БЪЛГАРИЯ ЗАГУБИ ТРИМА  ДАНЪКОПЛАТЦИ

Разправяме си, дрънкаме глупости и много често даже без да се замисляме, ей така – пързаляме се с кънки по заледената повърхност. За децата е оправдано, за младежите (и девойките) – част от необходимият опит в живота, но за тия над 25 години – никакви извинения! Да си нос/им/ят/ последствията. И моята работа горе-долу беше такава.

Вярно, че изкарах и малко късмет. Чак пък и без малко късмет не може. На 16 годишна възраст загазих за пръв път, на 18 – за втори път, на 19 бях в Белене, но акъла беше започнал да ми идва и макар с голямо закъснение, на 33 години вече бях на свобода. И си хвърлях шапката от кеф, и така хубаво ми стана, досега ми държи влага. Сигурно ще си го нося и на онзи свят и ще се опитвам – може би – да го разяснявам на ангелите, ако ме пратят в Рая, или – недай Боже, чукай на дърво – на дяволите в Ада.

Но през януари 1967 вече бях в Ню Йорк и нещата бяха почнали да се оправят. Ето друга голяма грешка: та те си бяха тотално и безвъзвратно оправени още през август 1965 в Хелзинки и след това в Стокхолм, но нали човешкото око все е ненаситно и все искаме и искаме и не сме доволни, та и аз се изпускам и правя грешки. Но пък и надлежно се старая да ги поправя.

Работите си вървяха като по вода. И все пак. Наред с личния живот и неизбежните битовизми има и други неща за оправяне. Комунизмът, например беше, а и сега си остава проблем. И днес – началото на април 2021 – се намираме във втората годин, на това което ни разправят, че е пандемия, а то си е зараза, плъпнала от най-голямата комунистическа страна в света, а ако няма извънземни – и в космоса. И превърнала свободния и цивилизован свят в маймунарник. Със маски по лицата и на метър и половина един от друг. Кога и къде е ставало подобно нещо, помни ли някой?

Не е доказано, разбира се, че другарчетата в Китай са свършили тая работа, както не е доказано и противното – че НЕ са я свършили. При всички случаи оттам дойде, а не от Берлин, Токио или Найроби. Да бяхме в САЩ да им признаеш презумпцията за невинност, на която биха се радвали, да не бяха комунисти. Ама за тях няма презумпции-дудумции! Нито кукумции! Шеимсеневиди, пфу!

И пак във връзка с комунизма имаше несвършен бизнес със София. Моите отношения с комунизма не бяха абстрактни, нито проблем на метафизика, структурализъм, софизъм, идеология, схоластика, обикновен снобизъм, или даже гнусене, не! Работата е много по-дълбока и не е лесна за оправяне. Сам човек не може да им излезе на глава, но може поне нещо мъничко да стори, да ги подбъзикне. Освен това исках – и вече имах възможност/и – да измъкна и други хора.

Потърсих българи в Ню Йорк – и намерих. Имаше българска църква, след години се появи и втора. Покрай членството ми в БНФ (Български Национален Фронт) се свързах с техни хора, бях на един банкет по случай 3 март – беше патронен празник на БНФ – и разбрах, че голяма дейност няма и не може да има. САЩ са много далече от Европа и България, унгарската революция беше смачкана в 1956 г. и се разбра, че Западът няма да се бие, още по-малко жертва заради Източна Европа, или пък специално заради България, която минаваше по онова време за най-доброто и верно приятелче на СССР.

Времето на конфронтации не преминаваше, но се превръщаше във въоръжен мир и взаимно дебнене. Набезите на диверсанти и саботьори през границите на България с Гърция и Турция – с участие и на наши емигранти – бяха минало и радио „Горянин” вече беше закрито. През 1968 щеше да цъфне „Пражката пролет”, но освен допълнителните разочарования на левите среди в Европа от уж облагородения съветски болшевизъм друга видима полза нямаше. А за България – хептен.

Руснаците имаха и атомна бомба (и водородна!) и не беше лесно. На всичкото отгоре американците затъваха вече безвъзвратно във Виетнам. Там нямаше фронтове както в Корея преди 15 години и даже половин милион американска войска не беше в състояние да се справи с положението, след като французите бяха дигнали ръце от Индокитай.
Карин беше пристигнала в Ню Йорк и заживяхме заедно. Почнах да кроя планове и да ги споделям с нея. Жените не рядко прегръщат каузата на мъжете, които обичат, това се случи и с нея, но и шведското начало си е изиграло ролята. Шведите не само съчувстват, но и действат. Не е само Валенберг към евреите, нито граф Бернадот с палестинците в 1948, или Даг Хамаршьолд в 1961. Мъжки момчета са! И сега да стане нещо ще се бият, нищо че не са воювали от 200 години.

Като работех на стокхолмското гробище скитах насам-натам (то е прекрасно!) и се натъкнах на един кът заделен за шведски доброволци участвали на страната на Финландия във войната им със СССР 1939 -1940. Били са повече от 8000, голям брой от тях са били летци, немалко – благородници, а гробовете им са чистички, поддържани и винаги са в цветя. Седна там на пейка, пуша и си мисля – граф, барон и отива да се бие. Не е малка работа, да си оставиш рахатя и спокойствието. Ха де!

Карин вече беше в България да помогне на Любенце да се измъкне през 1966, но нищо не стана, той не рачил да поеме риск. Така че момичето беше сигурно, аз предложих и тя веднага се съгласи. Какъв беще планът? Карин имаше три сестри и един брат, семейството ѝ беше чудесно, знаехме се, баща ѝ беше инженер в някаква администрация, а братът на майка ѝ беше голям шеф в министерството на железниците. Бяха почтени и мили хора, то кой ли не е почтен и мил в Швеция. Брат ѝ ще отиде с кола и ще го измъкне. Ето ги подробностите.

Аз ще му изпратя долари, той ще купи някакъв голям мерцедес на старо в Европа и ще отиде в Югославия, по-точно в Словения, в Любляна и там ще чака Любенце в хотел „Слон” в разстояние на три дни. Хотелът ни беше известен. От Любо се иска по някакъв начин да се измъкне до Югославия, оттам е лесно до Любляна, ще се бутне в багажника и Йоран ще го прекара през границата в Австрия, но няма да спира, а ще го го вози до Цирендорф, близо до Нюрнберг в Западна Германия, там е лагерът за емигранти.

Йоран ще се върне в Швеция, а Любчо ще го прегледат, прислушат и ще му оправят документите за Америка. Иначе от Любляна до Италия е 90 клм., но лагерът е в Триест и там нещата ще се усложнят, ще се забавят и т.н. Може и до Австрия – по-далече, но и там трябва да се яви в Драйкирхен, също по-сложно. А Германия е победена страна и формално още окупирана от САЩ и лагерът се администрира от американци. Много по бързо, лесно и акуратно!

Съобщихме на Йоран, той се съгласи, трябва да уточним с Любенце. И проблемите почнаха. Говорим чрез трети и четвърти лица – сложно и трябва да се внимава. Момичето, с което Любенце ходи – Ваня Алексиева, моя колежка от банката, с която го бях запознал – и тя трябва да бяга, но тя има и 8 годишна дъщеря – Таня, която също трябва да се чупи. Става много, понеже въпросът беше Йоран да вземе Любо в багажника и това е всичко. Той и така рискува мажорно.

Не щеш ли – Ваня е с някаква делегация от банката в Швеция, ще купуват сметачни машини и Ваня превежда, тя знаеше немски (Санта Мария) и английски. Така че с нея говорим легално, а тя комуникира с Любо в София. Ваня е малко неспокойна понеже дъщеря ѝ е в София и не се знае какво и как ще стане с нея. Таня има и баща и работите стават двойно по-завързани.

Моите нареждания – и уговорката ми с Йоран – е само за Любо, Ваня сама може да напусне Швеция и да пристигне в Германия или където и да е на Запад, после ще се съберат с Любенце, а Таня, дъщерята, ще чака удобен случай, някак си ще се уреди нещо и за нея. Любо се съгласи, Ваня – не. Казах ѝ по телефона: трябва да избираш: свобода с Любо на Запад, или обратно в София с Таня, но без него. Твоя си работа. Тя мънка и на думи е съгласна да бяга.

Аз знам, че Любенце е капризен и като му щукне нещо иди го оправяй. Но аз ще си свърша работата, а той да си троши главата. На зор нищо не става! Изпращам карти на Европа, Словения, Любляна с хотел „Слон” в Стокхолм на Йоран заедно с 2500 долара, отделно на Ваня, уговаряме датата, когато Йоран ще чака Любо в Любляна – 21-24 септември 1967 и готово. Ваня ще уведоми Любо за датата.

О-хооо, така си мислиш ти! Обажда се Ваня и казва, че Йоран трябва да вземе Любо от София, той няма как да отиде в Югославия. Обажда ми се и Йоран и му казвам да спази уговорката, да чака три дни в хотел „Слон” и ако Любенце не дойде, да се връща. Но му казвам и какво предлага Любо. Той казва, че ще отиде да го вземе от София и толкоз. На мен ми е съвестно, а и не е това пазарлъка, но му казвам, в края на краищата ти решаваш, рисковете за теб се увеличават многократно. Карин също отбива, но те са свободни хора и при тях няма уплаха, а само преценки на риска и възможностите за успех.

Понеже Ваня знае телефоните на Йоран, тя влиза във връзка с него и му казва това, което той вече знае. Аз съм още в неведение, но Йоран е решил и заминава за София, където има уредена среща с Любенце. Разбирам затова и поне успявам да кажа на Йоран да пътува до Истанбул и оттам да влезе в България, уж само минава транзит. Карин, горкичката, и тя трепери, нали ѝ е братче (и по-млад от нея), не спим, даже не дишаме.

И работите се уреждат. С едно огромно усложнение, за което разбирам чак,  когато ми се обаждат от Германия. При срещата в София Любо пристига с малката Таня и заявява, че и тя трябва да влиза в багажника. Мога да си представя каква е била обстановката, или по-скоро не мога.

Но ми се обаждат – и тримата от Словения, вече близо до границата с Австрия, Любо и Таня са в багажника на голямия Мерцедес само при преминаване на границите, иначе си пътуват вътре в колата и са спокойни. Колко са спокойни, те си знаят. Остава предпоследната граница – Словения/Югославия – Австрия и както разбирам много по-късно, това което се е случило е било крайно, ама много неприятно.

Опашка от коли, отварят багажниците и претърсват всичко. Защо, никой не знае, нещо е станало вероятно, търсят наркотици? Както и да е, Йоран после ми каза, че след чакане повече от два часа, той дигнал шум и пуснали мерцедеса, щото му станало съвестно за Любо и малката вътре в багажника. То е и дръзко и доста нахално, но в края на краищата е австрийската граница и ако нещо стане ще се застъпят за шведа. То по-добре да не дава Господ и Господ не е дал – явно!

Пристигат в Цирендорф, на другия ден там пристига и Ваня. Разкош! Добре дошли в Рая на свободата!

И досега не съм се отплатил на Йоран и досега се чувствам виновен за нещо, и досега ми е мъчно за всички тези добри хора и си мисля, че единственият начин по който може да им се реванширам си остава този, който ми беше подсказан дискретно в Белене от един възрастен офицер: „когато ти сторят добро не се офлянквай, ами стори добро и ти другиму и така не прекъсвай веригата!” Амин!

Никола Г. Алтънков

7 април 2021 г.