БЪЛГАРИЯ – ДУХ И КУЛТУРА, Ваклуш Толев

Културата е обществена молитва. Тя е в хубавата гълчава и в живия напев, в тъканта на ненадминатата българска багра, във всяка запалена вощеница. Тя е светило, което няма да намери заник, защото само българската държава, както каза академик Дмитрий Лихачов, е държава на Духа!

Това е белег на националния ни дух, на историческата ни даденост и на волята да бъдем; това е дарение на Небето, нашето вчера и утре. Имаме един върховен хан и жрец на Танг Ра с гениалното прозрение да даде бъднина на българската история – равноапостолний Борис Покръстителят, който никога няма да слезе от историческия ни иконостас. Той е равноапостолен, защото остави идея за стратегия на културата. Иначе ветровете щяха да отвеят всичко. Цивилизована Византия два века не можа да ни преломи, но най-лесно се покорява невежеството и неграмотността – това е прозрял княз Борис. Далновидността на водача е да направи трона си едновременно меч и молитва. Идеята за Покръстването е и родово, и национално обединение, обединение за присъствие в световната история. Борис дава кръщение, за да събере два рода – славяни и прабългари, в един; две клади – в един пламък. Покръстителят дава нов път на религиозните изповедания и от две гълчави, от два хубави словесни хоровода прави един – българския език.

Величието е да живеем в безсмъртието – това осъзнава великият Борис. Трябвало е „Отче наш“ да влезе в старобългарската реч! Така княз Борис извършва великата причастност на българския народ с един нов Бог, Който му дава още една истина: да обича врага си – най-великото, оставено от Христос на Земята.  Защото да обичате врага си, а не само да простите, означава, че го променяте. Но Христос не е отрицание на Танг Ра, Той е един друг Танг Ра!

Княз Борис дава кръщение заради просветата, избавила ни от унижение; цар Симеон ражда доктрината „Рах Simeonika“ срещу оскърблението, че сме варвари. Но „Азбучна молитва“, но О, неразумний, защо се срамуваш… са огнената вълна на великия български дух – дарен с идеи, с поведение за жертва, с живот за достойнство! Българският народ в своето велико прозрение не се плаши от съдбата – създава стратегия за култура, след това осъществява стратегия на култура – и изброди векове!

В историческия си път два века България живя с меч и единадесет века – с меч и перо. Меч и перо! – не защото сме войнстващи, а защото сме предназначени! Перото дължим на тези, на които със сърце и венци отдаваме почит – светите братя. А те са светци и в ум, защото приемат прозрението и провиденцията на Бога. Но буквата не е за всеки език – езикът трябва да използва буквата. Великоморавците не могат да използват азбуката, която са поискали, те не опазват нито книжнината, нито езика на славянина. Азбуката – благословена от папата и разрешена от византийския император, е предопределена за Великоморавия, но предназначена за България. Тя е приютена в храма на раждащата се българска култура. Тъй умореното, подгоненото от Великоморавия слово намира не само обятност, но и богата трапеза на жадни за слово, за Божие име; намира приют и олтар на служение в България. Затова Покръстителят е велик, той е не само равноапостолен, но е несравнимо равен в културите на света!

Неговият син Симеон и другите творци му се отблагодаряват, като създават единствения в световната история Златен век на книжнина. Тези гениални пратеници сътворяват нещо неповторимо. Те не просто превеждат Евангелията, където понякога и от един ред се вижда, че са творци. Достатъчно е, че сменят финикийските очертания на глаголицата на братята Кирил и Методий с кирилицата на Климент Охридски. Климент създава азбуката, която става култура на българския народ. Ето защо наричам азбуката наша национална воля и националната ни воля – азбука. Това е провиденция и въплъщение на българския национален дух, който изкласява и набогатява една трапеза с плодове на знанието.

Можем ли да си представим какво прозрение е било в душите на първите светилници на българската култура – школи в Охрид и във Велики Преслав, школа след това във Велико Търново. Всичко това е пулсация на неизчерпаемата духовна енергия, пратена за светителство и култура. Ето защо трябва да знаем измеренията на предназначението си – култура, която внушава единение; култура, която носи идея за спасение; култура, която е потреба за историческото ни битие – и днес, и утре! Защото всяко днес става утре!

Тук, в тази земя, словото се одухотворява и както казва Йоан Богослов, то става плът, материализира се в култура. Това е търсената благодат, Божий дар на българския народ.

Някои с много прибързана евтина словесност говорят за нашия език като за груб и варварски. Но тръбачът на българския език, сладкодумецът Кирил Христов е рекъл:

 И сладка си ти като молитва в късен час,
и твърда, твърда си, о реч, като елмаз!

А божественият Пенчо Славейков, несменяемо гениалната личност на всички времена (пак няма да намерим в световната история и сред литературните гении подобна личност), ще изрече нещо, което и пророците не са казвали, а само Христос за личната Си съдба:

Бог и България – единство в двойна плът!

Никой не е направил родината си плът от Бога. Бог и България – в двойна плът!

Това е същността на българската култура, тайната, в която е концентриран националният ни дух – да имаме слово свое, а не да следваме слово чуждо, да имаме своя буква, която да обслужва езика ни и да дава дихание на мисълта ни.

Ние не живеем в апокрифността на миналото и показваме достатъчно историческа зрялост. Днес пак сме не на кръстопът, а на път! Път достатъчно велик да даде нови идеи, защото българският народ и българската държава са духът на света. Затова без страх от съдба да освободим юздите на своето въображение и да изградим една достатъчно величава и достойна България.

Цялата наша земя, с всички нейни дадености, с благодатта, е един храм на бъдността! В този смисъл можем да кажем, че в България наистина е имало една невидима школа, която е давала духовно мъжество.

Дързостта на българина се дължи точно на това, че е възпитан, че е изграждан в тази школа на дух; че изявява доблест и разбира се, че пише без страх страница на мъжество. Воля, доблест и духовност е характеристиката на българския народ!

                                                                                                                                        Ваклуш Толев