Васил Славов, НЯМ (на Иван Здравков)

И корабът, мъглясал, с крепните криле,
познал и свят и Ад небето ще чете
и може би, отново към бряг ще се завърне
или платното черно
към мрака ще обърне…
И корабът…
с предсетните крила…
прелюспен в димен свод, а горе – светлина
и всичкото загубено в езика на човека
било е минало до днес, било е сянка
– нека
следсловният Отрок от вой да се роди,
от падналите в грохот, от клюнните скали,
които в лутането си сред гъста, ядна пяна,
ще спрат Земята вече, ще спрат живот, но няма
усилие изконно в забрава да отмият,
да отнесат сърцето, от болка дето вие
в едно пропаднало в очакване небе!
И корабът…
със крепните криле!
Коруба някаква.
Прохлупени звезди.
На палубата – нощ.
Среднощното кади
под черната превръзка на Касиопея,
където само Кръстът и Небесата пеят,
където мараня е твоят мъглен пристан,
а думата – посеченост и сетната ти истина,
където мъртвото разкъсва духа и тишината
и всяко късно връщане е среща с непознати.
Далече някъде, зората пак пропада
и облакът й паднал, една умряла крава,
търкаля се във въздуха с подути ветрове,
продъхва пак и пак и вече ще умре,
но някакво крило на гълъб или дим
го вдига от окото на океана син,
превръща го на мечка, а после на змия
и почва пак, отново, небесната игра…
Да, тук сме всички ние,
сред кърваво море
и никой път не знае, и никой и къде
последният ни пристан дъгата ще затвори
и вече на колени на Дявола се молим,
за болната, последна, презряна светлина,
която пак ще дръпне живота по ръба
на някакво поредно, предсетно заколение,
наречено от Бог разпятие и спасение;
и там,
по мачтите
на куките побити,
приличаме на кацнали в подлунието птици.
И той е тук.
И той!
Сред сенките,
сред нас,
въздигнал на триона скрибуцащия глас,
на крясъка – дъгата,
на лудостта – четмото,
на мъртав албатрос скрипеца и окото,
догонил без слова най-страшната стихия
и бяла пелена в саван ще го повие…
Но той реве,
реве…
И Черното Море
корубата саката за миг ще измете –
не спира да надува подутия си мях,
но я посреща само смразяващ,
луден смях,
роден от всичко мъртво, от цялата Вселена,
смехът на този мъж в Отвъдното поема,
разблъсква хоризонти,
трепери и бучи
и падат вцепенени, посърнали звезди.
Ахав – несвестен пес,
из мрака заловен,
куцукащ между спомена и лунния си плен,
един, достигнал сушата и там от мрак изтлял,
загубил всичко свято и всичко пропилял
из кръчмите на Ада,
сред райските цветя.
Ахаве, бесно куче!
Живееш?
Докога?
И пада равно…
Тихо…
Вселенско помирение
между окъсан Бог и сетното творение
от морска сол омесено, от светлост и от жал,
един човек забравен, роден в свещена кал,
изправил слабостта на грозното си тяло,
живял – не, не в живота, а там, където спряло
бе цветето, което, вълната ще откъсне
и това небе безлично дарява светли пръски…
Делфините, където с мелтемите играят
и падащото слънце с муцунките дълбаят.
Оттук –
прекършен,
тъжен,
подхвърлен към безкрая
без кучката настръхнала и майка си да знае,
които му дариха пречупена снага
и патерицата строшена, да тропка из дъжда
и тътена отекващ под свода на небето,
където само босата луна…
където
разсечени до гърло,
безкрили ветрове
пак свиват снопове от морски цветове…
Отива си,
отива си…
догаря в мрака оня…
Земята е червена, гемиите се гонят
и пристанът дошепва с последните звезди,
морето вдига дрехата и голотата ври
от този сетноглух, загубен в тихост блян,
отново, пак нестигнат, отново неживян,
копнение строшено, валял в пустиня дъжд,
мираж на светлината, несбъднат ни веднъж
и в гърлото огромна и мокротежка буца
и нощният моряк към прага си куцука,
светлика да запали, маслина да положи,
ще си помисли в миг, че повече не може
да гони тоз живот и тези ветрове,
стената ще строши, до гроб ще изреве
и пак ще тръгне –
черно и в черно, черно сам
на глухата си патерица
и на нощта опрян.
Догаря бавно слънцето и малко преди края
догалва си Земята и хвърля котва в Рая
и диша върху покриви, примални от позлата,
нощта ще бъде същата – далечна и позната,
чешмицата до кея ще пръсне водна шума
и мракът ще затвори последната си дума.
А залезът отсреща – една разчупна ласка
небето ще целуне, небето ще одраска…
Отгоре чезне тихо на мазката лъчът
все по-бледосива и тънка става тя,
нощта е вече тук с небесното си слово
и този черен кръг пред остров от олово
в предмиг предвкусва края и тъмното гори.
Отиват си,
отиват си
последните лъчи.
И корабът напуска следземния си пристан,
а на брега забравеният, в небето си улисан
не вижда тънка птица как в маранята пада
и как в часовника си вече и пясъкът пропада,
и как зъбът проронен на черните скали
плацентата разкъсва и мракът вече ври,
как мъртвите с ръкави от водорасни ризи
под кипариса остър, до хоризонта близо,
и само, само ехото със белия език
кръвта червена вдига и всичкото след миг
се срива и замира – там стъпил бе Човекът
и бе въздигнал людската, просънната си Мека
на волята, на любовта, на силните скали
и няма вече болка и няма вече дни…
Брегът загуби цвят, Човека не позна.
И вдигай тази котва!
И крепните крила!
Опрени в Адното, от тъмното смълчани
без дъх, без упование, от вятъра вковани
на времето под прангите, което жадно тлее
и всичко е забравеност и силата немее
с избити зъби вече,
на старческата паст…
И Адно е за Дявола. И Адно – и за нас.
Накрая свършва вятър.
И свършва и морето
и сенките се свършват, изчезват там, където
прическите превили са морските треви,
където, най-накрая, земята се отви
и в тънкия й бял, пропукан с време череп,
костиците най-сетне праха си ще намерят,
сълзите ще дарят на корените сили,
една пчелица, горе, небето ще ужили…
И, може би, ще почне отново Рождество
без нашето участие, без нас, пък и защо?
Да бъдем дим и прах?
Отмина ни редът!
И вдигай, вдигай котва!
Крилете!
И на път!