Откъс от „Моят Шабат“ на Вивиана Асса

В Бургас имаше много арменци, гърци, турци, евреи, руснаци, които живееха в съгласие с българите. Помагаха си и бранеха свободата си да бъдат себе си. С живота си тук този пъстър конгломерат от всякакви националности сякаш искаше да допринесе с нещо в повече за нравственото усъвършенстване на света. Точно по тази причина леменницата ми Алберта Алкалай предложи площадът в града пред часовника да се казва „Толерантност“.

По-голямата част от арменците са се заселили в Бургас след турския геноцид в началото на миналия век. И тъй като единствено в нашето Славейково училище имаше допълнително обучение по арменски език, много родители си бяха дали децата да учат тук, за да се запознаят с древния език на дедите им. А аз имах късмета да се запозная и сприятеля с тези небесни същества. Отдалеч те не са красиви и често ги чувах да говорят високо на арменски по улицата, сякаш се караха. Затова малчуганите ходеха след арменските бабички и крещяха: „Армен Дуду, гащи наду!“. А възрастните ги пъдеха и им се караха. Но ако се вгледаш в очите им, ще видиш усукани ведно ведрост и тъга, а в дъното, намек от далечно страдание, примесено с орлова гордост, с втъкана може би само на две-три места в бродерията на Бог: радост, горест и самота.

Тези мои мисли обаче успях да формулирам в главата си много по-късно, когато преди доста години бяхме на гости в люлинската гарсониера на поета Борис Христов. Който
го познава, знае, че около него винаги е звучала вълшебна музика. Тази вечер душата ми беше се препълнила с драматични напеви. На тръгване го попитах каква е тази божествена музика, а той ми отвърна: арменски блусове. След няколко дни ми подари касета, която дълго време звучеше в къщата ми.

За известния бургаски адвокат Карекин Мануелян вече стана дума в началото на тази книга, беше много умен човек. Той е баща на моя съученик и приятел Лорис. С него ме запозна чичо ми Моис Декало. Арменецът и евреинът – двамата бяха големи приятели и заедно с друг адвокат – Конушлиев, често се събираха на сладка приказка. Говореха си за книги и за политика. (Чичо Моис беше братовчед на дядо ми Михаел, голям образ.
Клепачите му бяха паднали, придържаше ги с ръка, беше несъразмерно пълен, по тази причина се забелязваше отдалеч. Но душата му беше надарена с доброта и мъдрост.)
Веднъж с приятелките ми вървяхме по „Богориди“ и бяхме изпаднали в състояние на необяснима приповдигнатост, съпроводена с истерични смехове. В далечината забелязахме комичната фигура на чичо Моис, заедно с негов приятел. Това, разбира се, беше придружено с нов пристъп на смях. За да им направя впечатление, им казах: „Искате ли да се обзаложим, че ще отида да целуна този човек и ще избягам?“.
И отново прилив на момичешки смях.

Доближих се до чичо Моис и го прегърнах. Като ме видя, той много се зарадва, целуна ме и ми каза: „Запознай се с моя приятел Карекин. Той е един от най-умните хора, които
съм срещал в живота си и най-мъдрият арменец в Бургас“.
После и двамата се разсмяха. Почувствах се неловко, тъй като поводът да се спра при тях беше доста смахнат. Постоях малко, отговорих формално на въпросите им и си тръгнах. Съученичките ми – също.

И тъй като живеех в центъра на града, до музея, често виждах Карекин по улица „Богориди“, на път за кантората си. Вървеше с изправена глава, имаше старомодна прическа. Косата му беше сресана назад, подравнена на черта и се стелеше като грива. Съвсем наопаки на модите по това време – остригани по войнишки мъжки прически. А и поведението му бе някак аристократично, със сдържано превъзходство. Правеше отмерени, малко лениви движения, обратнопропорционални на бързата му мисъл. Но погледът му бе неустоим – дълбок и вълнуващ. Толкова дълбок, че през него можеха да се поберат всички лястовички, които стояха нанизани на жиците около музея като дълга броеница.

Жена му, леля Елисавета, беше от руски, белогвардейски произход, а душата `и преливаше от святост. Освен Лорис те имаха и болна дъщеричка, за която се грижеха много самоотвержено. Каринчето отмерваше живота ни като със стрелка на хронометър. Във времето ние остарявахме, а тя си остана щастлива и невинна по детски. Всеки в семейството им преживяваше тази драма посвоему. Това тяхно
страдание не ги озлоби, обратното, направи ги по-добри, по-силни и по-мъдри.
Освен обичайното участие в интелектуалния живот
на града, тъй като той беше и поет, чичо Карекин имаше  основната заслуга да бъде спасена от събаряне малката Григорианска църквичка до новопостроения тогава хотел
„България“. Той успя да открие документи, че е най-старата в града.

С годините в колекцията от образи съм включила и Хермина Азарян, наричаме я Еми. Запознах се случайно на един студентски купон. Бях поразена от големите `и тъжни
очи. И дебелата смоленочерна плитка, която се плъзгаше по гърба ѝ лениво и заплашително като смок. Заплашително, защото в душата на това момиче бушуваше някаква стаена магма. Еми беше винаги усмихната и уж весела, но някак
бе недосегаема, чарът ѝ бе едновременно нахакан, но болезнен. Може би по тази причина приятелството ни бе някак от разстояние. Във времето животът ни пречупи тази буйност, заедно с „неправилните“ израстъци по характерите ни, които избуяваха със страст към слънцето и бяха найпривлекателното чудо на природата. Години по-късно, когато празнувахме неин юбилей, май петдесетгодишнината ѝ, в тесен приятелско-семеен кръг видях и баща ѝ и някак съвсем формално, почти служебно честитих и на него, като му пожелах момичето му дълги години да го радва. Тогава големият режисьор Крикор Азарян заби поглед в мен и ми отговори: „Това дете винаги ме е радвало!“. Толкова за Еми!

В един период от време в Славейковото училище бях съученичка с Лорис, който беше много талантливо момче, натоварен с много дарби, които, за жалост, не разви. Радваше им се като на хобита. И май така трябва. Тъй като беше много интуитивен и интелигентен, стана голям лекар, диагностик. Винаги съм приемала препоръките му за правилни, без да се замисля. За нещастие на хилядите си благодарни пациенти, той завърши трудовата си кариера като заместник-кмет на Бургас, но пък успя да осъществи голямата си мечта. Пребори се да създаде в родния ни град Медицински
факултет.

Той ме запозна с друг голям лекар, проф. Коста Костов, с когото в годините се сприятелихме и обикнахме. Коро, както го наричаме, е също бургаски авер, с когото
обаче се засякохме чак в София. Но още от пръв поглед разпознах духа му, който често срещам нощем да броди сред облаците, да изкачва петолинията, да се плъзга сред поетичните строфи и изящните фрази.

Пак в Славейковото училище станах близка с братовчеда на Лорис, Вальо Мануелян, с Манчо и сестра му Хермина, с Едо Манукян. Играехме предимно на улица „Богориди“, близо до лятното кино или пред будката за наливна лимонада. В двора до Едо живееше Пачо, който беше палаво момче, но тъй като е боледувал от някаква странна болест,
както играеше, заспиваше прав за известно време. След малко обаче пак се включваше. Нещо като онази любима детска игра: „Царю честити, кого избираш ти?“, и да заставаме като препарирани в някаква замръзнала поза.

Пачо много обичаше животните и около него винаги имаше някакъв пес. Със страх отивах да погаля неговото животно, а той ми обясняваше да не се страхувам, че няма да ме ухапе, защото е „мастия“.
Не бях чувала тази дума. И когато се прибрах вкъщи и казах на мама, че съм си поиграла с кучето на Пачо, тя гнусливо ме отпрати да си измия ръцете. За да я успокоя, ѝ обясних: „Мамо, не се страхувай от това куче, защото то е мастия!“. Майка ми се хвана за главата. Чудеше се да ми се скара, или да се разсмее.
Прекрасна беше нашата игра, откривахме себе си.

Мечтите ни изглеждаха неправдоподобни, но точно в непостижимото се ражда силата. Преодолявахме провинциалното си всекидневие заедно с препятствията на характерите си, с импровизациите на младежките си пориви. Манчо беше най-добрият човек, който съм срещала в живота си. Баща е на диригента Левон Манукян. Вечно усмихнат, очите му бяха винаги препълнени с готовност да ти помогне, дори да нямаш нужда от това. Казвам беше, защото пръв ни напусна, за което още не съм му простила! И родителите му бяха толкова търпеливи и гостоприемни, сякаш къщата им беше изработена като тази на Хензел и Гретел, само че не от палачинки и шоколад, а от добросърдечност,
любвеобилност и ред.

В арменската ни компания беше и Савата Пиперов. Него го доведе Лорис, с когото бяха приятели от английската гимназия, но и аз в един период му бях съученичка. Освен това живееше много близо до нас, на ъгъла на „Лермонтов“ и „Богориди“, точно срещу бакалницата на чичо Яни, където често пазарувах. Там се събираха капиите на града и правеха невероятно шоу. Бащата на Савата, Венко Пиперов, беше изключително надарен и артистичен мъж. Беше певец в операта, артист и музикант. Чувството му за хумор беше пословично. Затова, където и да се появи, след него във въздуха се носеше дълъг шлейф от смях. Та, в тази бакалия се раждаха вицове и кънтеше вечно от майтапи. Чичо Яни, като стар търговец, знаеше и ладино, и гръцки, и тук-там арменски. Изненадах се, когато веднъж влязохме с мама да си купим салам, а той ѝ смигна и ѝ каза, за да не разберат останалите от опашката: „Есто но ес пара ту“ (Това не е за теб). Там, в бакалията, при него постоянно висяха Нико Варсано, Роберт Лапу, за когото казваха, че бил голям коцкар, и неотдавна с почуда разбрах, че фамилията му е Аврамов, а Ла Пу… (по французки и с незавършената нецезурна дума) е неговият прякор, като за пред нас, децата.

Майка му беше дребничка, но много префърцунена старица, сбръчканата ѝ уста беше вечно начервена и се случваше по посока на бръчките да се стича вадичка с червило. Бюстът ѝ винаги бе очертан в дълбоко деколте, а дребничките ѝ стъпала чаткаха по плочника, качени на висок ток. Така си представях Буболина от „Зорба Гъркът“. Тя също се майтапеше със зевзеците.

Вальо рисуваше много хубаво, а баща му Костан имаше фотографско ателие „Космос“ в двора на къщата си, намиращо се точно срещу Синагогата. Той не успя да се пребори и да влезе в Академията, но една вечер, до ранни зори ни показваше слайдове с репродукции на Салвадор Дали, като ни разкриваше и „подводните камъни“ на сюрреализма.
Беше страхотна вечер с „Бийтълс“, водка и пълни пепелници с угарки. Жена му Елена си легна да спи, а на сутринта цялата компания посрещнахме изгрева на брега на морето.

Това ни се случваше често в Бургас. Морето ни викаше при себе си и се закачаше с нас. Градяхме пред него въздушните си замъци, които вълните срутваха като кибритени
клечки. Беше прекрасна игра. Живот, изпълнен с невероятни очаквания и купища удивителни! Откровенията винаги идват след някакъв драматичен жест. А човек остарява, когато престане да си спомня.

Обичам ви, мили мои бургаски момичета и момчета! Нищо че не се чуваме с години. Достатъчно ми е да знам, че ви има, дори и вие, които преминахте в другото измерение, пак сте около мен. Истинските ми приятели не са тези, с които се срещам всекидневно, а тези, които ми гостуват нощем в сърцето.

Предишна статияТайният код на българските зографи
Следваща статияСофия, „Улица Московска“, есе от Атанас Славов