ПРЕМЪЛЧАНАТА ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРСКАТА ПРАЗНИЧНОСТ

На 8 февруари тази гoдина в ефира на БНР, програма Христо Ботев, се състоя разговор с поетичното заглавие: „Премълчаната история на българската празничност“.  Домакин и водещ на предаването, бе поетът Румен Леонидов, а аз и проф. Никола Алтънков бяхме негови гости и събеседници.  Ето линка към предаването, за който се интересува или ще бъде заинтересован да го чуе, тъй като  текстът е своеобразно „продължение“ на този разговор. https://bnr.bg/hristobotev/post/101776940

  1. Писане-то и говорене-то – митологически отпратки

Още при предварителните обсъждания помежду ни нещо ми напомни на ситуацията с рицарите от кръглата маса, които тръгвайки да търсят изгубения граал (в случая „премълчаната българска празничност“) се договарят „на сутринта, напускайки замъка, че ще се разпръснат и всеки ще поеме по своя път“. (Търсенето на светия граал) Това  усещане, че всеки от нас върви по своя пътека  през „тъмния лес“ на българската древност, на нейната  история, култура и празнична система, се затвърди още повече у мен след като изслушах записа на предаването.  Само по себе си, в това няма нищо лошо, ако не отчетем факта, че с това „разпръсване“ в различни посоки, като че ли внесохме известно объркване в нашата аудитория, а и между нас самите не постигнахме особено единомислие. В края на предаването един от слушателите ни се обади и запита водещия, не без известна доза ирония:  –  В крайна сметка ние българите какви сме – местни балканци, хунори или китайци?

Кой би бил толкова самонадеян за да се надява, че в един едночасов разговор, та бил той и по Националното радио, може да се разрешат кардинални въпроси на българската история трупани с десетилетия? Кой би имал неблагоразумието да твърди, че тук се касае за обозрим и същевременно нов предмет? Но без респект, а по „румботавърски“ една голяма територия от българската древност  бе преорана от въпросите на нашия водещ, може би с цел що годе „подредените“ школски представи на слушателите ни да бъдат разбъркани чрез внасяне на известно количество неизучени, забранени в известен период или забравени знания  за хунобългарските първооснови на българската празнична система.  Но стана така, че  приключихме разговора – твърде нетипично –  на средата на едно от изреченията на проф. Алтънков.

Въпреки това, сам по себе си, разговорът мина гладко и без всякакво напрежение, като между приятели или посветени  в каузата на българското и остави усещането, че винаги и по всяко време може да бъде продължен от всяка точка, до която се бяхме докоснали. В този текст, както казах, ще се опитам да „продължа разговора“, но в границите на скромните ми с компетентности по темата и жанровите рамки на есето.

И за да  добия „нужната смелост, наглост или ведрост“, както е казано в началото на един трактат по деконструкция на религията, която неотменно е свързана с всяка система ои празници,  ще  предложа да си представим, че не чрез Минотавъра, който според легендите е свързан с лабиринта, в който човек неминуемо ще се чувства изгубен и объркан, а чрез хармоничната подреденост на елбетицата да се съпричестим с корените на българската мисловност и култура. Колкото до мино(румбо)таврите и лабиринта, който, според историка на световните митологии Дж. Камбъл,  представлява разбъркана мандала, а мандалата  е индийски вариант на елбетицата, нека временно да ги оставим в митичната им роля, която им е отредена включително и в българските маскарадни игри да плашат злите сили и да свещенодействат над възстановяването на реда и хармонията.

  1. Българската обредна система във фокуса на различни оптики

В действителност премълчаност по отнощение на българската празнична система няма. Почти всичко, което може да бъде издирено, записано и документирано вече е направено. Това, което оставя у нас чувството за недоразбраност или за недоизказност се дължи най-общо казано, на неточни или погрешни тълкувания. Объркването става още по-голямо, ако тези тълкувания са в комбинация със спорните въпроси на нашия произход, защото според общоприетите за сега „научни становища“, определител за оптиката, през която да се интерпретира и преценява културната ни история и българската праздничност е етностния произход на българската нация.  Като илюстрация на общото  усещане за обърканост ще цитирам текст, който е публикуван  от Академичното издателство „Проф. Марин Дринов“ през 2013 година, без да посочвам автора на този, считан за фундаментален труд,  поради етични съображения. Терминът   „… българска народна митилогия е употребен с известна условност“, пише авторът, тъй като  „митологията като форма на обществено съзнание и мироглед е присъща на родово-племенното общество, т.е. възниква във време, когато българският народ все още не е създаден като самостоятелна етническа формация“.  Българският народ не е създаден като етническа формация, според автора на този  труд, а изпод кирката на археолозите изскачат артефакти, които според други изследователи, съвсем основателно се считат като части от   български семиотичен комплекс със светогледно значение. Този семиотичен комплекс проявява учудваща устойчивост на основните си приннципи и възгледи, които са проследими почти до днешно време. Тук няма да се отклонявам и да разглеждам темата за изненадващия по мащаби и времеви обхват континюитет на българския културно-мисловен модел, който по подробно ще разгледам другаде. Искам само да отбележа, че четенето на българската мисловност и култура през оптики, които са културно и/или политически санкионирани от други културни  парадигми и политически доктрини, прави културата ни не винаги напълно достъпна и почти напълно неразбираемо обяснима. За сега няма цялостно схващане по въпроса, но това явление е забелязано и от други изследователи на българското културно минало като Димитър Съсълов и Симеон Янев,  за които стана дума в нашия разговор в ефира на радиото. Ще припомня, какво казва проф. Янев в есето си „Характера на слога“.  „Този поток (става дума за българската „споменна“ литература), който не признава стандарти, жанрове и теории, външни образци и високи парадигми, та този поток протича от най-дълбока древност и тече през целите 13 века, когато някаква човешка общност, осезаваща се като различна, бележи своите преживявания като спомен… Общото в този поток е различността на всички, които го правят. А видимостта на това общо сигурно бележи различността на самата менталност. Различаващата се менталност има и различен език (не личен толкова и винаги, колкото общ) именно като език на различаващата се менталност.“ (Янев, С., в-к Култура, бр.10, 17 март 2006 г.)

Десетина дни след нашия разговор в радиото в блога на Румен Леонидов „Факел“   излезе второ есе на проф. Янев  „ЖИТИЕ И СТРАДАНИЕ ГРЕШНАГО СОФРОНИЯ“ – ГЛАСЪТ, ПРОСПЕКЦИЯТА, РАЗКАЗЪТ. То напълно потвърждава наблюденията му от преди повече от петнайсет години и в много голяма степен ги доразвива. На този адрес това есе  може да бъде прочетено.

https://fakel.bg/%d0%bf%d1%80%d0%be%d1%84-%d1%81%d0%b8%d0%bc%d0%b5%d0%be%d0%bd-%d1%8f%d0%bd%d0%b5%d0%b2-%d0%b6%d0%b8%d1%82%d0%b8%d0%b5-%d0%b8-%d1%81%d1%82%d1%80%d0%b0%d0%b4%d0%b0%d0%bd%d0%b8%d0%b5-%d0%b3%d1%80/

Но да се върнем към темата за българската празничност.

В много голяма част от разговора проф. Алтънков говори за източния, хунобългарски произход на българската култура и съответно свързаните с този призход календарни и светогледни схващания, на които се основава голяма част от нашата празнична ситема. С тезите на проф. Алтънков в много голма степен съм съгласен. Учението за Върховното Единство (УВЕ), реставрирано от Димитър Съсълов по разчетени и пъбликувани през 20-те и 30-те години на 20 век от Сосюр и Де Грот китайски ръкописи, може определено да се счита за хунобългарски, много веротно и по-древен вариант на китайската доктрина Дао и учението на Лао Дзъ. Природно-туптежното начало е сърцевината на УВЕ, което, осмисляйки цикличноста на природните процеси в календарни и други схващания, ги превръща в стройна светогледна система, която е фундамент на социалното и културното строителство, в рамките на хунобългарската общност. Тази светогледна система, трябва да се подчертае това, е коренно различна от западните светогледни схващания, но се отличава твърде осезателно и от източните, главно китайски разбирания, въпреки че те двете имат най-вероятно обща основа.  Един от учениците на Тачо Танев, Емил Коларов, в есето „Празничката система на хунобългарското леточисление“ много точно отбелязва, че за древните хора „природата не представлява свят, състоящ се от „предмети“, каквато тя е за съвременния европеец, а се възприема като съвкупност от временно устойчиви процеси – от редовно повтарящи се явления, всяко със своите кръговрати (цикли) и туптежи (ритми).“ (Е. Коларов, …  Българска орда, кн. 1(61), 2001 г.) Като се има предвид, че много от елементите на българските шевици, неравноделните тактове в българската музика и старобългарския календар – да вземем само най-главните –  са пряко свързани с УВЕ, то съвсем логично е да се потърсят неговите (на УВЕ) връзки с устройството на българската празнична система.  По просто казано документираните от етнографите български празници в своята съвкупност да намерят своите основания и логични обяснения в някои от източните митологични системи или древни източни светогледни възгледи, каккъвто е случаят с УВЕ.

Тачо Танев и Съсълов не се заниават специално с въпросите на българската празнична система. Тези въпроси занимават главно умовете на техни ревностни последователи като писателя Йордан Вълчев, споменатият вече Емил Коларов и учителят Георги Велев от Асеновград. (Посочвам само най-основните) Изхождайки от различни тълкувания и прилагайки различни дележи на кръговратите на времената, първите двама предпоставят  различен брой основни празници в древнобългарската календарна система. Според писателя Й. Вълчев, който се  основава на дванадесетичния дележ на годината по месеци,  най-важните празници в българския календар са 12 – по един за всеки от  месеците от годишния кръговрат.  Той счита също, че в четните месеци празниите са женски, а в нечетните мъжки.  За разлика от него Е. Коларов смята, че датите на трите редовни годишни събора (общодържавни празници) се определят според основния троичен дележ на годината (на третини), а датите на останалите празници – по 2 за всеки месец – от дванадесеторния дележ на годината (по месеци). Така заедно с нулевия ден Идинак, определян от зимното слънчестоене, имаме общо 28 основни празника в една календарна година. Е. Коларов подчертава, че числото 28 не е произволно и случайно избрано, тъй като 28 е броя на звездите-определителки (сиеу-та според китайската астрономия). Тези звезди-определителки, разположени по дължината на линията на екватора, изпълняват най-ощо и приблизително казано ролята на зодиакалните съзвездия в гръко-халдейската астрономия. Те бележат годишния кръговрат на земята около слънцето, проектиран върху мислената линията на проекцията на нейната екваториална равнина върху небесната „сфера“. Освен това 28 е едно от четирите познати в древността съвършени числа, за които е изпълнено условието, че сборът от всичките му делители е равен на самото число: – 1+2+4+7+14 = 28.

Георги Велев е използвал друг подход. В своето тритомно изследване „Български народен календар“ той описва и тълкува повече от 60  от  регистрираните и описани в етнографската литература български празници, съобразно схващанията за годишното движение на жизнената енергия Ки (или Ци), според китайската „Книга на промените“     И-цзин. Получило се е твърде стройно и примамващо логично тълкувание на празничната ни система като цяло и на всеки празник поотделно, което изкушава, но, според мен, не убеждава, че това е „философската основа“ на народния ни празничен календар, въпреки очевидни сходства и убедителна идейна обоснованост на всеки празник.  Няма го в българската народна душа това тънко чувство за финно нюансираните преходи и баланси между Ин и Ян във фазите на тяхната максимална и минимална жизненост и активност, което чувство, както отбеляза проф. Алтънков в разговора ни, е присъщо на всеки, дори средно образован китаец. От българския бит и култура отсъстват напълно и всякакви норми за поведението на владетели, администрация, войници, селяни и други подобни, както е в китайското културно пространство и особено в конфуцианството, без които норми системата на И -цзин, по моето скромно мнение, практически е неприложима като народностна празнично-обредна система. И като последен аргумент, УВЕ не борави с китайските монади Ин и Ян. На тяхно място в бинарната опозиция са поставени Почивното и Дейното начала, които преминават от едното в другото и обратно, подобно на преходите между Ин и Ян, но не са напълно идентични.

Като отбелязвам тези негативи във предложените обяснителни системи съвсем не искам да кажа, че в българската празнично-обредна система въобще липсват „източни“ митологични и философско-религиозни компоненти и ферменти. Тъкмо напротив. Те се срещат в твърде голямо изобилие, както отбелязват и техните първооткриватели Съсълов и Тачо Танев ( Т.Танев Българското везмо и изтокът и по-спезиално т. 205 – 214), но тяхното присъствие, въпреки че се усеща от изследователите, се обобщава и подвежда под „чужди“ или умозрително съчинени оптики. Това е трудна за обяснение и за схващане позиция в рефлексията на „българското“, която ще се опитам да поясня, доколкото това е възможно, чрез един цитат от  Симеон Янев, който е изправен пред подобен феномен при „четенето“ на Софрониевото житие, само че от обратната, Западната страна на тунела Изток – Запад: „Четено (става дума за Житие-то, б.м.) без специално вглеждане, то е обяснимо и вълнуващо; четено през оптиката на тази и тази стратегия – винаги не напълно достъпно и не напълно обяснимо.“ – край на цитата. Българската култура като цяло и българската мисловност, проявяват една специфична, но странна за съврененните наблюдатели автономност, която те при по-съсредоточено вглеждане доловят, но много трудно интерпретират и осмислят, поради отдавна загубеният ключ към самата нея.

Веднага бързам да отбележа, че по подобен начин стоят нещата при опитите българската празнична система да бъде обяснена, каквато е традицията в академичните ни среди, през „западна оптика“ – визирам  гръцката, римската и особено славянската митологии и светогледни комплекси. При опитите за четене на българската древност през „западни“ митологични оптики бие на очи и още една несъобразност, а именно, че в много от случаите митологичната система, през която се преценяват българските културни явления е значително „по-млада“ като време на своето възникване от възрастта на културните артефакти, които се опитва да обобщи/обясни. Това с особено голяма сила важи за така нареченият от Юлия Боева неолитен семиотичен комплекс“, който според все още непълни данни е от времето на неолитната революция по нашите земи, респективно най-малко 4 – 5 хилядолетие преди христа като произход, а като съдържание обема по-голямата част  от тракийските митологични представи, както и много голяма част от българските шевици. Та въпросът е как тази обективно по-стара древност, която обилно е наситила българската култура и е просмукала, така да се каже и  празничната ни ситема, може да се тълкува през културни образци и митологични системи, появили се след нейната поява и очевидно нямащи преки връзки с нея.

  1. В търсене на възможни обяснения

Възможно, но най-вероятно частично обяснение на този парадокс може да се намери в привнесената от вън форма на „принудителна културна амнезия“. Тя има митологично потвърждение в две от културите, които, по всичко изглежда най-много желаят да я присадят и в българското културно пространство. Един път, това, което наричам условно „принудителна културна амнезия“, се открива в широко известния древногръцки мит за Прометей, който видите ли, „откраднал Огъня“ от боговете и го дал на хората, за да си служат с него, заради което си деяние бил, незнайно и нелогично защо, наказан. Свръх това, героят Прометей е изключително показно наказан като е прикован на една висока скала, очевидно за назидание и за да се виждат от всички страни, неговите вечни мъки и кървящият му черен дроб, непрекъснато разкъсван от орел. А как да осмислим факта, че този мит идва от една зараждаща се цивилизация с претенции за антропологична ориентация. Втори път  „принудителна-та културна амнезия“ е манифестирана в  християнския мит за грехопадението на първочовека и неговото прогонване от рая, при това за приблизително същото провинение: – заради това, че изкушен от жена си Ева, Адам вкусил от плодовете на дървото на познанието, също неуточнено кога е възникнало това познание и от какво естество, което Господ, неговият създател, му забранил неясно по какви мотиви да „куси“. Ако не друго, то нашите етнолози, които се опитват да „облекат“ българскатата обредно-празнична система с гръко-римски костюм ушит по западни стандарти, могат да погледнат под какво дърво е полегнал да почине Господ в рая след изгонването на Адам и Ева, какво е неговото обкръжение и да си направят труда да ги сравнят с изваденото по нашите земи изпод кирките на археолозите.

Изглеждащото като объркващо историко-етноложко обяснение и описание на фолклорната ни култура, в същност е  напълно обяснимо, ако се вгледаме по внимателно във концептите за осевото време на немско-швейцарския филосософ и мислител Карл Ясперс. Според Ясперс, но и не само според него, на Запад философията на историята възниква на основата на християнската вяра. „Това и Хегел го е казал: – така започва обяснението си Ясперс – Цялата история отива към Иисус и иде от него; появата на Божия Син е оста на световната история. Нашето летоброене е всекидневното потвърждение на тази християнска структура на световната история.“ (К.Ясперс, За произхода и целта на историта) За разлика от почти всички философи на историята до средата на 20 век, Ясперс счита, че една ос на световната история, в случай че я има, би могла да бъде емпирически намерена като фактическо състояние, което да бъде валидно за всички хора, в това число и за християните. Тази ос на световната история, според него, би трябвало да се отнесе към 500 г. пр. Хр., по времето на протичащия между 800-ната и 200-ната година световен духовен процес. Според Ясперс това е най-дълбокият прелом в историята, когато се появява типът човек, който се запазва и до ден днешен. Това време за по-кратко Ясперс нарича „Осево време”. Ето накратко характеристиките на това „Осево време“  според самия него:

„По това време се случват накуп необикновени неща. В Китай живеят Конфуций и Лао Дзъ, възникват всички направления на китайската философия, мислят Мо Ди, Чжуан Дзъ, Ле Дзъ и много други; в Индия възникват Упанишадите, живее Буда, развиват се, както в Китай, всички философски възможности – от скептицизма, та до материализма, до софистиката и до нихилизма; в Иран Заратустра учи на светоглед, който налага борбата между доброто и злото; в Палестина се появяват пророците – от Илия, през Исаия и Иеремия, та до Второисаия; в Гърция пък това е времето на Омир, на философите Парменид, Хераклит, Платон, на трагиците, Тукидид и Архимед. Всичко, което с такива имена е само загатнато, е извисявало ръст през тези малко на брой векове приблизително по едно и също време в Китай, Индия и Западна Европа, без да са знаели един за друг.“  (К.Ясперс, За произхода и целта на историта) (Само като уточнение за Гърция това е времето на записването на произведенията на Омир от Парменид, а самият Омир най-вероятно е живял през XII или XI в.пр.н.е.)

Изкушен съм да приведа още един пасаж от разсъжденита на Яспер, вместо да се опитвам да резюмирам негови изключително точен изказ и от резюмето да вадя изводи. Затова пренебрегвам правилата и призовавам Ясперс да говори.

„Новото в тази епоха във всичките три свята е, че човекът осъзнава битието в цялост, самия себе си и своите граници. Той изпитва страховитостта на света и собственото си безсилие; поставя радикални въпроси; изправен пред бездната, напира към освобождение и спасение. Схващайки със съзнание своите граници, той си поставя най-върховните цели; узнава безусловността в глъбта на Бъденето-себе-си и в яснотата на трансценденцията.

Това е ставало в рефлексията. Осъзнатостта още веднъж е направила съзнанието осъзнато, мисленето се насочило към мисленето. Възникнали духовните борби с опитите да бъде убеждаван Другият чрез съобщаване на мисли, основания, изживявания. Били опитани най-противоречащи си една на друга възможности: Дискусия, партийно строителство, разцепване на духовното, което обаче се взаимоотнасяло в противоположното, довели до възникване на безпокойство и движение, граничещи с духовния хаос.

В тази епоха били породени основните категории, в които ние до ден днешен мислим, и били сътворени наченките на световните религии, с които и до днес хората живеят. Във всеки един смисъл била направена стъпката към универсалното.“  (Курсивът е на авт. К.Я.)

И големият извод, до който се е домогнала мисълта на Ясперс е:  „ Чрез този процес били подлагани на проверка, поставени под въпрос и разгадавани неосъзнато валидни до този момент представи, нрави и състояния. Всичко попадало в един водовъртеж. И доколкото унаследената субстанция била все още жива и действителна, то тя била осветлявана в нейните явления и с това – преобразувана.  (К.Ясперс, За произхода и целта на историта)

Феноменално проникновение! При все това, дори и на него му е убягнал факта,  че една част от така наречената „унаследена субстанция“ се била запазила и останала да съществува, да се приспособява към измененията и преобразуванията, осъществени през на това осево време. Тя също така, както и всичко около нея се е променяла и приспособявала към всеобщо променящата се културна субстанция. Най-правдоподобно е да  отнесем към началото на периода отдалечаването между китайските културни концепти в И-цзин и Учението за Върховното Единство на изток, както и раздалечаването между гръцкия и тракиския орфизъм на запад, което днес изследователите забелязват и отчитат. Два века след края на периода все още живата „унаследената субстанция“ се сблъсква и с християнството. Историята на тяхното съобщаване е дълга и противоречива и  преминава през няколко етапа като:   обособяване на  Българската апостолическа Илирийска църква; след нейното унищожаване се проявява в богомиството и най-накрая се утаява в така нареченото „народно християнство“.  Та тази именно унаследена най-древна и първична субстанция, която всички мислят че е преобразувана и с това заличена напълно, в днешно време отново се появява тук и там, за да изненадва своите откриватели-изследователи, и за да обърква тяхните усилия да я подведат под новоформираните през осевото и в по-късни исторически времена културнио-исторически оптики. И това е второ от възможните обяснения защо се получават объркани или объркващи обяснения за културното ни минало и българската празнична система.

Само ще отбележа между другото, че като доказателство за съществуването на такава древна културна субстанция може да приемем такива „чирепи“ от монолитното й в миналото тяло като „неолитния семиотичен комплекс“, открит от Юлия Боева, „словото-глас“ в писането на Софроний, открито от Симеон Янев, „Бистришкият триглас“ като звукоизвличане и звукосемантика,  разкрити от проф. Флориан Местнер, Учението за Върховното Единство и неговите връзки със съвременната квантова физика, както и някои други, които  описвам по-подробно в предстоящата ми книга. Тук само ги  посочвам като пример за това, защо, според мен, не може да се подвежда под общ и единен, но новоформиран културен фокус обясненията на българската култура и празничната ни система в това число, които с множество от своите съставни елементи се простира далеч зад предела на    500-та  година пр.н.е.

  1. Не е за вярване – субстанцията е жива и днес

Аз нямам специални познания по фолклористика, доколкото знам и г-н Алтънков също. Ние попаднахме по много страничен, но показателен начин в студиото на БНР с енигматичното заглавие „Скритата истрия на ….“, а нашит любезен домакин  донади         „… българската празничност“. Позволявам си да разкажа тази история накратко, която въпреки че се отклонява от основната ни тема, е твърде показателна за това, което искам да кажа.

За Коледа и Нова година, поздравих  професор Алтънков с един текст от писмо на Димитър Съсълов до своя най-близък съратник и ученик в Българска орда, Никола Станишев. Писмото е с дата 18 декември 1960 г., когато двамата все още са били заточени в различни краища на страната, обявени от комунистичеката власт като великобългарски шовинисти. Предварително знаех, че г-н Алтънков добре познава това писмо и че то ще го развълнува. При това, текста на това простичко писмо звучи много иносказателно и отпраща този, който може да го усети в съвсем други измерения и пространства на междучовешки отношения. Поне за мен е така…  Ето част от това писмо:

Драгий Кольо,

Честит Идинак, честита Сурова Нова година, честита за теб, за Муци, за внуците и за децата ви, за целия ви род и за цел народ. Заедно с това честит ти имен ден. И за него ти пожелавам всичко най-хубаво.

Чудно наистина, но не зная ти празнуваш ли Идинак, учиш ли децата и внучето си, да го тачат и празнуват? Обясняваш ли го на близките си и на приятелите там? Идинак е бил не само най-големия български празник, поне от преди две хиляди години, та току до Освобождението. Той е същинското средище на всички истински български обичаи, а също така и белега на същинските български разбирания. В него и в обичаите свързани с него, са изразени както схващането за единството, така и тези за туптежни излъчвания, за троеж и за съгласувано взаимодействие. Възстановяване спазването и празнуването му би означавало начало на възстановяване на духовното единство на народа ни. Благодарение на духовното си единство само народът ни можа да преживее две тежки робства – гръцкото и турското, съпроводени със страшен духовен натиск. Само ако това единство бъде въстановено въз основа на същите старинни обичаи и разбирания, народът ни ще може да оцелее в изпитанията и нещастията, които още му предстоят. На пръв поглед може да изглежда, че тези старинни обичаи и разбирания са отживели вече времето си, колкото и здрави и добри да са били в миналото те. Но не е така. Ако и тяхната старинност да отива до над четири хилядолетия, те са останали по-съвременни в същината си от всичко съвременно. Така: (прескачам малък пасаж от писмото с цел пестене на място и време) … Съвременните природни науки (Болцман с ентропията, Планк с квантовата теория, Анщайн с относителността и напоследък Бор, Борн, Шрьодингер, Паули и Хайзенберг и още други) все повече и повече потвърждават българските основни разбирания – туптежното излъчване (квантуване), троене (частици и анти частици и изисквания за симетрия), почивно начало и всмукване (ентропия), срещуположност, допълнителност, съгласувано взаимодействие и т.н. Надали ще е далеч денят, когато съвременните природни науки ще се доберат и до схвщането за Върховното Единство. …“ (подчертаното от мен В.Д.)

И така нататък, и така нататък… И аз самият трудно се откъсвам от този омайващ ме текст, а на г-н Алтънков, по-късно ми сподели това, писмото му е спомнило текста от колоната на Омъртаг – „Човек и добре да живее, умира и друг се ражда. И нека роденият по-късно като….“ А  да си призная, че и аз съм си мислил колчем съм препрочитал писмото по този начин. Този текст наистина ми звучи като приказка от българското. Когато се чухме през Нова година, г-н Алтънков ми каза, че моето новогодишно поздравление „много го е разстроило“ и вече дълго време не го напуска и не му дава покой мисълта за това българско начало Идинак и предложи, познавайки моите дългогодишни занимания, да направим един разговор за празника в едно друго предаване пак с енигматично заглавие „Видимото и невидимото в …“ по една от нашите телевизии. Нещата там не се получиха по причини, които няма да коментирам, след което аз получих изненадващото за мен предложение да пренесем разговорът в БНР. Нататък историята е известна, а поводът да разкажа и прилежащата й предедистория,  е следният.

Съжалявам, че ще се възползвам още веднъж от чужда мисъл, но някои хора умет да се изказват за такива неща по-добре от други. Ето една хубава мисъл от Джоузеф Камбъл, от което ще се възползвам като въведение:

Има една поговорка на санскрит: – казва той – трите аспекта на мисълта, които сочат най-далеч, към ръба на бездната на трансцедентното, са сат, чит и ананда: битие, съзнание и блаженство. Може да наречете трансцедентното празнота или пълнота – все едно е, защото то е отвъд всякакви слова. Можем да говорим само за онова, което се намира на отсамната страна на трансцедентността. Проблема е да отворим словата, да отворим думите така, че да сочат отвъд самите себе си. Те постоянно ще изолират, ще скриват преживяването поради своята непрозрачност. Ала все пак тези три понятия ще ви доведат най-близо до празнотата: сат – чит ананда; Битие, Съзнание, Блаженство.

Не зная какво е битие. Не зная какво е съзнание. Затова пък зная какво е блаженство: дълбоко чувство, че присъстваш и правиш оново, което неминуемо трябва да правиш, за да бъдеш самият себе си. Ако можеш да се придържаш неотклонно към това – вече си на ръба на трансцедентното. Идеята е да намерите собствения си път към блаженството.  (Дж. Камбъл, Пътища към блаженството)

Това, което искам да кажа е, че  българската празничност, българската култура, българският мисливно цивилизационен модел имат собствен, неподправен път и собствен канал за връзка със света на трансцедентното, които са неотделима част от тази унаследената субстанция, за която говори Карл Ясперс.  Затова ничий чужд път не води пряко в това културно пространство с български корен, както и не всички думи успяват да открият пред българския взор преживяването от досега с отввъдността. Разликата с Източният и Западният културно-мисловни модели и светогледи е именно в различните начини, по който се осъществяват връзките с трансцедентната реалност. Българският светоглед – това е една „ религия“ (religare – за да се свържете, свързвам лат.)  без Господ – положен върху най-пълното съотнасяне/свързване/сливане с трансцедентно-неизразимата творяща част на Универсума, а именно стремежът към съединяване и съпричестяване с него. Българският комплекс от светогледни схващания почива на собствени принципи и поради това той единствен може да се себеверифицира и не да се подвежда под чужди нему културни основания, което, между впрочем, е неотменна характеристика на всеки културно обособен мисловен модел, каквито са Източният и Западният.  В българската празничност и българското културно-мисловно пространство се влиза във (или чрез) съучастие с процеса на ставането, случването, бъденето на живото взаимодействие между отсамно и отвъдно, между проявено и непроявено в тържеството на жиоата. Дори имаме, метафорично казано, нещо като „обичай за включване“. Вероятно е той да се е запазил по неведоми начини, а сега да функционира изключително само на съвсем битова основа, но тъй като твърде добре илюстрира казаното, си позволявам да го посоча. Почти всеки българин на и около шейсетте години лесно ще си го припомни от многобройните участия по младежки и студентски веселби, които наричахме купони. Когато някой е закъснял за дадено конкретно събитие-купон, напреднали в празничната веселба участници го посрещат като му поднасят пълна чаша с думите – „Пий едно за отскок“. Много е лесно, в приблизително това семантично гнездо да се постави и заглавието на една от главите в романа Под игото от Иван Вазов: – „Пиянството на един народ“, чиито двояк смисъл Вазов привързва, от една страна  с пролетното опиянение, но от друга и с  пиянското опиянение, към което пък ни насочва „лудостта“ на идеята за възстанието. Така или иначе, българското мисловно пространство и светоглед не се оказват съсредоточени и взряни във вънкашността и материалната завършеност на света, както е на запад, нито търсят нюансите на ритуализираните преходи между Ин и Ян в поднебесните пространства или разбулването на заблудите на Майя чрез медитация и съсредоточаване в себе си, както е на изток, а се намират в неразривна свързаност, в самият процес на ставането-бъдене, на взаимодействието между трансцедентно и иманетно. Поради това българите постоянно и винаги според случая се „учат“ как да влязат в „купона“ на живия живот и празничната им система и ритуалите в нея показват именно това, а не как да записват, описват, систематизират и детайлизират предметността на външния свят, както е при гърците и след тях в целия западен свят, или да ритуализират или медитивизират живота си, както е на изток при китайците или индусите. На хорото при нас се залавят всички, в празничната обредност на почти всеки български празник участват всички, включително „привидните присъстващи“, (те също са включени дори само чрез своето присъствие, най-малкото защото на тях им се въздейства чрез обреда, а и те приемат отправените им въздействия активно. (Макар и много често безмълвно.) В така наречените маскарадните игри е същото: – кукери, сурвакари, калушари, русалийски дружини, всички те обикалят цялото село и ходят от дом на дом, за да бъдат почетени, забележете каква дума използва народа, или ако предпочитате, за да бъдат включени именно всички. И това са само едни от формите и начините за включране и съпричастие. Друга такава форма, за която се сещам, са многобройните курбани, наричания и помени, които са правят обикновено не с цялата общност, а вече в рамките на рода или семейството, за които имам известни спомени от най-ранното ми детсво. Вероятно има и много други, които не знам, които обаче са познати на специалистите по фолклор.

Най-вероятно някой от тези многобройните входове към трансцедентността на българското бъдене се е бил отпушил у г-н Алтънков чрез писмото на Съсълов и той е попаднал там, където неговата душа и други пъти е била, понякога в компанията на приятеля и съидейника му Тачо Танев, а понякога не.

Интересното е че, не само българи попадт в плен на очарованието на българското съпричестяване, а и чужденци.  И то не само известни пъблични личности като например Мерсия Макдерморт, професора музиколог Флориан Местнер, за когото говорих по-напреж, журналиста с немски корени Томас Фрам, който написа книга за тези свои внечатления от българското бъдене – „Двете половини на ореха: един германец в България“.  Това са поне по-първите, за които се сещам, но и още, още стотици, хиляди и най-вече обикновени хора, които се заселиха в българските села през последните години и за нищо на света не искат и да чуят да се върнат да живеят в родната си Западна Европа или другаде по света. („При българите се живее леко и весело“ – пише в една древна китайска хроника.)

Такива изглежда да са живите остатъци от тази древна събстанция, която всички, включително и много българи са приели, че е изчезнала, но за всеобща почуда, тя все още тлее някъде в нас или около нас. Тя има многобройни и многобразни проявления, но в нейния фундамент стои отлят един синкретичен светогледен и поведенчески модел, който оформя типа мислене и съотнасянето на човека със света, в неговите видими и невидими проявления. Това, което наричам културно-мисловен/а модел/матрица притежава способност да се  излива/овеществява в разнообразни познати и непознатите фолклорни и други  културни форми, които изследователите фолклористи все още откивали  почти до края на миналия век.

  1. Двата извора на българската културно-мисловна матрица.

Най-характерната, подозирана, но недефинирана особеност на българския културно-мисловен модел е неговата двукомпонентност. Има много основания да се предполага, че моделът, най-общо казано, се ползва от два модуса на връзката си с трансцедентното: единият е по-космологичен и е вдаден в природната пространствено-времева туптежна (ритмична) страна на ставащото, а другият е по оргаистичен и е ориентиран към  мистично-пораждащата страна на случването на живота. Първият от тези модуси е свързан (като че ли повече) с хунобългарските светогледни разбирания и календарни схващания, а вторият с местни балкански оргаистични вярвания, свързани с мегалитните светилища и пещарите утроби, обилно населили нашите земи.  Най-изненадващото откритие е, че и двата модуса за съотнасяне с трансцедентното, ползват общ „език и писменост“ за своето изразяване и записване, и това е знакова система, която най-цялостно изглежда че се съхранява в българскара шевица и килимарски фигури.

Логично е да се предполага, че сливането на двата модула-модуси  в българския културно-мисловен модел е станало след идването на българите на Аспарух по нашите земи. Откривайки, може би с изненада, своите общи светогледни схващания, пришълци и местни много бързи и елегантно са се разбрали и по съвсем естествен и органичен начин са обединили своите усилия за отстояването на правото си на самостоятелно съществование. От тези позиции звучи доста нелогично твърдението на историята, че Аспарух е разселил 7 славянски племена по южната граница на държавата, което предполага известна, най-малкото, „съгласувана“ принуда. По вероятно е принуда да е нямало, а зад „разселването“ да са скрити доброволни и прагматични разпределения на актуалните задачи на момента: силите на аспаруховите българи да се съсредоточат в изграждането на държавността в нейното средище – столица и охрана на източната част от старопланинското било до приблизително Рижкия проход, а охраната на останалите 7 старопланински прохода да е поето от завареното население. Но нека да оставим на историците правото им да преценяват кое от тези предположения за историята ни е по вероятно и кое не и да се насочим към празничната система и въпроса как сливането на двата потока от схващания за света се е отразило на празничната ни система, а така също и в българската култура като цяло.

Във фонда на българската древност няма запазени писмени извори. Но са били  съхранили други  две големи „книги“, в които изглежда да е било записано почти всичко за българските народни светогледни и философско-религиозни схвашания за света и начина на тяхното претворяване в живия живот на народа ни.  Едната книга е написана с „азбуката” на българските шевици и килимарски фигури и представлява нещо като картинен вариант на българската Библия.  Там се съхраняват знанията за българската космогония и представите за цялостното устройство на Света извън човека. Пълното й съдържание тепърва ще има да се изследва, уточнава и изучава.

Ръкавите на свекървата – страници от българската Библия

Другата книга наподобява требник, с който си е служила  „българската религия без Бог“. Това е системата на българската обредно-празнична система с „богослужебните“ практики и  ритуалите от дневния, седмичния и годишния кръг от празници и обреди. В тези две книги нашите предци са се постарали да запишат всичко, което се случва на човека и с човека от българската културна общност, дори в „неканоничното“ злободневно ежедневие. „Писането“ в тези книги по различни поводи и под различни форми  не е подчинено на логическите правила на понятийното мислене и формални жанрови ограничители. Тези записи са във формат „големи нагледи“, „записани“ са като „мисли-формули“ и „знаци-обобщения“.  При това се оказва, че тези „формати“ и „начини за записване“ са проникнали много дълбоко в народното мислене и особено в мисленето на народните водачи, където са още по-видими и различими и така оформят контурите на един общо-балкански културно-мисловен модел.  Това наименование не е понятие в строгия смисъл на научното му разбиране. Същото се отнася и за повечето наименования, с които се старая да обознача и очертая сферата на българската мисловност и култура. За да избягна такова асоциирене с понятийността, умишлено променям, комбинирам и нюансирам наименованията, с които боравя. По този начин се старая да изградя представа за словосъчетание-символ, защото с такива знаци-символи, вече съм убеден в това, е трасиран пътя и бродиран начинът на българското единение с трансцедентното.

За да онагледя този особен тип мислене със „знаци-формули“ и „мисли-обобшения“, който ние разчитаме интуитивно, но без да го осъзнаваме, ще дам два примера  с мисли на Левски и Ботев. Вижте как е конструирана мисълта при Левски в едно от писмата му до Панайот Хитов.  Той мисли  за злободневни проблеми на революцията  във фрази-обобщения с философски контекст; – „Ако е за Българско, то времето е в нас, а ние сме във времето; то нас обръща и ние него обръщаме.“ Друг  тип мисловен конструкт се открива и при Ботев. В поемата си Хаджи Димитър той е конструирал четиристишието, носител на основната  идея на поемата, като „отливка по формата на елбетицата“. Вижте това четиристишие-елбетица, което всеки българин знае и разтупква сърцето му със своето всепроникващо съпричестяване със съдбата на бореца за свобода.

Тоз, който падне в бой за свобода,

той не умира: – ето ви центъра на мисловната фигура мисъл-елбетица, ето ви го ако щете и „средището“ – „Върховно единство“, което поражда/съдържа/обема/излъчва, (без значение и все едно е, само посоките са сменени) във всички посоки, пространства и времена секрецията на мисълта. Как и защо?  Защото – него жалеят. Това е една от най-мистичните и енигматични фигури в българското духовно и мисловно пространство  извираща като че ли от пещерата-утроба – фигурата на паметта за предците, смъртта и раждането, но за нея друг път. След очертаването на центъра думите  нататък в стиха като да чертаят пред очите ви фигурата на четиримерното пространство-време: земя и небо, – очертава/навява усещане, а защо не и нагледна представа за вертикалност – оста, около която се изгражда фигурата-наглед;  звяр и природа – е метафора-наглед, която ясно очертава започващата от една точка, фокусирана в звяра, изграждането на цялата хоризонтална равниност на заобикалящата я/го природа; принадена към вертикалността ос, тя вече е очертала координатите (X, Y и Z) на въображаемо тримерно пространство за да завърши с:  и певци песни за него пеят…,  което е  явна отпратка във и репер към бъдността във времето на безсмъртието на героя, а същевременно и четвъртата координата от фигурата на четиримерното пространство-време, с което елбетицата се завършва напълно.

От тези позиции и от тази гледна точка съм силно изкушен да „чета“ образността в текстовете на българските народни песни в ключа на тази мисловност, при което четене се открояват съвсем други смисли и отпратки. Например една от много популярните коледни песни се пее следното:

 Замъчи се, Коладе, Коладе ле,
Божа майка, Коладе, Коладе ле.
От Игнажден, Коладе, Коладе ле
до Божичък, Коладе, Коладе ле.

Да си роди, Коладе, Коладе ле,
млада бога, Коладе, Коладе ле.
Бог се роди, Коладе, Коладе ле,
снощи вечер, Коладе, Коладе ле.

Срещал съм всякакви различни и причудливи обяснения защо раждането на младия бог – най-важното събитие в годишния цикъл на вселенския кръговрат –  е така разпределено между тези две дати. Същевременно това е и разделение, или поне така изглежда и обясненията до голяма степен подсилват това чувство,  между две отделни религиозно-духовни пространства. От едната страна на времевия интервал, в който е положено раждането на Божа-майка, народа е поставил Игнажден. Вече е почти общоприето от учените, че това в народните представи е в същност хунобългарския езически Идинак. Но от другата страна на рождественския период, където народът е поставил своята представа „Коледа“, е доста странно да стои, както е според каноничните научни обяснения, рождество Христово със силно християнизираната представа за празника „Коледа“.
Според мен  изключително богатата обредност на този най-голям празник от българския календар и особено горящият бъдник по никакъв начин не изглеждат като християнски новорожственски атрибути и ритуали в чест на младенеца Христос. (Или най-малкото са анти канонични и трудно се скриват под булото „нардно християнство“) Дори силно преувеличеното  снизходително обяснение на  „народните заблуди“ не може да прикрие съшитите с бели конци тълкувания. При това положение не е ли време да се премахне най-сетне едновековната „схизма“ над Веда словена и да се прочете по нов начин бъдника и бъденето в Българската Коледа? Много е възможно да излезе, че в българската народната песен „Замъчи се Божа майка“ и Ведата народът  е посочил двата източника на своята вяра и духовност и също така двата най-големи празника, които празнува – празника на началото на природния кръговрат в лицето на нулевия ден от годината Идинак и празника на едно оргаистичното Бъдене и ново раждане, олицетворяван от Българската Коледа, които извират от далечните времена на Богинята-майка.

  1. Балканският културно-мисловен модел с български корени и неговото място в световното културно пространство.

 Искам дебело да подчертая  нещо много важно, което не е широко известно и на което се натъкнах мимоходом през дългите години издирвания на българската културна идентичност. И това е, че българският културно-мисловен модел не е метафизична конструкция, появила се в нечия екзалтирана от религиозни или други страсти глава. Той не е като евклидовата геометрия например, която постулира (само умствено), безкрайността на правата в идеалното пространство на равнината. В действителност, една права, продължена безкрайно в пространството, се връща при своето начало. И това е научен факт и реално качество на действителното физическо пространство, както и постулат на друга, не евклидова геометрия. Така е също и с много други научни теории и конструкти, раждани изобилно в западното културно пространство от античността до днес. И това не е нещо напълно неизвестно, а напротив съвсен тривиален факт в науката. Това е просто част от метафизичността в човешкото мислене, което борави с фикционарности и създава цели измислени светове и вселени. Оказа се, твърде изненадващо, че българската мисловност и културно-мисловният ни модел са абсолютно чужди и нямат нищо общо с метафизиката и метафизичните мисловни конструкти, характерни за така наречената от Ал. Фол полисна (гръцка)  култура, оформиена през 6 век пр.н.е, тъкмо когато големите преобразования от осевото време набират скорост. (Фол, Древната култура на Югоизточна Европа, цикъл лекции) Това не означава непременно, че на нас българите ни липсва фантазия и не можем да си въобразаваме и представяме неща от непроявената сфера на реалността. А точно обратното. Ние (имам предвид българите като носители на тази мисловност, духовност и култура) също сме способни да „мечтаем“, но нашите мечти са проекции на ставането-бъдене, на реалния свят в неговите природни и социални проявления, а не триизмерна холограма на проявената му материализирана половина.

Освен това, българският културно-мисловен модел е напълно самостоятелен, в смисъл че съществува напълно отделно и автономно от единствено признатите си събратя – Източният  и Западният културни модели, при това с напълно равностоен на техния принос в културната съкровщница на човечеството.

Смея да твърдя, съзнателно и отговорно, че в основата на жалоните на световната история и цивилизация, има положени три основни камъка. И те се наричат Източен, Западен и Балкански културно-мисловни или културно-цивилизационни модели.

Най-съществените страни на трите световни културни модели съставляват един ансамбъл от основополагащи идеи и практически постижения, които, обобщено погледнато, звучат като взаимно допълващи се теми в общата симфония на духовната история на човечеството.

Графичните портрети на Образа на Света, които всяка от тези култури е нарисувала, изглеждат схематично по следния начин.

Източен «Образ на света»

Ин и Ян (прехождащи)

 

Западен «Образ на света» (по Умберто Еко)

 


Свят и Дух (в опозиция)

Балкански «Образ на света»

Върховно Единство

       Българска шевица

Освен това българският модел има собствен културен код за „четене?“- бъдене в него. Казвам „четене“ с въпрос, тъй като една от главните особености на модела е, че той генетично няма вътрешна потребност от записване, както поради самото си устрйство, така  и заради неговото позициониране на ръба на или в точката на взаимодействието между непроявено и проявено в самия акт на ставането. Поради това неговата реализация става в бъденето, във включеното самоучастие, в самото раждане на нещата. Това включено участие в битието и неговото ставане не е хаос, не е вакханалия и лудо безпаметно опиянение, а е подчинено на строги вселенски правила, които според светогледните ни разбирани са кодирани в космическата ритмика и календарността (в глобална перспектива) и неравноделната ритмика на ставащото в ежедневието (в злободневна перспектива).  Именно тук трябва да се търси и извора на силно отличаващата ни  неравноделна ритмика в нашата музикална култура.  Нещо като „БЪДЕНЕ В  7/8“.

Към това ще добавя, че българският културно-мисловен модел не е метафизична конструкция и защото, множество от неговите прозрения се откриват и потвърждават от съвремените науки. Такива са (само изброявам без да показвам и обяснявам – който потърси ще намери обясненията) спирало-меандрите от неолитните съдове и от тракийските гробници, които „описват“ начина и формата на движение на енергиите в космическите пространства; елбетицата като модел на четиримерното пространство-време, както и целия спектър от сходства, изброен в писмото на Д.Съсълов до Н. Станишев, дадени по-напреж, вписани в българските шевици, кварковите симетрии, изследвани и описани от нобеловия лауреат Фритьоф Капра (Дао на физиката), чиито картинни изображения можем да намерим изтъкани върху чипровските килими; бистришкият триглас като начин на звукоизвличане и звукосемантика, моделиран най-вероятно, както косвено потвърждават изследванията на австрийския музиколог проф. Флориан Местнер, от представите за троене; словото-глас в писнето на Софроний, открито и описано от проф. Симеон Янев, като древна граматологична фигура, а вероятно и много други, за които още не знаем. Тези примери нагледно показват, че най-древните субстрати на българските светогледни представи, върху които е положен нашият културно-мисловен модел,  са изключително здраво стъпили на действителните принципи на устроството на света и извличат своите културни норми от самата тъкан на Универсума, в която съвременната наука прониква сега.

Свръх тази верификация на части от българските светогледни схващания, на Софийския семинар «Семиотика и идентичност» бе добавено и още едно, най-вероятно неосъзнато от неговия автор, но според мен изключително голямо признание.  И това е, че заложеното в нашата мисловност изключително  древна форма за съ-общение с проявените и непроявените космически реалии и играта на съучастие с тях, е действително единствено правилния и естествен начин за мисленето-познаване на Света (Monde) от мислещата го субстанция Духа (Esprit). На този семинар, в самия център на София,   Умберто Еко каза буквално следното: (И ние с г-н Алтънков го чухме с ушите си!)

«Това би означавало, че окончателната истина се разполага отвъд границата на западноевропейския логоцентричен модел, че е неподвластна на принципите за идентичност, непротиворечивост и изключено трето,  че битието съвпада именно с калейдоскопа истини, които формулираме, опитвайки се да го назовем, че не съществува трансцедентално означаемо, че битието е самия процес на постоянна деконструкция, чрез който, говорейки, ние го правим все по-флуидно, податливо, изплъзващо се, ризомно…» /с. 28/

… в магмата на континуума съществуват линии на съпротива и възможности за потоци, подобно на жилките в дървото или в мрамора, които улесняват нарязването на материала в дадена посока, а не в някоя друга.

Ако континуума има линии на тенденции, колкото и непредвидуеми и загадъчни да са те, то тогава не можем да казваме каквото си искаме. Битието може наистина да няма смисъл, но то има смисли; без съмнение не задължителни смисли, но във всеки случай забранени посоки. Някои неща не могат да бъдат казвани. Няма особено значение дали те са били казвани в миналото…“ (подчертано от мен ВД.) (Умберто Еко, Около Умберто Еко: Семиотика и идентичност, С., 2005)

  1. Последствията

Има въпроси, пред които които човечеството се изправя изключително рядко, може би веднъж на хиляда и повече години. Имам предчувствие, че днешния свят е в напрегнатото състояние, когато световното съзнание се опитва да формулира своята мисъл-въпрос.  За сега се провиждат само началото и краят на тази мисъл-въпрос. Началото на въпроса  изглежда да е заложено във визионерския архитектурен шедьовър на Сантяго Калатрава в столицата на света Ню Йорк. Там, в новопостроената сградата   на спирката на метрото до рухналия на 11 септември 2001 г. Световен търговски център   – Птицата Феникс – вътрешното (пространство) е по-голямо външното. И въпросът тук е именно в това:  как и по каква „културна“ логика  е възможно вътрешното да е по-голямо външното.  А краят на неформуливания световен въпрос може би да изглежда така:  Битието действително няма смисъл, то има тенденции на посоки…

Дано да сме живи за да видим какъв ще е въпросът и има ли той отговор.


Quo vadis, Господи!  Quo vadis, You man ?

 

 

 

 

 

Предишна статияЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА. „МОЯТА ПЕСЕН“                                                    
Следваща статияМъдри хора като учителя Ваклуш са ни много необходими и днес