Вдъхновението те издига до Тях. И дарбата ти, която ти е също дарение и временно притежаваш, те досъздава в съратник
на Създателите. Ако си Творец, ставаш Досътворител на Света, защото е недовършен, несъвършен, недосътворен.
Висшите затова още ни търпят, все още разчитат, че талантливите люде ще станат мнозинство на тази тъжна планета. И че човешкият индивид като творчески потенциал ще бъде равен на техния, на общата им духовна сила. И затова всеки гений се превръща в Бог на своето познание, в сферата на своето новаторство.

Проникновението на всеки гений разтърсва цялото небесно войнство, тръпки от радост заливат Всички Висши същества… Тогава и те изпитват благословена благодарност.

Извънземният поет Велимир Хлебников измисли титлата Творянин.
Всеки я заслужава, стига да досътворява, да възкресява и въздига изначалните си дарби.

Познавам званието Писмовник. И наказанието – духовен Наркоман. Онзи, който е хероиново зависим от хипнозата, от екстазито на вдъхването, от лунната трева, от слънчевия дим, от спринцовката, на чийто връх се носиш през селенията на мисълта си…

Така се ражда навика да викаш вдъхновението. Да го предизвикваш. Да си вярваш, че Те са зад всяка сянка на безплътието, че Неговата воля е задаващото се озарение, възпаление, песнопение… Но не е.

И започваш не да създаваш, а да пресъздаваш, да искаш да усетиш познатия сладък гърч, но вместо това  започваш да кашляш думи, да прилагаш сръчности различни, ръкотворни. И вътрешният ти вулкан не драйфа златна лава, а само черният ти ангел чака да акушира напъна ти за себеподобие.

Така се ражда напуснатият от Божията дарба.
Така умира Бог в убежището си у човека, който е дочул космическия шепот,
но го е възприел като интимност, която е заслужил.
И му се полага. Така сънят отива да си ляга, видяното наяве – отива другаде
да се явява, виденията стават невидими, невидимото остава записано, мъртво
положено се изправя до стените за разтрел на ангелите вдъхновители…
Така се раждат вечно щастливите поети. И колкото повече остаряват, толкова
по-съжалителни към себе си стават.

Защото духовният глад не засища умствената самохипноза.