ВАЛЕНТИНА  РАДИНСКА:  ПОЕЗИЯТА – ВЪРХОВНОТО  БОЖЕСТВО

Дора Колева

„Все повече имам чувството, че пренасям живота си в жертва на Поезията. Тя е моето Върховно Божество, тя е, на която служа, тя е, на която се моля – най-истинското нещо в дните ми.” Тези  признания на поетесата Валентина Радинска в изповедната й книга „Користни записки”(2021) са родени от същата потребност, резултат на която е и цялата й поезия – да се обръща проникновено и доверително към читателите, за да сподели с тях някакви значими, лично постигнати истини. С подзаглавие „По следите на пишещото същество”, книгата е умъдрено оглеждане на собствения творчески път,своеобразна равносметка на натрупания художествен опит, на чиято основа са се утвърждавали естетическите убеждения за мисията на поезията, за личността и съдбата на поета, за природата на творческата дарба, на творческия процес. Заела важно място в мисленето на поетесата, темата за твореца и творчеството, като постоянна тема, като организиращо ядро, присъства във всички нейни книги. Дори и там, където външно като че ли я няма.

Още в дебютната си стихосбирка „Към мен върви човек”(1977), осмисляйки изкуството на словото като свое съдбовно предназначение, авторката изпитва потребност да се самоопредели по отношение на традицията. Стихотворението „Мост”, представящо лирическата поезия като жертвено самовграждане, е посветено на Димчо Дебелянов. Друго потвърждение, че този поет е нейният образец за следване, че той задава висотата на нравствените и естетическите й критерии, е тълкуването на моста-песен в светлината на опозицията ден – нощ:

Денем – светъл, строен се висиш,

в черни нощи с черен грохот рухваш.

Тези стихове лесно се разпознават като отпратка към текст от стихотворението на Дебелянов „Черна песен”:

през деня неуморно изграждам,

през нощта безпощадно руша.

В трагичното като светоусещане и като участ младата Валентина Радинска открива своята линия в поезията, която неотклонно ще следва.

Другото стихотворение, посветено на Дебелянов, – „Страница”(„Нощна книга”, 1983) е с епиграф от неговата „Сиротна песен”: „Ако загина на война…” Този цитиран текст непосредствено се свързва със сюжетното действие на фронта в Демир Хисар, където със своята пета рота е подпоручик Дебелянов. Художественото време обхваща последните десет минути, в които, вместо да поведе „в атака напред”, подпоручикът командва: „Пета рота назад” и сам остава под сипещия се смъртен огън. Без да допуска какъвто и да е пряк израз на емоционалното си отношение, авторката възлага тази роля на дъжда, който „все вали и вали”. Проникната от тъга и от смирено чувство на обреченост, художествената атмосфера внушава идеята за това колко непоколебим е поетът в сферата на идеала за доброто и колко неприспособим е той в сферата на жестоката реалност. Изводът е, че истинският поет остава поет до последния си миг.

За специалното място, което Димчо Дебелянов заема в творческото съзнание на Валентина Радинска, може да се съди и по усилията й чрез средствата на аналитичния прочит да осветли благородния облик на този чист и нежен лирик, да си изясни обаятелното въздействие на неговото слово (Димчо Дебелянов, Повелителят та вълците, 1988, 2014)

В дебютната стихосбирка се намира и другото програмно стихотворение – „Спасение”, носещо епиграф от творба на Марина Цветаева. В него  е проявено самосъзнание за път, в името на който е дадената клетва: „сърце несмело / няма да сложа на листите бели”. Наред с „листите бели” – атрибут на творческия процес, в представата за поета е включена хоризонталната ос на житейското и битовото: „Губя се с дни – нали се с песни къща не храни”, но като условие за особения, одухотворен труд е изтъкната необходимостта от възникването на  вертикалната ос, която символизира страстната волева и съдбовна устременост към сътворяването:

Посред стаята ниска – висока-висока ще спра

и ще те постигна – дори след това да умра! –

мое сурово, и страшно, и верно спасение –

като живота единствено –

стихотворение!

В по-нататъшното творчество на Радинска идеята за високото, в различните му варианти, ще остане като постоянна. Или както пряко е заявено в стихотворението  „Високо”(„Всичко”, 1995): „Родих се високо – и там ще остана до край!”

Друго, по-зряло духовно и художествено равнище на привързаността си към руската поетеса Валентина Радинска засвидетелства в по-късното стихотворение „Август” от стихосбирката „Нощна книга”(1983). Съотнесено с едноименното стихотворение на Цветаева от февруари, 1917 година, стихотворението на Радинска е рефлексия над своя път: „Рано ли тръгнах, как ли ще стигна, кажи ми”, но с готовност да координира поведението си с  примера на великата си учителка:

Твоите жестоки уроци ги помня, Марина,

сила щом нямаш, щом гърлото сухо немее –

с кърваво гърло ти трябва това да възпееш!

Чувството за родство, изразяващо се в нравствения максимализъм, и най-вече в трагичното светоусещане, й дава куража да вярва, че може да се включи в нейната традиция, което означава съзнание за избраност, за творческа сила, но и за предстояща тежка съдба: „Път след нозете ти: бурени чакат да мина.”

Как вдъхновено и осмислено Валентина Радинска е чела стиховете на руската поетеса, как в асимилиран вид ги е превърнала в част от себе си, се вижда от органичното влизане в нейния ритъм, в специфичната й интонация, постигната с присъщата за Цветаева препинателна система. Ако възприемаме лирическото обръщение като достоверно, ако вярваме на неговата трепетност, то е, защото, усвоявайки чуждите уроци, младата авторка е избистряла личния си глас, откривала е собствените си изразни средства.

Х

„Нощна книга”(1983) не е само втората стихосбирка на Валентина Радинска. Етапното й значение може да се разчете в определението „книга”, което означава цялостен художествен свят, в чийто център стои творческа личност, клетвено врекла се на Поезията. Единната атмосфера, властваща във всички стихотворения, е проникната от безсъници и мрак, от остри безпокойства и самота. Тези състояния на духа са свързани със съзнание за кризис в човешките взаимоотношения, където се е настанило отчуждението. Като никой друг авторката чувства несъвършенствата на света, преживява ги като лична трагедия. Нравствената взискателност, разминаваща се със съществуващите норми и правила, води до остро противопоставяне между поета и света. В съпротивата и протеста, в предизвикателството срещу безразличните и страхливите лирическият субект отстоява своята личностна идентичност. Жалбата заради липсата на хора в стихотворението „Пренасяне” всъщност е форма на жажда по определен тип хора. А когато словото заговори за „този квадратен / ужас” в „гората панелна”, ритъмът рязко се нарушава, пресичан от синтактични преноси на границата между строфите, между редовете, отразяващи сриващата се от вълнение интонация.

Трагичният конфликт най-често диктува контрастно композиционно построяване. В стихотворението „Кардиограма” контрастът е зададен в самото начало:

Ще доживея до лятото. А сега – февруари е стръмен

и градът се задъхва, подхлъзва, върви към върха му.

Отношението „лятото – февруари” настройва за природни сезони, но заглавието насочва към екзистенциално тълкуване. Зимата в художествения свят на Радинска все по-определено се налага като образ, асоцииращ се с тежки душевни състояния. В случая тази символика се подкрепя и от лайтмотива: „Зъзнат крехки звезди в заледените мъртви фонтани”, чийто звуков рисунък допълнително задържа вниманието върху неговия трагичен смисъл. Драматичната идея за неистинско живеене на фона на бързо изтичащото време определя избора – напрежение на силите, за да се съхрани вярата: „Ще доживея до лятото…Ще доживея!” Изказана през смях, който е и плач, решимостта да се доживее до лятото, което означава отстояване на себе си, на личността си, не е лесно оптимистично решение; тя е равностойна на риск, на стоицизъм: „Знам си колко това ще ми струва.”

Умората от живота такъв, какъвто е, от неговата статичност, от знанието, „че вчера бе същото, тъй ще бъде и утре”, влиза в атмосферата на книгата още с въвеждащото стихотворение „Предисловие”. Тогавашната идеологическа критика, изискваща оптимизъм и бодро настроение, вижда в това „програмно първо стихотворение” „тъмна тоналност”, „обидно-наплевателски тон”, „чувството на озлобеност на лирическата героиня”. Тенденциозният оценъчен ъгъл е попречил да бъде забелязана контрастната тема на надеждата. Противопоставянето на двете теми получава най-точното си поетическо въплъщение в интонацията. Фактите от реалния живот се представят в къси називни изречения, бележещи вътрестихови паузи, които затрудняват движението на речта:

Февруари е. Нощ е. Бръска сняг полегат.

Когато възниква темата на надеждата, интонацията се мени. Нестеснявана от нищо, подсилвана от съюза „и” в анафорична позиция, фразата е в подем – сякаш субектът живее в тази мечтана реалност. Лирическият порив придава продължителност на звученето и в римувана съотнесеност се оказват смислово най-важните думи („супа – хралупа – трупа”, „полека – пътека – човека”):

Може би полудявам

или съм луда, затова се надявам:

че все някой ще блъсне настрана свойта супа,

свойта чаша със вино домашно ще счупи,

и глава ще покаже от свойта хралупа,

и ще види как снегът все трупа, все трупа,

и ще види снегът как засипва полека

всяка жива пътека от човек до човека,

как душите са дадени – само прах да събират,

как – послушни и сити – тези къщи умират.

Февруари е. Нощ е. Може би полудявам,

или вече съм луда, затова се надявам:

че един между нас – ще отвори очи,

че един между нас – няма да премълчи.

„Предисловие” е стихотворението, в което поетът Иван Динков открива предразположението на Валентина Радинска към трагичните страни на живота. Тази същностна черта на нейното дарование съвпада с разбирането му, че истинската поезия е „черната поезия”; че тя се ражда от трагичното. Сходството в естетическите вкусове и предпочитания обуславя тяхната творческа свързаност, за която в „Користни записки” Радинска с признателност пише: „Дължа му много. Смятам се за негова ученичка. Той, без да ме щади, обели от мен последната останала ми предпазна „кожа” и оголи нерва на поета в мен до краен предел. Знаеше какво прави.”

Благодарността си към учителя, развил способността й за самооценка и самоконтрол, Валентина Радинска изразява в стихотворението „Репетиция”. То и другите няколко стихотворения, посветени на приятели поети, формират в „Нощна книга” художествено пространство, наситено с чувство на трогателна и вярна привързаност. В тези творби авторката гради своя мит за поета – не като индивидуалист-самотник, а като принадлежащ към общество от талантливи хора, щедро обменящи духовната си енергия. В заобикалящия я дисхармоничен свят  само с тях тя може да осъществи копнежа си по съпричастност, само с тях може да изпита съзвучието на взаиморазбирателството. „Аз съм човек, който обича талантливите си колеги, обича съсловието си”, пише Радинска в „Користни записки”. Смисълът на това признание в стихотворните посвещения се проявява в ласкавата интонация, но най-вече в начина, по който се създава алюзия за тяхната художествена форма, за образния им свят, за атмосферата на поезията им.

Трепетно-нежният тон, с който в стихотворението „Задушница І” авторката пряко се обръща към духа на поета Григор Ленков, издава изгарящата я „страшна мъка” заради загубата на една от най-чистите и възвишени личности, въплъщаващи онова „нещо свято”, което й „свети” в трудния път към истината. Въздействаща със задушевната си доверителност, изповедта пред приятеля се превръща в горчив самоанализ: „през нощите съм будна”, „дни скучни и безплодни”, и накрая, с тройното си отрицание – в безутешна екзистенциална равносметка: „и в нищо няма никаква утеха”.

Въпреки мъчителното съзнание, че всичко живо спи в „смълчаната нощ”, авторката активизира цялата си жажда по смислен живот, за да създаде поемата „Канопус”. „Изгрява Канопус!”, „Изгрява Канопус!” – възторжено повтаря лирическият глас, възхвалявайки единствената звезда на петлите, на будителите, а значи – и на поетите. Но само на избраните, на онези, които имат глас, способен да изведе безразличните и спящите от кръга на дребнавите им интереси и страсти във високото пространство на истинското живеене. В края на поемата полемичното отношение към антиподите, вече съчетано с драматична ирония, поставя темата за поета, който трябва да заплати за дарбата: „заколете петлите, / за да бъде спокоен деня”.

Горестната съдба на страдащия заради словото Валентина Радинска тълкува проникновено, с лично вживяване в трите стихотворения, посветени на поета Борис Христов. Първото от тях – „Молитва” се появява в стихосбирката „Нощна книга”. То е нейната „жалба за поета”, за когото е насъщно важно не само да произнесе слово, но да получи отзвук, да осъществи комуникация. При всяко ново повторение рефренът „Дано ме чуе някой” звучи по-безутешно, защото глухотата и пустотата са главно състояние на пространството. В изграждането на „молитвата” са внесени мотиви, образи, ситуации, които се асоциират с поезията на Борис Христов; отпращат към различни негови стихотворения: „Сухо, пясъчно и пусто. Да умреш от самота.”(„Вик в пустинята”), „Няма и кой да те чуе / с химн на площада да слезеш.” („Котка на пътя”), „А как бих искал с някого да разговарям, / кафе да му варя и в болките му да се вслушвам.” („Следобедно кафе”). Доколкото първоличното говорене от единствено преминава в множествено число: „от въздуха корав сме цели в синини”, „не с мастило – със страха си пишем ний”, „молитвата” може да принадлежи на всеки, който се стреми към „думите насъщни” във време, когато те „са сякаш под конвой”. Стихотворението акцентира върху екзистенциалната самотност на поета, върху мъката му, че словото не изпълнява предназначението си – да свързва човека с другите хора, с живота, с неговия смисъл. В личното си поетическо „Обяснение” авторката изповядва същата мъка” : „Стихове писах, но те в наше време нищо не струват.”

Ако в съдържателния план на „Молитва” личи опит да се тълкува драмата на замълчаването – основна тема в поемата на Борис Христов „Честен кръст”, по-късното стихотворение на Радинска „Вечерен тромпет”(„Чистилище”, 1992) е не само личен плач, а плачът на самата Поезия, обедняла с един от най-автентичните си гласове. Заглавието на стихотворението, повтарящо заглавието на първата самостоятелна стихосбирка на Борис Христов, сигнализира за намерението на авторката да сплете своето с „чуждото” слово. Друг точен цитат е заглавието на стихотворението „Мравките пеят”. Чрез двата образа – на пеещите мравки и на тромпета авторката интерпретира образа на поета-събрат, споделяйки  възгледа за Слуха и Гласа като най-същностни характеристики на поетичната дарба.

Впечатлението за това колко нужен е гласът на този поет, колко въздействащи са неговите модулации, неговият тембър, се създава от повтаряното като признание, като призив и молба горещо, лично обръщение: „Гласът ти ми липсва!” В процеса на емоционалното лирическо развитие то прераства в обобщеното: „Гласът ти ни липсва!”

В стихотворението присъства и друг образ – на „алчната Суша”, който също кореспондира с контекста на Борис Христов: „Птица във въздуха не смее да мине, / с камък да драснеш – ще се запали”(„Тъга”), „в тръбата на зноя заслушан”, „дом строя върху старата суша” („Август”), „Върти ни животът под жаркото слънце”(„Вечерен тромпет”). За изгарящия огън, за задушаващата и измъчващата природна стихия авторката говори в стихотворенията „Суша І” и „Суша ІІ” („Не”, 1988). Въпреки отделни изобразителни моменти, акцентът върху атмосферата на изнемога внушава идеята, че природното явление може да бъде прочетено като алегория на всеки демонизъм, който изсмуква живителната влага, подхранваща плодоносните сили. Такъв прочит е особено адекватен за художествен текст, който тълкува темата за твореца и творчеството. И ако сушата изразява естетическия интерес на художественото съзнание към трагичните страни на своето време, дъждът – „Божи пратеник” в стихотворението „Дъждовете”(„Чистилище”, 1992) носи сложни предчувствия за нещо предстояшо и неизбежно, свързано с кръст и пречистване. Тази трета творба, посветена на поета Борис Христов, сякаш е реплика на неговото лирическо откровение в стихотворението „Есенен дъжд”: „тъй тихо боледуват още толкова неща”.

Х

Чрез най-развитите и най-изтънчени сетива на поета – слух и глас, Валентина Радинска може да размишлява за отношенията между твореца и обществено-историческата реалност, но може да създава и най-глъбинни духовни състояния. Стихотворението „Песен” („Не”, 1988) въплъщава порива на поетическата душа да се слее със стихията на нощта, когато звучат гласовете на други будни същества. Да се съприкоснови с „песента на картиците”, с „жалбата тиха на совата”, да послуша „как капят сълзите на черната топла скала”, да вникне във „вика на елена” – всичко това е нужно на творческата личност, за да се обогати с проникновение, с най-фина чувствителност, които ще й помогнат да създаде своята „песен”. С подозрение, че в най-дълбокото на нощта обитава някаква метафизична пълнота, тя копнее за там, водена от стремежа да прозре неоткрита до сега тайна и да опознае собствените си духовни възможности:

нека вляза във теб,

нека ида до там, където извира

песента на тревите,

и още навътре,

и още –

там, където

даже и ти не знаеш

какво има,

нощ…

Според поетическата интерпретация слушането и вживяването в звученето на света съставлява същността на предтворческото състояние. Стихотворението „Думите” представя самия творчески процес, преживян в неговата преходност, в неговите оттенъци и градации. Най-напред се дочуват тихи звуци – разпознаваеми само от поета знаци за предстоящо духовно събитие. Максималното съсредоточаване, затаяването на дъха е душевен труд, при който, без всякакво външно насилие, покълват думите. Те тръгват по вените, подхранвани от капилярите на живата кръв, а това е критерий за истинност. Изходната основа на стихотворението са тези родени, а не измислени думи. Те имат атмосфера и просветващ смисъл. В „Користни записки” Валентина Радинска изказва идеята, че „всичко, което поетът пише, съществува някъде и той просто в определен момент го хваща, защото е на същата честота”. Преди да бъде формулирана, в „Думите” тази идея получава конкретно художествено битие. Стихотворението внушава още нещо: дали поетът ще открие тези самородни думи зависи от неговата интуитивна точност, от неговата трепетност.

С такива думи, дошли от най-съкровените дълбини на душата и на духа, авторката продължава да отстоява заявените още в първата стихосбирка етико-естетически принципи. Измъчвана от негативните явления в обществения живот, тя отново се обръща към мотива „високо” и към отношението битово – битийно. Тълкуването на рисунка върху порцелан в стихотворението „Птицата” всъщност е израз на субективния копнеж по летеж „над полето унило”. Чрез приказно-символичния образ на крилатото същество се реализира творческо-фантастичната мечта по свободолюбие, висота и простор: „ще литне нагоре / всеки миг!”, „А под нея е блато и шушне злорадо / тинята зла.” Контрастно на цялата устремност, на наситеността на текста с „крила”, „крехки крила” и с „ще литне”, „ще полети”, „ще лети” идва трезвият глас на реалността: ще остане тук, „защото е само рисунка – рисунка от / порцелан”.

Оценката, че хората не живеят добре, се свързва с амбивалентността на човешката природа – влачещи надолу външни сили противостоят на стремящите се нагоре вътрешни стремления към Бога („Чистилище”// „Чистилище”, 1992). Трагичното съдържание на стихотворението „Още” („Всичко”, 1995) се определя от мотива:

Отдавна изгубих онази звезда,

призвана да свети над мен до последния въздъх!

Без светлината на висок идеал настъпва объркване, болезнено чувство за сливане „с хаоса чумен”. На лайтмотивно повтаряния въпрос: „В какво ме превърна животът?”, преминал във: „В какво ни превърна животът?” отговарят контрастно съпоставени думи, отразяващи трагичната двойственост на битието: „Във скала? В скала?”, „В чакъл? В чакал, който вие сред мъртвия въздух?”, „Във паплач? В палач?” Звуковата близост, подчертаваща смисловата различност, показва как амбивалентността е проникнала и в езика.

Благоговението пред високото слага своя отпечатък и върху поетическата трактовка на страданието – то е видяно като условие за издигане нагоре: „душата расте”. Житейската съдба на поетесата е изпълнена с дълбоко травмиращи страдания – извор на неутихваща душевна мъка. Но висотата на дарбата не й позволява безконтролния болно-протяжен вик. Овладяна, хармонизирана, реалната трагедия в нейните стихове е преобразена в поетически думи; вградили в себе си раните, те звучат като печална, но просветлена музика.

Х

Личността на поета в творчеството на Валентина Радинска се разкрива в акта на творческия процес, когато покълват думите, но и в други моменти, когато, останало насаме пред белия лист, „пишещото същество” е обладано от ужасяващия страх, че думите, от които тръгва стихотворението, може вече да не се появят. Същевременно в художествения контекст на поетесата пълноправно съществува и мотивът: „Аз имам власт над думите всесилни!”; той изразява самосъзнанието: „Защото съм поет.”(„Вместо отговор”// „Всичко”, 1995).

Като се има предвид, че Валентина Радинска няма склонност към външна сложност, към съзнателно търсена метафоричност, към причудливи образи и необичайни словосъчетания, как трябва да се разбира тази „власт над думите”? Аналитичното вглеждане в поезията й показва, че всъщност става дума за майсторско владеене на „азбуката на стихотворението”, на цялата система от средства, които засилват изразителността на думите. Особено на препинателните знаци и на композицията, с които се постига живото дихание на гласа, на интонацията. На Марина Цветаева, учителката на Радинска по поезия, принадлежи схващането, че „интонацията е въплътена интенция”. От стремежа към лична интонация е белязан цялостният творчески път на Радинска, но този стремеж става по-осезаем във връзка със започналите „уроци по мълчание”.

Опозицията „мълчание – говорене” заявява за себе си още в стихотворението „Спасение” от първата стихосбирка: „С мълчание няма да смесвам горещите думи”. И в други стихотворения говоренето се тълкува като достойна позиция, като нравствено задължение на поета: „Така е. Не обичам да мълча. И помня как изглежда всяка истина.” („Белег”// „Не”, 1988). В късните стихосбирки – „Уроци по мълчание”,2016, „Защото е студено”, 2018, „Премълчаване на зимата”, 2020, трактовката на опозицията е свързано с други психологически предпоставки. Стихотворенията в тези книги авторката определя като „почти любовни”. В това „почти” е загатната неизразимата сложност на психологическото състояние – на студ и самотност, поради непреодолимата горест на спомените, и на копнеж по топлина, по споделеност на онова ново чувство, което тя не иска да признае дори пред себе си. Замълчаването, преглъщането на думите има своето обяснение, а то съдържа естетическото кредо на поетесата: „Не искай – не мога светлината във мрак да превръщам!” На помощ на човешкия глас в лирическото изразяване се включва природата:

Виж – пише зимата своята книга на отчаянията…

Аз съм само чиракът, който на чисто преписва…

Без всякаква изобразителност, природният образ присъства в художественото пространство със смисъла си на текст: „Виж – идва снегът тъй, сякаш е стихотворение…” В ролята си на „преписвач” авторката създава особен език, който не се свежда до образите и думите, а се създава с тяхна помощ, на тяхна основа; в този език се сливат гласът на природата и гласът на човешката душа.

Премълчаването на истинското чувство, неговото прикриване повишава ролята на останалото между думите, зад пределите на думите. Освен природните стихии – снегът, вятърът, дъждовете, реката, заставени са да говорят множеството паузи, недоизказаността, различните средства на композицията. Именно тук – в композицията, онова, което идва от интуицията, от гласа, който „диктува”, и художествената осмисленост и задълбоченост постигат своето единство. Защото премълчаваното не означава понижена вместимост на чувства и мисли. Композицията увеличава вътрешната си вместимост чрез подтекста, чрез онези секрети на майсторството, които целят не прякото назоваване на нещата, а тяхното внушаване. Като доказателство може да се приведе всяко едно от стихотворенията в „Премълчаване на зимата”. Например в началния ред на стихотворението „Ще те забравя” е формулиран лайтмотивът: „Ще те забравя, кълна се, ще те забравя”. Той задава отчетливата и единна вълна на ритъма, налагаща на първия план едно основно настроение. Всяка нова строфа отново подхваща тази клетва, настоявайки, че става дума за чувство, което трябва да бъде отхвърлено. Същевременно интонацията, с която се изброява „всичко незабравимо”, но обречено да бъде забравено, е проникната от копнеж и томление. Интимното обръщение и недоизказването със затаената си многозначност градят атмосфера, в която оживява образът на любимия – гласът му, смехът му, ръцете с капещата от тях небесна дъга. Новото усещане за някогашната щастлива виталност: „небето как се стичаше по лицето ми грейнало”, създава представа за цялостно емоционално преживяване, утвърждаващо любовта като върховна ценност. Дори и заради „думите – бликащи само за тебе”. (В друго стихотворение ето как се изказва любовният зов: „Изтъняват ми думите, изтъняват – недей да се бавиш!”).  На фона на многократното напластяване на заканата: „ще те забравя”, финалният ред: „Но няма да е сега, любими, няма да е сега” сякаш идва неочаквано, контрастно, но по отношение на премълчаното, на подтекста, на втория план, този финал е логичен и закономерен.

Естетическият смисъл на премълчаването е да развива сътворческата роля на читателя, който трябва да изостри слуха си за модулациите на поетическия глас и усета си за художествената ценност на различните елементи от поетическата фактура.

Стихосбирката „Премълчаване на зимата” е доказателство за майсторството на Валентина Радинска да построи не само отделното стихотворение, всяко едно – кардиограма на определено душевно и духовно състояние, но и на цялостната книга в нейното движение като жив организъм. Тя е доказателство, че заявлението: „Аз имам власт над думите всесилни!” не е поетическа реторика, а сериозна и съдбовна равносметка пред „Поезията – Върховното Божество”.