БРОНИСЛАВА И ДЗВЕРОТ, разказ от Христос Хартомацидис

През онази учебна година всички момчета от класа се влюбихме в Бронислава. Бяхме  се преместили от скоро в един от новите жилищни комплекси. Наоколо се строеше интензивно. Издигаха се блокове, минаваха с трясък самосавали. Крановете носеха във въздуха цели панелени стени и за няколоко месеца се предаваха готовите жилища. В училището непрекъснато прииждаха деца. В паралелките бяхме по шейсет и повече човека,  по трима на чин. През междучасията в коридорите бе невъобразимо гъмжило и и блъсканица.

Тогава в класа ни се появи Бронислава.

Напомняше жрица – воин на викингите. Имаше сурово изражение. Почти не се усмихваше. Бе  руса, със сини очи и стиснати устни.  В първия час по физическо си извоюва привилегията да бъде различно облечена. Задължителният екип бе по бели фанелки и черни гащета, и обезателно с бели чорапки. Тя се появи с червено гимнастическо трико и шляпаше боса по студения паркет.  Краката ѝ бяха мускулести и яки. Очаквахме иначе строгата учителка  да ѝ се скара, но тя я посрещна ласкаво:

– Разбрах,че тренираш. – ѝ  каза,  а Бронислава, без дори да стъпи на трамплина скочи върху гредата и  шеметно се запремята. После се хвърли на смесената успоредка. Гледахме я с възторг, но и със страх да не падне и се пребие. В края на съчетанието, се приземи стабилно и се поклони грациозно. Оказа се, че е доста напреднала в  спорта, с участия в районни и градски първенства, а в свободното си време ходеше и на балет!

– Ей, това се вика  момиче! – възкликна тарторът на класа – Красо Дзверот!

О, той бе огромен. Пред него изглеждахме жалки дребосъчета. Минаваше ни поне с  три глави, и бе единственият в цялото училище с мустаци и гъст черен мъх върху бузите.

– Красимире, нуждаеш се от бръснене. – го подкачаха учителите, а той се усмихваше самодоволно. Бе пръв побойник, истински звяр. На всичкото отгоре, тренираше самбо – „ елитен спорт за спец. частите” – както ни обясняваше, и естествено никой не смееше да му се противопостави. С Бронислава обаче си намери майстора.

– Ти не си огромен! – му изтърси веднъж.  – Ти си просто дебел.

И Красо Дзверот запремига изненадано. Не  се разсърди обаче:

– Как само ме закачаш! –  ухили ѝ се подмазвачески. – Да знаете, луда е за мене! – ни обясни по-късно. –  И да не е помислил някой да я сваля! Ще го спукам от бой!

Заради многото кал, ни караха да се преобуваме. Под строгия надзор на чистачките оставяхме калните си обувки и слагахме цвички. С тях се  пързаляхме идеално  по мозайката на коридора. Красо Дзверът пък, ни демонстрира как Брони играе балет. „Лебедово езеро”! Кълчеше се и се заливаше от смях.

–  Глупак! – процеди мрачно тя!

– За мен ти си лебед! – се изкикоти Красо.

В час на класния, учителката ни разпита какво работят родителите ни и нанасяше данните в дневника. Очаквахме с интерес какво ще каже Бронислава. „Служещи.” – обясни сухо и класната премина към следващия.  Когато стигна до Дзверот, той изнесе истински спектакъл. Ухилен, обяви баща си за летец-изпитател, а майка си за стюардеса. Разнесе се смях, но учителката се впечатли:

– Ама наистина ли?!

–  Добре, пишете баща ми – режисьор на дублажа в телевизията, а майка ми дежурен синоптик! –  разреши благосклонно Дзверот.

–  Красимире, престани да се занасяш! Питам те сериозно!

Как се преобрази обаче  това момче. Завъртя упорито глава, намуси се и натъртено отговори:

– Другарко, НЕ МОГА да ви  кажа какво работят родителите ми!

Класната се стресна и се сви уплашено. Тогава  се чу подигравателния глас на Брони:

–  Разбрахме, баща му е ченге.

–  Бронислава! – сопна ѝ се класната, а тя само вдигна  нехайно рамене.

–  Колко знаеш ти! – ухили се мазно нашият тартор.

„Абсолютна мъжкарана!” – коментираха с неприязън съученичките, но ние я считахме  за  мъжко момиче.  След училише, макар, че живееше в далечните блокове,  идваше да играе при нас. По това време копаеха за парното и цялата улица „Работник”,  се бе превърнала в огромен ров, който при дъжд се пълнеше с вода. До него, строящият се детски дом, бе крепостта  и там се водеха епични битки. Правехме шпаги от арматурно желязо и се дуелирахме жестоко.  За щастие, Красо Дзверот, считаше тези ни занимания за детинщини. Той бе от другата страна на булеварда, така, че освободени от тормоза му можехме да  общуваме с Бронислава. Тя пък, се стремеше да бъде достойна за нашето възхищение.  Размахваше яростно шпага чакайки сигнала за атака.  От нашия блок, ечеше истинска, бойна тръба. Слабичкият Симо,  свиреше на кларинет и тромпет, точно като в известния руски шлагер. Не се дуелираше с нас, за да си пази пръстите, но от прозореца си правеше цялото музикално оформление. Бе съвсем кльощав, с големи мигли и сухи устни. Баща му го гласеше  за военните, духови оркестри. На тръбата Симо свиреше като виртуоз и то не разните „чорба каша”, а истински военни мелодии – сигнали. От него научихме вълнуващото – „Оркестър, повестка!” и разни тъжни валсове, а когато ни зовеше в атака, сърцата  туптяха тревожно. Бронислава крещеше екзалтирано: „Аванти!”  и първа се втурваше напред.  Тичаше безстрашно по бойниците на втория етаж, при все че тухлите им понякога се клатеха, и се ронеха току под краката ни.  Обикновенно нейната армия побеждаваше. Тогава Симо подемаше триумфалния марш от „Аида”, а тя с голям кеф правеше циганско колело, или се премяташе със задно салто на място.

Случваше се някой да настъпи дъска с пирони. Те пробиваха тънките гуменки и пронизваха стъпалото. Не кървеше, но болката сякаш ти сграпчваше гръкляна. Всеки си припикаваше раната, а после цялата сюрия отивахме в далечната 8ма поликлиника  в „Надежда”, за да направят на пострадалия инжекция за тетанус. Веднъж и Бронислава настъпи пирон. Дори не трепна, само изпсува.  После ни погледна мрачно:

– Кой ще  ми припикае раната?

Свихме се уплашени. От Бронислава можеше да се очаква всичко, но този път наистина ни шокира. Бе ни обладал и някакъв атавистичен свян, страхът, че ще бъде разобличена все още детската ни същност.

– Не бойте се, бе! Няма да ви гледам! – убеждаваше ни  Бронислава, но ние мълчахме.

– Пъзльовци! –въздъхна недоволно и кой знае защо погледна към прозореца на Симо. От там  се носеше протяжният вопъл на неговия кларинет. Пак свиреше някакъв тъжен валс.  Слънцето залязваше. От трогателната мелодия и от натрупаната,  неизказана любов, изведнъж ни стана  много, много мъчно, та чак ни се доплака. Дори в очите на суровата Брони сякаш блесна сълзица.

Тя обаче бързо се съвзе:

–  Сама ще  се оправя!  – заяви строго и се скри зад стълбата. – И да не е посмял някой да гледа, че главицата ще му откъсна!

След това тръгнахме да я придружаваме към поликлиниката.

– Чакайте ме и мене! –  дочухме зад себе си гласа на Симо. За пръв път бе зарязал музиките си, за да дойде с нас. Може би случайно, но той се оказа до Бронислава, когато тя прималя и трябваше на  някого да се облегне. После продължи все така, опряна на рамото му и всички, ужасно му завиждахме.

На училищната екскурзия вече не се криеха. На слизане от планината Брони се наведе и прегърна през рамото тромпетиста, при това не грижовно, или по другарски, а съвсем нежно.  Красо Дзверот се усети, чак  когато стигнаха при трамвайната спирка в Княжево. Бе пълно с учители, за това не налетя на бой. Застана пред двамата зачервен и зъл:

– С тебе ще се разбереме утре при Кюмура! –  изръмжа той и рязко  им обърна гръб. Така и не можа да види ледената усмивка на Брони, нито уплашеното лице на Симеон.

Кюмурът, бе огромната планина от дребни въглища  в задния двор на училището. Парнаджията ги внасяше с количка, а после извозваше още топлата сгурия. Там, далеч от погледите на учителите, ставаха разчистванията на сметките.  На другия ден, се събрахме при въглищата.  Изненадващо за всички ни, Симеон се отзова на предизвикателството. Изглеждаше малко нервен. Придружаваше го Бронислава.

–  Гледам, довел си и майка си!  – присмя му се Дзверот.

–  Глей си работата, бе! – тросна му се Брони.

–  Момиченце, не ме дразни за да не си изпатиш!

–  Какво, ще ме биеш ли?

–  Може и това да стане! –  изсумтя като глиган и замахна.

Прасна Симо точно по устата. Брони изпищя сякаш я бяха ударили нея и се хвърли на гърба на звяра. Скубеше му косата, крещеше, налагаше го с малките си юмручета, а той,  сякаш не усещаше нищо. Най-невъзмутимо продължаваше да бие. Удряше Симо  по главата. Замаян, музикантът се свлече с разплескана физиономия. Едва тогава, чудовището се оттърси рязко и свали момичето от гърба си.  Удари я само веднъж, по носа. Бе достатъчно. Чу се как изхриптя хрущялът и рукна кръв. Зашеметена тя падна до Симеон. Дишаше тежко. И двамата потреперваха, а в разширените им зеници напираше  отчаянието.

Никой не посмя да ги защити. Не само защото се бояхме, но и понеже завиждахме на тяхната любов.

–  Егати любовниците! – изръмжа Дзверот. Тръгна да си ходи с тромавата си мечешка походка, но нещо се сети и се върна.  Настъпи жестоко разперените пръсти на Симо и добави: – Да те видим как ще свириш на дудук!

– Мръсник! – изстена Бронислава, но звярът не ѝ обърна повече внимание.   След малко, като се посъвзе, Брони избърса с кърпичка устата на Симеон.

Нататък, събитията бяха тъжни.   Симо за дълго време не можеше да свири. „Сигурно са си отдъхнали съседите!” – се хилеше нашият тартор. Брони пък,  престана да идва при крепостта, а без нея епичните битки   не бяха вече  славно преживяване.

През пролетта, най-сетне бе завършен строежът на новото 88мо училище. Всички които живееха  оттатък булеварда, в „Свобода”, щяха да се запишат там. Останалите – продължавахме в старото, 102ро.

– Ела при нас! – молеше се Бронислава на Симеон

–  Родителите ми не ме пускат!

– Ако можех, щях да остана аз!

– Знам. И аз не мога!

През новата учебна година, училището ни изглеждаше тъжно и опустяло. Нямаше я бутаницата  и веселата гълчава. Кънтяха стените на празните коридори. И в квартала много неща се промениха. Бяха приключили  с парното и затрупаха огромния ров. Скоро след това асфалтираха улиците. Вече не газехме в калта  и не трябваше да носим цвички, за да се преобуваме.

Дзверот, разбира се отиде в новото училище. Там продължаваше да тормози съучениците си и да им бъде тартор. Хвалеше се обаче, че бе свалил Бронислава.