Валентин Караманчев в спор със Цанко Серафимов за Иван Гаджев

„Поглед от небето“, откъс от книгата „Брашнен чувал“

Прочетох неотдавна в Портал „Култура” съчинението „Македония и македонските работи” от Цанко Серафимов и Енциклопедичен  речник на същата тематика.

Авторът е бифш журналист в „Пиринско дело”, кореспондент на вестник „Земеделско знаме”, сътрудник на списание „Македония” и на друга периодика.

 Той е и поет, издал е  десетина стихосбирки. Поезия не чета, откакто е по-масов жанр от чалгата и е продукция на всеядния „Самиздат” на прехода.

Той  беше и собственик на издателство „Орбел”, което  фалира.  Но не заради „Жан Виденовата инфлация”, както се оправдава собственика, а заради  безкомпромисната  и безмилостна конкуренция.  Оцеляха и просперират наложили се на пазара фирми  с европейски професионализъм,  редакторска култура,  маркетинг и тематичен размах.

 С Цанко Серафимов сме земляци – аз от Неврокоп, той от село Баничан, старо селище,  известно  с топлите си  минерални извори,  с   пет  черкви – най-много  в околията  на глава от населението му.

Днешната забележителност на Баничан е приютът за пенсионирани магарета, създаден по инициатива и финансиране от  европейската организация „Ветеринари в действие” и от немския ветеринар Щефан Вебер.

Събират немощни магаретата от околията , вместо  стопаните им да ги продават за жълти стотинки на кланицата за умъртвяване и  използване  месото им  в деликатесни колбаси. Или да ги изоставят беззащитни на хищниците.

Цанко Серафимов в публикацията си е подгонил  през портал „Култура” друг наш земляк и връстник, ветеринарния лекар Иван Илиев Гаджев, който в далечния Детройд построи и финансира „приют” за стари книги, ръкописи, документи, илюстрации, посветени на българското и македонското минало. Кръстил го „Институт  Илия Тодоров Гаджев.”

След 1990 година той пренесе в Неврокоп това книжовно съкровище. До бащиния си дом издигна библиотека и назначи кадърен човек да го стопанисва.

Цанко Серафимов се гневи на Иван Гаджев  заради двутомното негово изследване – „Иван Михайлов отвъд легендата”. И отсъжда хладнокръвно : „Какво ли си мисли, ако гледа от небето македонският мъченик Илия Тодоров Гаджев за делата на своя син?

Ще ви разкажа аз не какво си мисля, а какво знам за Иван Илиев Гаджев. А  читателите не се нуждаят от чуждо внушения за мисленето си.

Иван е роден през 1939 година. Когато баща му изчезва безследно през септември 1944 година. Бил е на шест години. Сиракът се учи прилежно. Завършва с отличие  ветеринарен техникум. След него се дипломира във Ветеринарния институт  в столицата с направление да работи в родния си град.  Там обаче в  лечебницата   командва лекар,  зет на партизанин. Той отсича: „Не! Ще го пратим при помаците в село Слащен.”

 Слащен е на крачка от границата. Иван прескача телената мрежа  и напуска родината .  Гръцката „Кендро Алдопон” – бюро за чужденци, го върти из бежанските лагери, и когато разбират, че не е подходящ за тяхна презгранична совалка натам-насам, го изпращат с еднопосочен билет в Америка.

 В град Детроит Иван завършва за втори път ветеринарна медицина . Открива клиника за кучета и котки. Назначава лекари афроамериканци. А той до дома  си построява библиотека, архивен институт и я кръщава на името на баща му – „Илия Гаджев”. Събира, изкупва книги, архивни материали, документи, илюстрации, снимки за българите по света. Четиридесет хиляди заглавия съдържа това  хранилище.Той отстъпва „медицината” на наетите афроамериканци, а  самия се посвещава на историята.  И не само това.

Той кани свои съученици и приятели, историци от България да  работят колкото им е необходимо  да се ровят, да проучват, да четат в тази „Матица бурлгарика”. Тук, в Детройд, два пъти е пристигал   неврокопският краевед Иван Марков. Вторият е надареният млад историк, пак от Неврокоп, Пандев, който  се осмели да върне името на Тодор  Александров в историческите  изследвания.

Следващият е историкът Костадин Палишудски, посветил се на македонската история, на Българо-югославските отношения, пак съученик, пак историк, пак от Неврокоп.

Пандев и Палишудски се хвалеха,  че са работили в Белградските архиви, във Виенските, и в Немските и в Съветските. Но никъде не са намерили така събрано и подредено за българската и македонската история. И при това са разполагали безплатно с  ксерокси да  вадят копия. А и да споделят често  щедрата трапеза на домакина.

След 1989 година Иван Гаджев се връщаше често в България. Пренесе цялото свое  книжовно богатство в Неврокоп. Построи до бащината си къща специално книгохранилище и библиотека, кабинети за четене със свободен достъп на изследователи, писатели и журналисти.

Сам написа и издаде няколко свои съчинения, колкото му позволиха възможностите и дарбата. Ще спомена  между тях петте тома за Лушин, землянката край Добринище, в която са изчезнали безследно баща му и десетина други неврокопчани.

Най-значителната   творба на историка Гаджев е двутомника „Иван Михайлов отвъд легендата”. Честна. Смела. Откровена книга.  Такива откровения  не носят само  знания, радост и комплименти.  Те са  горнило, през което минава автора.    Бащата михайловист, синът михайловист, разсъждава пред иконата на тяхното движение.

При едно мое  минаване през Гоце Делчев, се срещнахме с Иван на площада. Поканих го в близкото кафене. Поздравих го за книгата, която бях прочел . За  неговия  авторски и човешки подвиг. Попитах го за читателския отклик. Оплака се: „Само неприятности,  хули и заплахи получавам.  Харесват я  комуняги като тебе.

Знам,   че като началник на издателствата, сте издали много книги по македонския въпрос, които и аз съм поръчвал чак в Америка. Но  съм ти ядосан, че сте публикували спомените на Стефан Папалезов. Той  разказва за ремсовата си младост  и  „ученически подвизи”. А дума не обелва за това, което е вършил като началник в Държавна сигурност  в отдела за българските концлагери, дума не обелва какво са вършили на Девети септември, в това число какво са направили с баща ми.

Неотдавна открих в стар бележника  какво ми е споделил  професор Костадин Палишудски за срещата си с Иван Гаджев в Детроит. Освен, че Иван е събрал книги и документи за българската и македонска история,  се готвел да напише и книга за живота си.  Първата щяла да бъде  за себе си и семейството му: „Откраднато детство”.

По онова време майка му била на гости при него в Америка, но искала да се върне в Неврокоп, където е страдала много и където  е  по-малкия Здравко  и  дъщерята, омъжена в Разлог.

Вдовицата, баба Катерина,  за да ги издържа и изучи,  отглеждала тютюн. Някакви цигани я нападнали на нивата и се изгаврили с нея. Хванали ги. Осъдили ги за престъплението и лежали бая време в затвор.

Иван решил, че това  е организирано от властта и занимавал със случая ООН и Конгреса на САЩ. Но те не откликнали.

Заел се да проучи съдбата на баща си . Да разбере къде е гроба му,  какви са деянията му, какво е вършил по време на михайловисткото господство. Споделил с Палешудски: „Ако е окървавен като Иван Михайлов, сам щях да се откажа публично от баща си.”

Години по-късно  научих от един нашенец как са отведени  на някъде с  с камионетка  веднага след девети септември трийсетина неврокопчани. Начело бил Стоян Филипов, тартора на михайловистите в Неврокопско, заговорника за убийството на Сандански,  един от организаторите на Дъбнишкото клане. На  младини учителят  Стоян Филипов е секретар на четата на дядо Атанас Тешовски. А на старини –  мастит тютюнотърговец.

Вече хвърлен в каруцерията ,  Стоян Филипов рекъл: „Не ни залъгвайте.  Знам къде ни карате. Моите ръце и не само моите, са окървавени. На тоя младеж Илия ръцете са изцапани с мастило. Не са окървавени. Той беше чиновник, секретар и касиер на организацията. Оставете го. Пожалете го. Има деца за отглеждане.”

Кой да го чуе! Товарили са   заедно със сухото и зеленото.

Така че, драги ми колега Серафимов, ако македонският мъченик Илия Гаджев гледа от небето, ще се радва на рожбата си.

Иван Гаджев почина на 20 май 2017 година в Детройт. Вече и той е на небето при баща си. Дано се срещнат във втория им живот. Баща и син. Доволни и благодарни един към  друг.

На Неврокопска земя Иван остави огромно книжовно богатство. Разглеждал съм го с удивление.  Прелиствал съм енциклопедии, турски и френски от деветнайсти век. И какво ли не. Дано има кой да стопанисва това имане. Има, разбира се, защото един от синовете му е тука. Пет деца остави Иван.  И всичките с български имена. И майка им българка даже. Между тях Илия, Тодор – сещаш се на кого са кръстени.

И още нещо, драги ми колега Цанко Серафимов: дъвката за ДС, за агентурното някакво минало на Иван Гаджев, я изплюй.  Изхабена е от жвакане. Не слади, не е еластична.  И е вредна , ако я глътнеш. Остава в червата с години. Ако сериозно твърдиш, че ДС има заслуга, пръст, във формирането на Иван Гаджев, за неговото  бягство, за внедряването му в Америка, за връщането му. Не бива  да я хулиш тази някогашна  държавна сигурност, а да я похвалиш.

Всъщност, истината е, че не благодарение, а въпреки  зловещата роля на ДС,  Иван Гаджев постигна толкова много в живота си.

Да не гледаме от високо, чак от небето, за постигнатото от други. А да погледнем към небето, преди да съдим.