На 21 септември 2018 година ни напусна радиочовекът Георги Василски, който 36 години от живота си отдаде на живота на Българското национално радио. Коварната болест, която дълго време не успяваше да сломи физически най-слънчевото същество, работещо в програма „Христо Ботев“ на БНР, все пак успя да ни го отнеме и да изпрати завинаги веселата му душа в небесните селения.
Не бяхме подготвени за внезапната му кончина, защото дори и след краткия престой в болницата, необикновеният му дух продължаваше да бъде нахъсан за живот и за творчество, за нови срещи с многобройните си приятели. А такива той имаше из цялата страна, защото някога, като млад радиорепортер, е посетил и опознал всяко кътче от бившата ни и днешна държава.
Съдбата му бе завинаги свързана с Радиото и докрая остана извънреден работохолик, който милееше не само за престижа на програмата, но и за всеки, който работеше за нея – от служебните шофьори и отделните редактори до новопостъпилите радиостажанти. В БНР едва ли е имало подобен случай на толкова обичан радиошеф, който да притежава естествено съчувствие и чисто човешко съпричастие към проблемите колегите си – както от битово, така и от професионално естество.
Георги беше прекрасен публицист, остроумен, ироничен в писането, самоироничен в поведението си. Притежаваше много богата журналистическа култура, задълбочени познания в проблемите, за които пишеше, а опознаването на неизвестните страници от националната ни история му бе станало професионално хоби. В програма „Христо Ботев“ той бе личността, която с опита и реализма си намираше изход от всяка възникнала проблемна ситуация. Излизаше от нея най-вече с авторитета си на опитен и много обаятелен колега, познаващ дишането на радиоживота отвътре, а не като пряк, но равнодушен наблюдател.
Беше скромен, дори свенлив, особено когато ставаше дума за другите му, по-малко известни качества на драматург, саркастичен поет и присмехулен белетрист. Завеща ни купища радиокоментари, пиесата „Пет бири и новото време“, сборника с поетична сатира „Палачите обичат тихо” и книгата със сатирична проза – „Празникът е тъжна работа“.
Със същото бликащо чувсто за хумор възприемаше заболяването си, пред което нито за миг не мигна уплашено или самосъжалително. Обичаше животът и животът го обичаше, защото бе осъществен в професията и в житието си мъж. Има защо да си спомняме за този забележителен човек и колега.
Три години без Жорката, Бог да го помилва! На два пъти не го допуснаха на бъде онова, което напълно заслужаваше… Не го каза, нито показа, че е оскърбен, защото беше мъжкар и не пророни дума за това. Но начина, по който му отнеха правото да се състезава за поста генерален директор на БНР, Бог ми е свидетел, беше изумително подъл. Той премълча обидата, но Тя проговори с метастазите, които се появиха изневиделица… Приживе не му дадоха и нито едно отличие, изчакаха, колкото трябва, за да се отчетат пред дяволската си съвест.
Василски, братле, обичаме те и ще те обичаме!
Ти беше и си оставаш еталон за профионализъм, колегиалност и човещина!
Блазе на твойте родители, че Бог ги е дарил са такова чедо, достойно и читаво!
И нас – със страхотен приятел, страшен пич, незабравима душа в радости и скърби!
Амин.
Чуй тук
Българин да се наричам
Днес е празник на програма „Христо Ботев”. За мен
лично това е празник на слушателите. Уверявам ги, че всеки
от колегите ни търси тяхната подкрепа, дори като критика,
неодобрение, забележки. Защото корективът е отправната ни
точка в една натоварваща професия. Защото да правиш радио
за образование, култура, българска и световна музика,
литература, драма, публицистика, да имаш най-взискателната
аудитория е повече от задължение. То е отговорност.
Когато говорим за отговорността на колегите , искам да
спомена наложилия се аналитично нов подход към нашите
съмишленици. Защото ние приемаме слушатели за
съмишленици. Глобализираният и електронизиран свят
създаде или по-точно досъздаде една нова България. Не като
територия. Като чувство за принадлежност. Дори като
собствено самочувствие за древност. И значимост.
Вече повече българи живеят извън тукашните 11 000 кв.
км. Всеки със собствената си история, мотиви, отношение
към света. И с дори някъде подсъзнателна приемственост на
духа на предците ни. Да осъзнаеш собствената си значимост
като част от значимо минало е еманацията на едно земно
присъствие. Помислете си.
И така, БНР и най-вече програма „Христо Ботев” търси
прекия път към всеки наш съотечественик. По целия свят. С
всичките условности на география, историзъм, политика. С
неговите, заявени от него, информационни и културни
потребности.
Така от днес още близо половин милион слушатели в
Южна Молдова и околните страни ще имат възможността
всеки ден да слушат „Български час” в ефир. Част от тях са
т.нар. бесарабски българи, с близо двувековна тамошна
история. Час, подготвян по техни предложения от нас.
Отделно с възможности за диференциран избор по интернет.
Пак на подготвени по тяхно искане образователни, културни,
информационни и музикални пакети. Вече се препредават
наши специално подготвени емисии в Западните покрайнини,
Република Сърбия, които, както знаете, са с компактно българско
население. В момента се конкретизират детайли по
редовни предавания по РТ Войводина – Нови Сад и Радио
Торонто. Разработват се и други проекти.
Препускащият днешен свят променя много неща. Но
ние сме част от него. Навремето един миньор ми каза, че
искал да бъде преди вятъра. Не знам дали звучи наивно, още
повече на хиляда метра под земята. Но за работещите в
програма „Христо Ботев” българин не значи само територия.
Защото всеки от нас тук, на тези 11 000 кв. км. има част от
миналото, от духа си, от сърцето някъде по света.
За нас българин значи дух. Затова приемаме мисията си
на будители като съдружие на този дух. По целия свят. Това е
силата на радиото. И на неговото бъдеще.
