Тя се развива поне в три исторически посоки. Без да се спираме особено, а само да споменем връзките България-Украйна през Средновековието (Появяването на Русия в историята: „Киевска Русия”, Владимир и Светослав, българката Ана и походът към Преслав, довел сривът на Първото Българско Царство), прескачайки девет века от Х до ХIХ век, ще стигнем до по-миналият век, така трогателно оплакан от Раковски (Георги, не Християн) с ненужните и печални преселения на българи в украинските и руските степи. Етнически българи все още съществуващи и живуркащи, макар и забравени от майка България.
Колко ли са те в момента? Според официални източници броят им се движи от 219 419 през 1959 г. до 238 217 в 1979 г. и 204 574 през 2001 г., което е от 0.4 до 0.5 от целокупното население на Украйна. Български език говорят 131 237 души или 0.23%, които са 64.15% от етническите българи.
Не са никак малко – може би са най-многобройното българско население извън границите на сегашната ни държава (по официални източници и като не броим съотечествениците ни в Македония). Те са дали и – по всяка вероятност – най-много жертви по времето на комунизма в СССР: двата украински гладомора – от 1921-1922 и 1932-1933 години, както и по време на свирепите чистки в СССР преди Втората световна война и след това. Смята се, че около 70% от всички жертви на СССР през същата война са се случили на територията на Украйна. Пак много-много жалко!
Жертвите на гладомора се изчисляват от 3.5 до 10 милиона. Между държавите официално признали украинския гладомор са Австралия, Аржентина, Ватикана, Бразилия, Испания, Италия, Канада, Мексико, Полша, Словакия, САЩ, Унгария, Чехия и Чили. Не търсете България – няма я! Нито Русия, Гърция, Сърбия, Македония, Франция или Германия.
Следващата среща Украйна-България е през миналия ХХ век. За първи път България и Украйна като независима държава се срещат на мирните преговори в Брест – Литовск през 1918 г. Поводът е Втората руска революция – идването на власт на червените фашисти (изразът е на Александър Яковлев, член на Политбюро на КПСС) през октомври 1917 г. Болшевиките в Петербург, водени от Ленин и Троцки се оттеглят от войната и започват сепаративни преговори за мир с ръководителите на Централните Сили, Германия, Австро-Унгария, Турция и България. . Преговорите в Брест – Литовск започват на 1 и 2 декември, но откриването на конференцията се бави понеже Главнокомандващият руската армия генерал Духонин отказва да преговаря за сепаративен мир. След няколко дни Ставката (Главната квартира) е разгромена и ръководството на армията е поето от Криленко. На 6 декември е подписано споразумяване за прекратяване на военните действия и започват преговорите за подписване на примирие.
Съветското правителство бави преговорите и упорито агитира за световна пролетарска революция. През януари 1918 г. срокът за примирието изтича; Троцки не търси мир, а единствено възможности за протакане и обяваване на революция.
Още на 17 март 1915 г. в Украйна е свикана Централна рада (ЦР). На 17 юли 1917 г. ЦР обявява Украйна за свободна, но не се отделя от Русия. Създава се украинско правителство. На 20 ноември 1917 г. ЦР провъзгласява създаването на Украинска народна република (УНР). На преговорите в Брест – Литовск Украйна е представена от две делегации – на ЦР и на районите с център Харков, където е установена съветска власт. На 6 януари 1918 г. делегатите от Централните Сили приемат делегацията на ЦР. Те заявяват готовност да обявят независимостта на УНР като са уведомили правителствата на Антантата както и Съвета на народните комисари в Русия Френското правителство е вече признало независимостта на Украйна.
На 11 януари с колективна нота държавите от Централния съюз признават делегацията на ЦР за независима, а членовете й – за легитимни делегати на Украинската народна република. Мирът с Украйна е подписан в ранните часове на 9 февруари 1918 г., но преговорите с болшевиките още се протакат и сега Троцки издига лозунга „нито война, нито мир”.
Русия отказва да подпише формален мир, обявява войната с Австро-Унгария, България, Германия и Турция за приключена и заповядва пълна демобилизация на руските войски по всички фронтове. Германското настъпление продължава и най-после Ленин се налага и на 3 март 1918 г. (Националният празник на България) Съветското правителство подписва мирният договор при много по-тежки условия от предложените в отговора на германското правителство от 22 февруари.
Окупираните от германската войска гранични области в същност се превръщат в немски провинции. Областите Карс, Ардахан и Батум отиват към Турция и правят отбраната на Южен Кавказ невъзможна. Откъсват се Финландия и Балтийските провинции на Русия и на 4 март, ден след сключването на Брест-Литовския мирен договор, Централните Сили и Украйна определят украинските граници. Поставя се и въпросът за отделянето на Крим от Русия и възможността за присъединяването му към Украйна.
Мирният договор от Брест – Литовск предвижда възстановяване на дипломатическите и консулските отношения веднага след неговата ратификация, отказ от взаимно обезщетение за военните разходи, размяна на военнопленници, премахване на ограниченията върху граждански лица, възстановяване на правните отношения и съобщителните връзки. Стопанските клаузи задължават договарящите се страни „да започнат незабавни икономически отношения и да организират размяна на стоки”. Германия, Австро-Унгария и България разчитат на суровинни доставки от Украйна за преодоляване на продоволствената криза.
Конференцията относно търговските отношения на Централните държави с УНР заседава в Берлин започва работа, а българската делегация се ръководи от пълномощния ни министър в Берлин Д. Ризов с членове: подпол. Кръстьо Ангелов, кап. Иван Буров и Парасков. На 19 април Германия, Австро-Унгария и България сключват договор за съвместно изкупуване на стоки.
От украинския износ България получава 5 процента от зърнените култури и от 4 до 2 процента от останалите стоки. На 23 април в Киев Германия и Австро-Унгария сключват търговски договор, който задължава Украинската рада да достави на Централните сили 60 млн. пуда ( 1 пуд е равен на 16,3 кг) хранителни продукти, 400 млн. броя яйца, 37,5 млн. тона желязна руда и други суровини.
Формалното начало на дипломатическите отношения на България с УНР става възможно в края на март 1918 г., когато под натиска на германската войска Червената армия на ген. Муравьов се оттегля от Днепърската област. В София вече е взето решение за откриване на дипломатическа мисия в Киев. Освен икономическите отношения се разчита и на подкрепа за решаване на Добруджанския въпрос.
Постът пълномощен министър в Украйна е предложен на професор Иван Шишманов. Той е много добре познат и приет от научните среди и културната общественост в Украйна. Учен – фолклорист, литературен историк и украиновед, женен е за дъщерята на видния украински учен и общественик М. Драгоманов, преподавател във Висшето училище в София. Отличен познавач на украинския език и на украинската култура, Шишманов намира много общи черти между българския и украинския народ, приветства създаването на независима Украйна и вярва в нейното бъдеще. Въодушевен е от възможността да помага на „братския украински народ” и приема новото си назначение. За негов помощник е назначен Петър Нейков, дипломат от кариерата.
В интервю във в. „Камбана” от 13 април 1918 г. Ив.Шишманов заявява, че ще постави дългогодишното изучаване на Украйна и личните си връзки в служба на създаването на „неразривни политико-икономически и културни връзки между България и Украйна” и за защита на украинската кауза. „Създадената в Брест-Литовск Украйна не е нова държава, както мнозина мислят погрешно. Също като България Украйна има едно бляскаво историческо и културно минало”.
На 1 май 1918 г. Иван Шишманов и Петър Нейков пристигат в Киев. Нямат късмет, току що е бил извършен преврат. Генерал Павло Скоропадски се е обявил за хетман на Украйна, разтурил Радата и уволнил всички министри. Българската легация се настанява в хотел „Франсуа”, където заема две стаи.
Професор Шишманов се представя в германската легация на посланика Мум и се среща в посолството на Австро-Унгария с посланика Форгач. От тия разговори не е убеден в доброто бъдеще на Украйна. Опознаването на новите управници не му вдъхва по-голям оптимизъм. Но българите, които живеят в Киев и неговите околности, се радват да видят българска легация в Украйна и са готови да помагат за развитието на българо-украинските отношения. Присъствието на българския посланик в Киев се цени. Той е личност и никой не се съмнява в добрите му намерения. Политици и общественици, Хетманът и повечето културни и просветни деятели търсят неговите съвети и винаги срещат отзивчивост и признание.
На 9 май Шишманов записва в дневника си, че названието Народна република Украйна е заменено с Украинска държава. На 12 юни той представя акредитивните си писма на Хетмана на Украйна. Впечатлен е от церемониала на посрещането, от почестите, които му се отдават. В словото си говори за значимостта на мисията си и как ще допринесе за нейния успех.
Проф. Иван Шишманов не е професионален дипломат; той е учен-украиновед и приятел на украинския народ и се ползва с голям авторитет. С Хетмана обсъждат идеята за свикване на всеукраински църковен събор и създаване на украинска академия на науките, с министъра на вероизповеданията Зиновиев – създаването на автокефална украинска църква, с министъра на външните работи Дорошенко – колко добре би било България и Украйна да имат обща граница при Дунавската делта, с други министри – размяна на военнопленници, съдбата на българските колонисти, най-вече градинари в Украйна, сключване на пощенска конвенция и др.
Иван Шишманов навлиза в културния живот на украинската столица естествено, като завърнал се след дълго отсъствие приятел на украинския народ. Приемат го като свой. Украинските художници го канят за откриването на своя конгрес и той моли да бъде извинен, защото е обещал по същото време да присъства на концерта на новосъздадения украински хор „Приходско”. Професорът е почетен гост на училищни тържества, чете лекции в Украинския университет, много често е сред възторжените почитатели на сценичното изкуство. През юли 1918 г.в Киев пристига съпругата му, а с нея и славата на покойния й баща проф. Драгоманов.
Отношението на проф. Иван Шишманов към просветното дело в Украйна е с принос в утвърждаването на българо-украинската взаимност. Включва се в дискусията за чистотата на украинския език и освобождаването му от „полонизми”. По негова инициатива украинското просветно министерство постановява 24 май да стане празник на славянските първоучители и занапред всяка година да се чества като общ училищен празник.
На 24 май 1918 г. се отслужва общославянска тържествена литургия в чест на светите братя Кирил и Методий. В края на май Министерството обещава в българските диаспори да се възстанови училищното обучение на български език и да се създадат улеснения за откриване на български културни институти.
Първият избор на украинското правителство за пълномощен министър в София е д-р Молов, българин израсъл и живеещ в Украйна. Шишманов и Нейков са против. Основанията им са, че е възпитаник на руската царска школа, заемал е отговорни постове в царската администрация, от 1913 г. не одобрява политиката на официална България и има враждебно отношение към Цар Фердинанд и м-р председателят Васил Радославов. Шишманов успява да убеди Хетманът Скоропадски и посочва Славински като подходяща кандидатура за поста в София. Украинското правителство обаче решава да даде агреман на Олександър Якович Шулгин.
Украинската дипломатическа мисия пристига в София на 28 юли 1918 г. и на 7 септември Шулгин връчва на цар Фердинанд акредитивните си писма. Излизането на България от войната, разрухата на стопанството и политическата нестабилност не допринасят за работата на украинската мисия. Шулгин заминава за Франция да търси допирни точки със съглашенските сили за украинската политика. До юли 1919 г. временно управляващи на украинската легация са Ф.Шулга и В.Драгомирецкий.
Българското присъствие в Киев не остава незабелязано от съветската власт и старата руска администрация. През втората половина на май и първата половина на юни в Киев се водят преговори за мир между болшевишка Русия и Украинската държава. Руската делегация се води от Кръстьо (Християн) Раковски, а украинската – от Шелухан. Шишманов, който е в течение на преговорите, не смята, че мир с болшевиките ще бъде от полза за украинската независимост и споделя отчаянието на Шелухан от поведението на руските делегати. Той не желае да се срещне с Раковски, но установява формален контакт с него. На 10 юни в Киев пристигат капитан-лейтенант Михайлов и Българов с поръчение да се срещнат с Кръстьо Раковски и да го убедят да предаде на България останалите от руския флот кораби, „които се скитат из Черно море”, според клаузите на договора от Брест-Литовск.
В края на 1918 г. Хетманът Скоропадски напуска Киев. Създадено е ново правителство (Директория), което не просъществува дълго. Гражданската война е в разгара си. Бият се украинци на Павло Скоропадски и Симон Петлюра против белогвардейци водени от генерал Деникин, бели срещу червени – Антонов-Овсеенко, Будьони, Сталин. И украинци помежду си: Нестор Махно спещу казашки атамани, Едни срещу други воюват довчерашни братя и приятели.
На 29 септември 1918 г. в Солун България подписва примирие с държавите победителки и излиза от войната. През следващия месец и половина Турция, Австро-Унгария и Германия капитулират. Съветска Русия анулира Брест-Литовския мирен договор. Германия се изтегля от Украйна. През февруари 1919 г. в Украйна е установена съветска власт.
Българската легация в Киев има все по-малко възможности да работи за българо-украинското сътрудничество. Институциите на Украинската държава са в разруха. Киев е уморен, унил и нещастен. Свещеният град на Русия с 400 църкви, с университет и с известната в православния свят Духовна академия, със светски, военни и духовни училища, с булеварди, пълни с живот, театри, концертни зали и увеселителни заведения изчезва.
Професор Шишманов не се предава, вярва в бъдещето на Украинската държава и премества легацията в Минск, а по-късно се евакуира в Одеса. Но в края на януари 1919 г. от София телеграфират на Шишманов да се завърне в България и той отпътува в края на март. Дипломатическата ни мисия успява да се замине за България дни преди влизането на Червената армия в Одеса.
Изминават 72 дълги години на изпитания и премеждия за двете страни, но и на тях идва край. България е една от първите държави откликнала на възстановяването на независимостта в Украйна и на 5 декември 1991 г. признава Украйна като самостоятелна държава, а на 13 декември същата година установява и дипломатически отношения.
Третата българска следа свързана с Украйна е и най-малко известната. Тя е толкова печална колкото гладомора и се отнася до комунистическата емиграция в СССР през 1930те и 1940те години, но засяга и българите-дългогодишни жители на Русия и Украйна. Все още съвсем малко се знае за живота, дейността и историята на българските комунисти в СССР. От повече от 3 500 български политически емигранти през 30-те години на миналия век всеки трети е бил репресиран. Над 1 000 от тях, вероятно и повече, загиват в затворите и лагерите или са осъдени на смърт. Това са били най-активните български комунисти, потърсили подкрепа от руските си събратя след Септемврийското въстание през 1923 г. и събитията от 1925 г. и след това. Хиляди емигранти комунисти са арестувани и изправяни пред съд или прословутите „тройки”, създадени за извънсъдебно справяне с арестуваните.
Не трябва да се забравя, че ръководителите на емигрантския апарат на БКП, които, освен че се ползват с благоволението на Коминтерна, поддържат добри връзки с висшите съветски управници, най-вече Сталин и вършат значителна част от мръсната работа при задържането на заподозрените/обвиняемите, тъй като те в много случаи посочват бъдещите жертви. В българския случай много от тях са, общо взето, лични или политически противници на Васил Коларов и Георги Димитров.
Големите политически процеси срещу видни деятели на болшевишката партия, колеги и приятели на Ленин започват след убийството на Сергей Киров на 1 декември 1934 г. През юли 1936 г. се открива т.нар. „Процесът на Шестнадесетте” – „Троцкистко-зиновиевския терористичен център”, известен още като „Делото Зиновиев-Каменев”. Обвинени и осъдени са 16 видни функционери на ВКП (б), между които Григори Зиновиев, председател на Коминтерна, и Лев Каменев, член на Политбюро.
Следващият процес – „Делото срещу антисъветския троцкистки център”, по който са подведени 17 висши дейци на ВКП (б), е в Москва през януари 1937 г. Издадени са 13 смъртни присъди, между които на Юри (Георги) Пятаков и Григори Соколников. Карл Радек, секретарят на Коминтерна, получава 10-годишна присъда, понеже той свидетелства срещу обвиняеми по следващ процес. Изпратен е на лагер и убит в 1939 г.
Третият важен процес – „Делото срещу троцкистката антисъветска военна организация”, е срещу група видни маршали и генерали от съветската армия. Той се води през юни 1937 г. срещу маршалите Тухачевски, Якир и още 7 други маршали и генерали и завършва със смъртни присъди за всички обвиняеми.
Последният голям процес – „Процесът срещу антисъветския блок на десни и троцкисти”, „Процесът срещу Бухарин и Риков”, или „Процесът на двадесет и единия”, е през март 1938 г. в Москва. Обвиняеми са Николай Бухарин, бивш председател на Коминтерна, член на Политбюро и главен редактор на партийния орган „Правда”, Алексей Риков, Председател на СССР и член на Политбюро, Християн Раковски, бивш председател на Съвета на народните комисари на Съветска Украйна, посланик във Франция и Великобритания, Николай Крестински, член на Политбюро и посланик в Германия, Хенрих Ягода, бивш началник на НКВД, още четирима комисари (министри) и 12 други висши партийци.
Българските емигранти попадат в месомелачката чрез два главни потока: „Украинската конспирация” и „Агенти на фашизма, работещи за Хитлер”. Обвиненията и по двата процеса са невероятни, но при първия, „украинския”, са абсурдни: подсъдимите са искали да присъединят Украйна към България! Абсурдни или не, всички обвиняеми до един правят пълни признания, обвиняват се един друг, уличават нови лица и изпълняват съвсем точно начертания сценарий от НКВД и следователите.
По „Украинската конспирация” са обвинени български комунистически емигранти, работещи между бесарабските българи в Южна Украйна и региона Одеса, но и голям брой местни българи, коренни жители на Бесарабия, Крим и други части в Южна Русия, които са се присъединили към емигрантските ядра или работят в различни партийни и държавни съветски учреждения. Те са обвинени, че принадлежат към шпионска организация (неуточнена), работеща за присъединяването на Украйна към България. Как тази възнамерявана анексия ще бъде извършена при липсата на обща граница на Украйна с България, не е проблем за НКВД.
Голямото мнозинство от арестуваните загива, много от тях убити в Одеския затвор, останалите са изпратени в концлагери, от които не се завръщат. Между загиналите са д-р Никола Максимов, бивш член на ЦК на БКП, който е бил неин представител на Втория конгрес на Коминтерна през 1920 г. в Москва; Генко Кръстев, председател на Учителския синдикат в България; инженер Ценю Нинчев, брат на Цола (Соня) Нинчева (Драгойчева), член на ЦК на БРП (к) от 1937 г., става член на Политбюро на БКП след 9 септември 1944 г.; Васил Манафов, юрист, и жена му Невена Генчева, учителка в Украйна, която умира в затвора в Одеса два месеца след арестуването ѝ. Райна Кандева, съпругата на Ламби Кандев, е единствената оцеляла и се завръща в България след 1944 г.
Процесите и чистките от 30-те години погубват редица високостоящи съветски партийни и държавни функционери от български произход. Тяхната гибел вероятно се дължи на етническия им произход или на връзките им с БКП. Такъв е Християн (Кръстю Георгиев /Станчев/) Раковски, който беше споменат по-рано. Той е в СССР от 1917 г., член на БКП, Румънската комунистическа партия (РКП) и на ВКП (б). Арестуван през февруари 1937 г., осъден на 20 години затвор по процеса срещу Бухарин и Риков в 1938 г., разстрелян на 11 септември 1941 г. в затвора в гр. Орел. Също убити са съпругата му и единствената им дъщеря.
Борис Стоманяков е член на ВКП (б) от 1902 г. Заместник народен комисар на външните работи, арестуван на 18 декември 1938 г., осъден на смърт, разстрелян на 16 октомври 1941 г. Роман Аврамов, член на РСДРП (б) от 1903 г., управител на всесъюзния тръст „Хлебстрой“. Арестуван на 27 август 1937 г. Осъден на смърт и разстрелян на 8 януари 1938 г. Българските жертви в СССР по време на голодомора в Украйна, изселените и избити таврийски българи, изпратените в ГУЛаг, и убитите и изчезналите по време на чистките 1936–1941 г. са стократно повече от осъдените в Царство България по това време.
Периодът на чистките през 30-те години е ключов за БКП, за нейната история и за динамиката на нейното развитие. Това е не по-малко важно в светлината на преследвания и унищожаване на партийни кадри през периода от 1923 до 1944 г. Остават за разрешаване още два ключови въпроса: кой носи вината за големия брой жертви от българските емигранти комунисти в СССР и самият брой на жертвите, на подложените на репресии и загиналите – по съдебен или извънсъдебен начин – по затвори, концлагери и места за екзекутиране. От особен интерес са и жертвите всред българските етнически общности в Русия и Украйна.
Трети, не по-маловажен, би бил проблемът за установеното и добре поддържано мълчание по тези въпроси от страна не само на БКП и нейните партийни историци, но и от българската историография като цяло, повече от 32 години след падането на комунизма в България. Имат ли българските историци – особено казионните, платени от държавни институции и държавни университети – да връщат поет и неиздължен дълг към своя народ и българското общество?
–––––––––––-
По материали използвани в пресата, сайтове и Уикипедия. Вж.също: Елена Налбантова, История на българската литература в Бесарабия и Таврия ХIХ-ХХ век, Одеса, 2021, Жоро Цветков, България – Украйна, Първи срещи 1918-1919, С., 2015,Иван Шишманов, Дневник. 1879 – 1927 г. С., 2003, Никола Г. Алтънков, История на БКП 1919-1989, С., 2018
Никола Г. Алтънков
9 февруари 2022 г.
