Васил Славов, „От Мизура“

От Мизура

Там тревите стигаха до кръста. Като в онзи филм. Тогава, когато го бесиха. Дървото – диво. Красиво, криво и диво. В Мизура. Когато ги бесиха. Тук тревите никога не са били високи до кръста. Ситни са, брулени от морска солност, от много години и тишина… Само зеленомаслиненият им цвят е пренесен.
Днес. В повея на вълните…
Като в Мизура.

Беше досадно рано. Не можеше да свикне с разликата във времето, с всички тези прегазени континенти. Събуди се, когато последните пияници завършваха тропосването на морските просеки. В хотелската стая миришеше на недопушени цигари и непроветрена безнадежност. Трябваше да се маха. И ето… сега седи в тази градина, колебае се дали името ѝ е „Морска“, чува лекото бучене, вдигнало крило над набраздената от просветващи нишки индигова пустош. Скоро ще се съмва, а часовникът ми показва времето за вечеря. Там. В Мизура. Тревата вече никъде не е висока до кръста. Как беше името на този филм… „Бързеите на Мизура“? Не си спомняше превода на заглавието му, гледа го в този град, отдавна, някога… Тук, където всичко е отдавна и някога. Радваше се че бе вън, навън, навън… и извън времето, и пред този стенещ морски изгрев. Има ли обреченост във вятъра, тръгнал от нощните пясъци. Остървява ли го краят на зимата. Последният ден на един забравен сезон… Зеленомаслиненият цвят…

Зеленомаслиненият цвят. Спомни си за двора в родната му къща. Там тревата бе също зеленомаслинена, мека, гледана с търпение. В средата на двора, откакто се помнеше, гореше дюлата. Високи бяха слънцата на плодовете ѝ наесен. Виждаше ръцете на майката на баща си, която докосваше топлите им овали, виждаше сините ѝ очи, светли като небето, забравено над града, откъдето бе дошла, от града под Сините Камъни.
И когато на вратата, в спалнята, където се мереше височината на всички от семейството, ръстът му започна да достига този на дядо му, му разказаха… Разказаха му… Есенно време било, дюлево време, дошли рано сутринта… Отвели дядо му и чичо му и след осем години се върнал само дядо му. Бе попитал мъжа, чието име носеше:
– Защо не се върна брат ти, замина ли, остави ли ни?
Побелелият мъж се бе усмихнал:
– Не… Ние никога не изоставяме тези, които са в сърцето ни.
После бе разбрал. За убитите, за съдените. Спомняше си как приятелите на дядо му, излезли от затворите, идваха в къщата им всяка събота и неделя, високи, с орловите си погледи и пурите си, с костюмите, поотъркани от време и забравена лаванда. И как играеха карти на масата, на зеленомаслинената трева. Как цакаха, обветрени, усмихнати, недопуснали никой и никога да ги принуди да кажат, че картата им е била бита. Никой и никъде.

Зеленомаслинено… След години… Сестра му го бе попитала:
– Ще ми кажеш ли? Къде е татко?
– Замина. – слънцето се бе загубило някъде.
– Остави ли ни? Кажи ми, остави ли ни…
Прегърна я.
– Не, не, не говори така… Ние никога не изоставяме тези, които са в сърцето ни. А татко ти те обича толкова много…
– Ще се видим ли, обещаваш ли!
– Обещавам.
Може би, за миг, слънцето се бе върнало.

Зеленомаслинено… В тревите на Мизура получи малък плик, а там, писмо от детето му, с рисунка на зелено цвете. „Тате, – пишеше дъщеря му. – как си. Знам че си далеко и искаме много да дойдем с мама при теб. Обещай ми. Вече почнах да уча английски. А това цвете е подарък за теб. “ Цветето беше с онази зеленомаслинена топлота, пренесена от двора на родната му къща. Изправи се пред прозореца, прозореца в Мизура, и прошепна на детето си, някъде далеко:
– Ще бъдем заедно. Ние никога не изоставяме тези, които са в сърцето ни. Никога.

Усети топлина. Слънцето бе докоснало градината. Вълните бяха зеленомаслинени като тревата на Мизура, като стръкчетата в дюления му двор.

… Там тревите стигаха до кръста. като в онзи филм. Тогава, Когато го бесиха. Дървото – диво. красиво, криво и диво. В Мизура. Когато ги бесиха. Тук тревите никога не са били високи до кръста. Ситни са, брулени от морска солност, от много години и тишина… Само зеленомаслиненият им цвят е пренесен.
Днес.
В повея на вълните…
Като в Мизура.

Бургас, отдавна, пред Конкурс „Фотев“