Борис Роканов, аз искам да те изкрещя внезапно, стихове

когато ти е тъжно и ще се разплачеш,
както лежиш до някого, сложи глава
на гърдите му и се засмей

Не искам да те насилвам, но ми се довери:
Ако е за вързопчето усещания,
което забравих в някоя си стая,
в която никога не съм отивал –
ще го донеса, само се засмей.
Ако е за новите клюки,
които чухме двамата, а сега ги повтарям,
докато ми казваш, че ме обичаш –
ще спра, само се засмей.
Ако е спомен от времето,
когато някой си ти е пълнил главата
с религия и халюцинации,
и мащеха и дъщеря й са те гонили –
ще го убия с любов, само се засмей.
Ако е това, че си жена на Бога
и той ти казва, че го обичаш
и ще те вземе? Успокой се – аз съм Бог,
ти ме обичаш
и ще те взема да делим храната.
Сложи глава на гърдите ми и се засмей.

Не казвай нищо, само се засмей.

аз искам да те изкрещя внезапно

Нека ти направя тъмно минало
и със него ти ще оцелееш,
нека ти направя малко жестове опиянени,
нека ти направя ураган и топъл вятър,
аз искам да те изкрещя внезапно, да те изрека
с напевни думи –
сандалите на лятото подскачат
и фльорцата вода се чувства огорчена –
мъглата, паднала на педя от крака ми,
с белия саван обвива всичко живо,
а образът ти, образ до полуда, от плочките отскача
и странно ме привлича
с мистичните си физиономии и загатнати портрети
на лелка, на подпухнала готвачка, на принцеса,
станала отново Пепеляшка, на момиче с ореол
от лесни тайни, на пийнала Снежанка и – какво ли още.
Сега да те представя на блудстващите рими
и да те облея с моите кошмари:
Момиче, кокиче, добиче, сестриче или братче на поета,
стигнал пределите на любовта –
това си ти това си ти това си.

Нека ти направя тъмно минало…

На устните ти подражавам и се пристрастявам бавно
към гласа ти –
сега да преживея зимата
и бремето да надживея
със спомена за всичките жени
радостни от слабостта ми
и още повече да дрънкам глупости
и глупаво да споря за изкуството
на птиците безсилни
излегнали се на гърба на вятъра
на вятъра напомнящ моите чувства.

с някоя невероятна птица

Баща ми маже с вар небето,
сякаш то ще се сгодява
с някоя невероятна птица.
Зимата гърдите си показа –
бели топки сняг със бледи кръгове
в средата
и прицелена в кое да е кандило
пламва и изгаря в мръсен сняг,
отпадъци от лой и стърготини се посипват
от небето,
пълнят чаши и преливат на висулки,
петлите не искат нищичко да знаят,
само кудкудякат в часовете –
баща ми маже с вар небето,
друга сватба през ноември не е писано
да става.

косата й е седем Ниагарски водопада

 І.

Лястовици, посинели от говорене, пръхтят,
пълни със любов и кожа, и пера
се нижат, сякаш някой е оставил
низата тютюн да съхне.
Галят ме и ме прегръщат,
прегръщат ме и ме душат –
о, ласкави сте и сте гладки като застаряваща
медуза –
наливам във гърлата мед – мислят си, че е олово.
Наблизо преброяват се вълните,
епилептичните им устни пяната изпускат,
червеното на тънките им устни побелява.
Аз изпивам силата си, за да ги преборя –
закона – стъкления бог е чуплив и опакован:
вие сте един живот и повече ви няма,
от тука сте си – от земята.
Измокрената кожа топлината я изпива,
както аз изпивам силата си.
Падам от небето, а те ми обясняват,
че съм паднал,
звукът ми някак отдалече идва,
пребърква ми ушите,
в косите търси шарени конци.
Сърцето ми е още по-червено,
когато пърхащите ми разказват за живота.
Краката ми са още уморени,
когато пърхащите ме насилват да вървя.

II.

Лястовици спящи
в точката се будят,
мъхесто пламъче трепка под ноктите.
…косата ти е седем Ниагарски водопада,
по лицето се движат перцата.
Тя ще ви смаже, езичета малки,
тя иде да ви каже да пеете с букви,
тя ще ви учи,
тя ще ви дава, тя ще би вземе душите.
Ехото на романтизма в петите се е свило
и в капката, където пъплят милиони живи
същества.
…Не съм общителен от малък,
не може и прахта да вдигне дим –
жеста на ръката,
хвърлил другата ръка,
направо е безсмислен.
Голям ли е носът ми, та се смеете ужасно? –
Дори във Дания не се заглеждат в носовете
и въпросите не искат да ги чуят,
колкото и отговори в себе си да носят.
Лястовици от леглата си представят другите
години,
снесоха яйцето на живота и го мътят,
песните за тях са като пръст в устата.
Боботи в слуха ми глас на птица
и аз съм длъжен да го чуя,
мога да пропея с него, но не искам да си вярвам,
че дотам съм стигнал.
Човка и очи и перушина –
това е лястовицата, която пролетта ми носи.
Далечна –
пада като дъжд,
докато достигне раменете – тя е пара.
Далечна –
мухите я прескачат,
щом погледа й само във мухи се цели.
Далечна –
но само птица затлъстяла
от старост някъде лежи
далечна.

с леген пристъпя като балерина

Майка ми е цял живот перачка:
перачка на моите пелени,
перачка в детска градина,
перачка в храма на Венера.
Под юргана, избелял от къпане,
по време на съня, на сцената
с накиснато пране
с леген пристъпя като балерина,
като влюбена девица,
като царица пеперуда.
Радиото свири в две цигулки,
телевизорът играе ръченица –
в символа на Водолея ризата танцува,
прихваната за кръста.
Майка ми е цял живот перачка
и танцьорка.

тя си миеше зъбите, преди да го направи

Истерията грабна цялото си село.
Пак се раздвои като жена тълпата
в насълзената от сънищата утрин.
Калдъръмите започнаха сами да сочат пътя,
пилоните потънаха до крак в земята.
Тя си миеше зъбите, преди да го направи.
Селото град, а бремето пустиня.
И Бог се появи и каза, че обича
сред напора могъщ на влюбените в Бога,
на тези същества със буйна кръв,
на тези чувства като есенни закани: обичаш,
после мразиш, пак обичаш
предано Земята,
продължител на една легенда.
Защо ли тяхната забрава ме омайва –
да ги препратиш
все едно къде, ще бъде чудо,
по-високо от Венера,
по-дълбоко от измислено море.
А аз измислям собствените крачки,
играя си и преминавам пръв –
да помисля също за мехура
на възторжените баби,
които кръв пикаят, кръв пикаят.
А глинените танкове вече тръгват срещу мен.

и има го и няма го – живот

Като е измислен, като е опипан със ръка
животът е красив:
погледнеш ли го, спира да върви,
погледнеш ли го – продължава.
И има го
и няма го – живот.
Река тече покрай стената и мост
по целия ми дом е вдигнат –
по стъклените рамки зад пердетата в хола
се плъзгам с цяло тяло
и бърша с топли длани на дъха следите.
Живота можеш да си пропилееш
заради очакван звук –
аз исках и дойде, обаче искането
продължава.
Да стъпиш на крака – и де да стъпя.
Наблизо съм, а ще съм далече:
Ти си Вятър,
Аз съм вятъра –
анонимен засега.

–––––––

Роканов, Борис Асенов (Кюстендил, 12.11.1961). Завършва вечерна гимназия в родния си град (1983). През 1981–1989 работи като сценичен работник в Кюстендилския драматичен театър. Издава литературното списание „Прилеп“ (самиздат, 1989–1990).

Поет, писател, художник. Дебютира през 1983 в алм. „Струма“ (стихотв. „Когато ти е тъжно…“) и алм. „Море“ (стихотв. „За перачката“). От 1986 негови стихове излизат в централния литературен печат – сп. „Пламък“, „Септември/Летописи“, в. „Литературен фронт/форум“, „Пулс“, „Литературен вестник“, „Век 21“, в самиздатските списания „Мост“, „Глас“ и „Прилеп“, в регионалните издания „Море“, „Струма“, „Страница“ и др.

През 90-те години на ХХ в. в Пловдив е организатор на редица културни прояви – фестивал на поезията „Амфитеатър“, алтернативен месец на културата в галерия „Ромфея“, цикъл „Поетична България“. Изявява се в областта на живописта, има самостоятелни изложби в Пловдив, София, Варна и Бургас (2001–2010). Автор е и на проектите „Борис Роканов и пловдивската лудница“ (2007) и „Ангелушев & Роканов“ (2007–2008)

Приет, а после наказателно изключен от Съюза на българските художници – заради проекта „Ангелушев & Роканов“.

Още с дебютната си стихосбирка „Предчувствия“ (1989) Роканов заявява талантливо вглеждане в дълбините на битието – от всекидневностите на човешкото живеене до вселенската безкрайност, осмисляно чрез разбиране на неговите детайли. И в следващите си поетически книги той не се осланя на валидни или общоприети истини, а се стреми поетически да постигне своята относителна истина за голямото и малкото, значителното и незначителното, за човека, живота и творчеството – едно лично опознаване и преобразуване на видимия свят в неговата многоаспектност и изменчивост, в присъщата му свързаност на живото и неживото, съпътствано с естетизация на всекидневното. Стиховете на Роканов разчитат на случката и разказването ѝ, надграждани с внезапни обрати, които водят до извличане на посланията. Книгите му показват движение от поетически персонализъм към деперсонализация на лирическия субект и се вписват в постмодернистичните търсения на българската поезия от края на XX век.

В края на първото десетилетие на ХХІ в. прави опит и в романистиката, който се приема одобрително от критиката – романът му „Шейсет и четири хиляди деветстотин двайсет и осем“ е номиниран за наградата Хеликон (2010). Автор е също на три пиеси, представени от 2013 до 2015 в нетрадиционни за театър градски пространства и издадени под заглавието на последната от тази театрална трилогия – „Да живее кралицата“ (2013). Негови са и две ценни литературни анкети – с поетесите Блага Димитрова и Екатерина Йосифова.

Борис Роканов е носител на националната награда Южна пролет (Хасково, 1990) за поетически дебют, на националната награда за поезия Иван Николов (Пловдив, 2000), наградата на Дома на детската книга за най-добра книга за деца (София, 2000)

Съставител е на „Стих и четка. Един проект на Борис Роканов“ (1997). Негови стихове са преведени на ит., нем., рус., ср., фр. и унг. ез