Портрет на Кольо Карамфилов
Чарлс Буковски (1920-1994), един от най-интересните американски поети, е роден в Германия, с майка германка от еврейски произход (както той научава едва в зрелите си години) и баща американец от полски произход. Когато е двегодишен, семейството се премества в Лос Анджелес и това става неговият град. Автор е на повече от 60 книги – поезия, разкази и романи. Започва да пише стихове, когато е на трийсет и пет години.
Възприемали са Буковски като клоун, стараещ се да шокира, като маниакален еротоман, като вечно протестиращ бунтар и егоцентрик, дразнещ обществото. През призмата на изминалото време обаче се вижда, че поетът може да бъде определен като неконвенционален лиричен талант, мъдър наблюдател на своя свят, и визионер, създал разтърсващи образи.
За подбора са използвани две издания: първото – с архива на поета от непубликувани творби, които той отделя да бъдат издадени след смъртта му, а второто, посмъртно – със стихотворения до 1993 г.
Самият Буковски непрекъснато е отбелязвал или отхвърлял свои стихотворения от вече публикувани сборници, за да определя за нови издания жалоните на творчеството и на живота си.
Досега на български са известни негови стихотворения, писани до 1977 г., а бъдещата книга с 50 стихотворения включва и творби от последните 17 години от живота му.
Подбор и превод Огняна Иванова
механичен Лазар
не помня откога използвам
машината си:
АйБиЕм с въртящата се топка
(години минаха, 12 може би);
написах с нея хиляди стихотворения,
десетки разкази, два-три романа
и един сценарий.
върху й съм изсипвал
бира, вино,
уиски, водка, ел,
плюс от цигарите и пурите си
ръсех пепел.
тя все така работеше.
кой знае колко много часове
сме слушали
класически произведения
през нощи, винаги
приятни, дълги,
които непременно обещаваха
зад най-сериозните моменти –
смях.
а после Коледа
донесе ми компютър.
имам предвид – в крак с времето,
нали?
така стандартната си пишеща машина
(щом купих електрическата АйБиЕм),
преместих на по-долния етаж –
достойно я пенсионирах,
а с нея също бяхме преживели
безкрай вълшебни,
луди нощи.
имам предвид, че хората,
макар и писали с перо от гъска,
вървят напред.
бюрото си разчистих
за новия компютър.
изключих електрическата си
машина,
покрих я, после я отнесох в ъгъла
и я
оставих там.
най-лошо от всичко беше
да я отнеса.
сякаш изхвърлих нещо живо.
почти очаквах да ми проговори,
защото правеше го често,
по собствен начин.
обзе ме чувството, че съм прогонил
любимо си куче на студа.
а после дъщеря ми –
спец по компютри,
дойде да нагласи нещата,
а също и да ми покаже
основни положения за работа.
отиде си, а аз с компютъра
взех да се занимавам.
в началото се справяше
чудесно,
но после забелязах
разни недомислия.
не вършеше машината докрай
каквото обещаваха.
жена ми се опита –
не успя.
изключихме компютъра
накрая
и заспахме.
на следващия ден,
когато се прибрах от тичане,
научих от жена си, че компютърът
е с някаква повреда
или пък
с вирус.
а после дъщеря ми цял следобед
опитва се да го оправи.
не успя.
така че
засега
в момента
изхвърлената АйБиЕм
от мъртвите възкръсна;
с бутилка бира вляво, а пък вдясно
от малкото, червено радио
се чува Бах.
отново
с мен е
електрическият войн
и ето че това печатам,
докато компютърът
на части
разпилян е по килима.
браво!
пий и чакай
така е – първа си отиде мей уест,
после джордж рафт;
еди г. робинсън
от доста време също е умрял,
както умряха Богарт, Гейбъл,
Лаурел
и Харди,
братята Маркс –
така че всички съботни следобеди,
когато гледах кино
в детството,
сега ги няма.
аз оглеждам стаята,
а времето ме гледа в отговор;
и през прозореца ме гледа,
виси безпомощно
от топката на моята врата.
и кукумявката –
преспапие
от злато –
вдига очи към мене.
стар съм вече,
а предстои да изтърпя
безкрайно празни
съботни
следобеди.
за надпреварата
колкото по-високо се издигаш,
толкова по-силно те притискат.
които смогнат
да го изтърпят,
разбират,
че разстоянието
между върха
и дъното
е отвратително голямо.
а другите, които
стигнат горе,
една голяма тайна
научават:
не печели
никой.
наблюдения за музиката
хиляди нощи съм седял
да слушам симфонична музика по радиото;
съмнявам се, че много от мъжете на годините ми
в такава степен слушат тази музика,
както го правя аз –
дори ако това им е професия.
не съм музиколог,
обаче
имам наблюдения:
1) едни и същи – 50-60 произведения от класиката –
въртят отново и отново,
непрекъснато.
2) и друга музика голяма има, но я пренебрегваме,
което е опасно.
3) една симфония във втората си част
най-вече е насочена към страдащите от безсъние.
4) и камерната музика напълно има право
да бъде енергична и забавна.
5) как да ЗАВЪРШАТ
своята симфония
не знаят повечето композитори,
ала началото,
като любовна връзка,
отрано пълно е с очарование.
6) аз предпочитам диригент, предлагащ
собствена интерпретация, вместо пуриста, сляпо следващ
каквото искал е маестрото.
7) разбира се, не е изключено да има диригенти с такова его
и „интерпретация“, че композиторът
изчезва.
8) на чукане прилича музиката, но има композитори, които
не стигат до оргазъм, а за други оргазмите са прекалено чести,
така че и самите те, а и слушателят
накрая са измъчени и празни.
9) не се открива хумор в повечето
така наречени велики композиции.
10) най-трудно е да свириш лошо Бах, защото той
почти не е допускал грешки на духа.
11) почти без изключение и оперите, и симфониите
биха могли да бъдат съкратени.
12) от безопасното убежище на университетите
излиза твърде много от съвременната музика,
а композиторът би трябвало да не живее гладко,
ако ще съчинява хубави произведения.
13) най-страстна музиката е от всички форми на изкуството;
бих искал да съм музикант, или пък композитор.
14) ако стихотворението им е като моето, не знаят
повечето как да го ЗАВЪРШАТ –
15) за разлика от мен.
тъга с отворени очи
последните цигари са изпушени, нарязани са всички хлябове,
а за да не се приеме станалото с горчивина и скръб,
нека удавим паяка във вино.
за теб това е много повече от смърт:
аз съм чинията, в която тръскаш пепел,
юмрукът съм за въздуха ти, който е изчезнал.
това е най-ужасното в живота:
откритието, че животът ти е свършил.
ако заложа на човечеството,
не бих спечелил от залога никога.
приятелки
жени от миналото
не престават да ми се обаждат.
и вчера имаше една,
пристигнала
от друг щат.
поиска
да се видим.
казах:
„не!“
не искам да ги
виждам
и няма да ги
видя,
защото би било
неловко,
отвратително
и безполезно.
знам хора,
дето могат
да гледат някой филм
повторно.
за разлика от мене.
познавам ли
сюжета
и знам ли как
ще свърши –
дали ще бъде хепиенд,
нещастен край,
или пък просто тъп,
тогава
свършил е завинаги
за мене
този филм
и точно затова
отказвам
да гледам
любимите си
стари филми
отново и отново
през
годините.
