* * *
Не, не ми се сънуват вече такива сънища…
Като дива лавина ме затрупва зимното ти мълчание.
Замръзват във въздуха имената ни, сред белотата затънали…
И няма нищичко за утеха, нито за упование…
Не, не ми се сънува… Искам въздуха рязък да вдишам,
да се събудя от този сън, и тъмният ден да засвети…
Думите пак да тръгнат към мен, да искат да ги напиша,
докато бавно сърцата им се измъкват от снеговете…
Да звънне над мен небето лазурно, с птици да ме залее.
Да тръпна, да ме пронизва любов, щом гласа ти дочуя…
И да лети душата ми срещу лятото, и да копнее…
Ще ме събудиш ли, Господи… Или и теб сънувам?
* * *
Светлината без друго е малко, без друго вали –
не добавяй към мене от здрача си – той е в излишък…
Часовете на зимата се търкалят – мъгливи скали,
и всеки от тях се превръща във камък Сизифов…
Присмехулните думи в тишината ми още сноват –
те до кръв я издраха – тъй студени, спокойни…
Ти от мрак си направен, от зима, в теб зейнали бездни зоват…
За какво са ми твоите демони? Имам си свои.
Но – трънлив и отровен – все още във мене болиш…
Този спомен едва се крепи, но сърцето го иска.
Светлината без друго е малко, без друго вали…
Добави само капчица въздух – да мога да дишам…
***
Разбира се, че вали… И дъждът да заспя ми пречи.
Разбира се, че те няма… И отдавна не сме си мълчали.
Къде са нещата, които смятахме с теб за вечни?
А самотата е тук, и започва всеки ден отначало…
Опустошава животът безмълвно тайните ни градини…
И бавно се лутат в мъглата мислите, с мрак подшити…
Къде е онази любов, която не биваше да ни подмине?
Къде е всичко, което светеше във сърцата на дните?
Сега часове покрай мен прелитат – прилепи тихи, прозрачни.
Не искам да карам думите да ме чакат – нощта е голяма…
Ще се прегърнем с тях, може би в утрото ще прекрачим.
И нищо, че още вали… И нищо, че теб те няма…
* * *
Нищо не искам да знам. Нищо… Затръшвам вратите.
Искам само да помня как юли беше приседнал там…
Искам да помня сърцето си, минутите ни ветровити…
А как правиш така, че тъмнината ти да ми свети, не искам да знам.
Не искам да знам лабиринтите, из които се лутат дните ти –
онези дни, във които и помен няма от мен…..
Но искам да те застигат и стиховете, и молитвите,
когато към теб ги изпраща тихо някой мой ден…
Не искам да знам какво сънуваш – наяве, или пък нощем,
в онези сънища черно-бели, след които разсъмваш сам…
Искам само да дишаш някъде там – дълго… И още, и още…
Господ знае, каквото знае…. Но аз – нищо не искам да знам!
* * *
Дъждовете ще дойдат, любими, дъждовете ще дойдат…
Вече облачни сенки край сърцето ми жадно прелитат.
Вече бавно се рони денят, часовете му изнемогват,
вече пада край мен светлината – уморена и тиха…
Вече знам – дъждовете ще дойдат, ще ме прегърнат – бездомна…
В утробата им ще се свия, за да се скрия от всичко.
Защото не искам, любими, – вече не искам да помня! –
онези думи, с които се молех да бъда обичана!
Как се блъскаше любовта ми в мълчанията ти студени,
как се давеше във въртопите, как се предаваше…
Дъждовете ще дойдат, любими, и ще ръми над мене,
пак ще зарастват крилете ми, душата ми ще се изправя…
И пак ще отглеждам в себе си сенките ти бодливи –
трябват ми тези рани, трябва ми този огън…
За да изпращам думите си в твоите дни нечетливи –
щом дъждовете дойдат, любими, щом дъждовете дойдат…
