„Иван Давидков има душата на живописец,
широко отворена за света и явленията, за
светлината и багрите.“
Атанас Далчев
В разбирането на Иван Давидков актът на творчеството е свещенодействие. Без значение дали рисува в рими или в проза душевни състояния, природни картини или прави философски обобщения, или с четката и боите от палитрата стилизира настроения и внушава други пластове на възприятието, бягайки от конкретното. Зрялата му поезия, прозата и живописните му платна не са застинали еднопланови картини, а са сложни теми за размисъл.
И в живописния, и в поетическия смисъл палитрата на Иван Давидков е яркоцветна, с много и богати тонове, видими не само в картините му, чиито репродукции читателят първо открива отпечатани на обложките на неговите книги, а и в поезията, и в прозата му на страниците им. Защото като че ли първите най-непосредствени възприятия от творчеството на Давидков са именно цветовете и движението. Той умее да открива в предметите и явленията скрити, неуловими действия. За него светът е в движение, абсолютно единен, взаимосвързан на всички нива и промяната в състоянието на един негов елемент обективно води до трансформации в цялата верига: своеобразен Иван-Давидковски ефект на пеперудата.
Природата, явленията, вещите в представите му са одухотворени, наподобяват човека и реакциите им са като на хора. Емблематичен пример е едно от неговите късни стихотворения-картини „Летен дъжд“ („Може би сбогом“, 1992). То цялото е разгърната метафора: дъждът е опънал гъсти нишки от небето до земята, за да изтъче килим за дома на лятото, но вече е втъкал в него птичите ята, коня на брода, реката и тополите край нея и за да довърши килима може да вземе само грубо изпредената нишка на Дунава. За това във втората част на стихотворението авторът предлага не по-малко живописната алтернатива:
…А ние ще застелим
дома на лятото с най-проста селска черга,
тъкана от зелени валози,
от жълти ечемици
и от сребърни овеси…1)
Оставаме с усещането, че можем да се докоснем чисто физически до образите, които рисува авторът, дори и когато това са съвсем абстрактни представи –
преждата на Дунава, втъканите птичи ята или златните изкласили ниви. Иван Давидков непрестанно ни кара да преоткриваме познатия ни свят, който мислим, че познаваме добре, и който в неговите творби изглежда нереален, приказно тайнствен в своята одухотвореност.
И романтично красив, естествено!
Зад филигранно рисуваната пейзажност, която се смята за един от характерните белези на Давидковата поетика, е заложено многопластово смислово съдържание. Творецът рисува пейзаж не сам за себе си, а единствено, ако той може да му послужи да визуализира породилия го замисъл или чувство до съзнанието на читателя/зрителя чрез нещо пределно познато му, да го направи видим чрез изразните средства на поезията, белетристиката, живописта и в същото време да внушава чисто живописно впечатление, каквото е редуването на цветовете в „чергата“ в стихотворението „Летен дъжд“.
Творчеството на Иван Давидков е тематично богато и жанрово разнообразно. Но жанровите граници, колкото и да са стриктно определени, у него неусетно и незабележимо се преливат – живописта навлиза в поезията и заедно нахлуват в прозата, покоряват я, завладяват я, придават ѝ своеобразие и я превръщат в лирично-живописна проза.
Отделни фрази, цели пасажи в романите му са стихове, изказани спокойно и свободно, а много негови стихове са картини, разказани с думи – плътно наситени с ярки цветове, пределно зрими, осезаемо сетивни.
Едва ли има чак такова значение кое е яйцето и кое е кокошката в генезиса на многогласния талант на Иван Давидков. Обективно прозата се ражда в по-късния период от развитието на автора. Тогава той вече е утвърден поет с петнадесет стихосбирки, когато през 1967 г. публикува първата си белетристична книга „Далечните бродове“. Няколко години преди това е посегнал към боите и четките и е обяснимо, че на корицата тъкмо на тази му книга за пръв път се появява репродукция на негова картина. А после – и на всяка следваща.
Преходът към лирическата проза на Давидков се подготвя и от еволюцията в ритмичната организация на стихотворната му реч. Докато в ранните си стихосбирки той плътно следва канона на класическите стихосложение и ритмика, в стиховете си през 60-те постепенно започва да избягва задължителната рима и педантично спазвания ритъм. Мелодиката на поетическата му фраза става все по-свободна, още по-богато метафорична, подчинена само на вътрешното движение на чувството, на спокойно разливащия се поток на мисълта, прекрасна илюстрация за което е откъса от стихотворението „Веднъж през юли“ („Тракийски могили“, 1968):
…Ще дойде часът на големите снегове.
Всичко ще побелее. И само димът на комините
ще изпълни небето със своите сиви дървеса,
сред които като жълта врана ще се гуши луната.
Едничката зеленина в нашата стая
ще бъде чайникът,
поникнал върху черната буца на печката…2)
Съвсем логично Иван Давидков стига и до темата за демиурга, пречупена в творчеството му в образа на художника. Интересното в случая, е че в случая той не остава страничен наблюдател, а по-скоро отправя поглед навътре и в себе си и подлага душата си на самоанализ.
Темата за художника присъства още в най-ранните му поетически книги. Но докато размислите на поета са насочени по-скоро към създаване на усещане за твореца в
посветеното на Златьо Бояджиев стихотворение „Палитрата е пъстра като есен“ („Радостта
стои до всеки праг“, 1962) или в стихотворението „Имаше един художник“ („Хълмове под вечерницата“, 1966), то в по-късната си белетристика Давидков е съвсем конкретен. Есеистичните му портрети на художниците Найден Петков, Васил Бараков, Иван Кьосев, Светлин Русев, Корнелиу Баба, Клод Моне, Пиер Бонар са опит на автора да надзърне в тайнството на съзиданието, да предаде усещането и размислите си за измеренията на радостите, съмненията и драмите, отразени в картините им, да премине през лабиринтите на душите им и да покаже сложния им, противоречив и възвишен свят.
Впечатленията от живописта на Винсент Ван Гог, която баща ми видя в оригинал в музея му в Амстердам, го изуми и вдъхнови да напише по-късно поемата си „Владетелят на нощните слънца“ (едноименната стихосбирка, 1981), съставена от дванайсет монолога на великия художник. Ето какви размисли след досега си с картините на Ван Гог сподели в писмо до мен от май 1977 г:
…Едно огромно съкровище е събрано под тоя покрив и човек, застанал до картините, рожба на титаничен труд и на яростен стремеж към красивото и възвишеното, мисли за себе си, за своите дела. Колко сила и издържливост са нужни, за да не отиде на вятъра онова, с което си дарен от природата! Човек трябва да се обрече на нещо възвишено и да изгори, запътен към него. На такива мисли ме навеждаха картините на тоя необикновен художник… 3)
За Иван Давидков художникът е „болезнена материя, оголен нерв, вечно будна съвест. В това е негово величие и неговата драма“ 4). За пръв път художникът се появява като персонаж в романа му „Вечерен разговор с дъжда“ (1973). Това е образ, взет от живота, подсказан от спомена за съседа му художник от следвоенните студентски квартири и чрез него и до първия му досег до света на живописта. Следващият роман на Давидков „Бял кон до прозореца“ (1975) е вече изцяло посветен на образа на художника. Макар и оставен безимен, защото е замислен като събирателен образ на твореца, той е център на повествованието и характерите на останалите герои всъщност са вариации на неговата душевност, „но в друга тоналност“, както обяснява авторът.
Есето „Атаката на белия ескадрон“ е единствен опит на Иван Давидков за живописно-психологически анализ на чуждо произведение. Писателят прави забележително и детайлно изследване на – както сам се изразява – „трите стихии: слово, музика и багри“ в кратичкия Йордан-Йовков разказ „Белият ескадрон“. Със съжаление ще пренебрегна анализа му на словото и музиката в разказа и ще се спра в случая единствено на част от живописното му тълкувание, което всъщност е типичното Иван-Давидково рисуване с думи. Художникът в него превръща чуждата словесна картина в свой проникновен живописен прочит на един от очарователните шедьоври на българската литература:
…Другата победа в творбата е извоювана от живописната палитра на Йовков. В „Белият ескадрон“ той е показал завидното си умение да рисува с думи. Каква основна
тоналност е избрал, за да из-брази събитието с неговите детайли? Зелената. Тая гама е предадена с цялото ѝ богатство: изумрудено зелените поляни, зелено синкавата стена на царевиците, маслено зеления хълм, зад който се крие белия ескадрон (там тревата в сянката на хълма навярно е пепеляво зеленикава). За контраст авторът е избрал белия цвят на конете и в по-мек тон – жълтото просветване на сбруите и седлата, кафеникавите униформи на кавалеристите и гълъбовите петна на неприятелските войници, които се мяркат в царевиците. Като всеки изискателен художник той не оставя цветовете в първичния им вид. Белотата на конете не е със застиналия цвят на вар, тя е обогатена и усложнена от сянката на хълма, от праха на препускането на ескадрона, от дима над дола, който прави конете бледо виолетови. 5)
В началото на 60-те години с думите: “Иване, ти пишеш цветно, увлича те рисуването с думи. Защо не опиташ да изразиш с бои и четки това, което те вълнува?“, художникът Иван Кьосев му подарява кутия маслени бои, палитра и четки. Така започва и другата страст на Иван Давидков – живописта. За него срещата с платното и багрите не бе хоби или занимание за свободното време, а съсредоточен творчески акт, изискващ същото вдъхновение и отдаденост, както и написването на стихотворение, поема или роман. Четвърт век Иван Давидков изразяваше в картините си също такива многопластови образи и чувства, каквито живеят и в поезията, и в романите му.
На Ивановден през 1988 г баща ми подари на тъкмо проходилия си тогава внук Иван картината си „Маслини от Коринт“ вместо обичайното за такива случаи велосипедче. „Той ще порасне“, усмихна се на смутения ми поглед.
Живопис не може да се разказва, както и не бива да се разказва и стихотворение, макар да го направих по-горе, но моят прочит на „Маслини от Коринт“ акцентира освен на смайващото пиршество на всевъзможните нюанси на зеленото, също и на това, че короните на видимо тежките, стари, горунести маслинови дървета в картината създават невероятно усещане за лекота, за порив да изтръгнат корените си от земята и да препуснат с вятъра, който размята гривите им.
Но това ми възприятие стои несравнимо сухо и бедно до Иван-Давидковото! В есето си „Кипарисите“, за да опише сходен сюжет с приведени от вятъра дървета, в едно-единствено изречение той е нарисувал картина, описал е действие, внушил е представа и ни е убедил, че светът около нас е също толкова мислещ и чувстващ, колкото смятаме, че сме и ние самите:
…Дърветата подвикваха, сякаш се предупреждаваха за прииждащата буря, събираха се на купчини, опрели гръб в гръб, да дадат отпор на вятъра, после затичваха през полето, за да пригушат някое младо, уплашено стебълце. 6)
Баща ми имаше ясното съзнание за мястото на живописта в творчеството си и се отнасяше към нея сериозно – четеше, експери-ментираше. И беше особено щастлив, когато през лятото на 1976 г. в галерията на варненските художници за пръв път изложи свои живописни платна. Оттогава, щом го канеха на литературни срещи, той ненатрапчиво
показваше и свои картини, защото мекотата на внушенията им е съзвучна с топлотата на лириката му.
Имаше моменти, когато задълго не посягаше към писалката и белия лист, но пък изпод четката му се раждаха платно след платно. В свое писмо от януари 1977 г. споделя:
…Пиша съвсем малко. Решил съм няколко години, ако е живот и здраве, да посветя главно на живописта. 7)
За щастие не изпълни това си намерение и написа още десет стихосбирки, пет романа и три сборника с есеистика.
На последната голяма живописна изложба в София, която показахме по повод 80-годишни-ната от рождението му, една посетителка ме попита къде е учил баща ми. В Университета – отговорих. Не – махна с ръка жената, – къде е учил живопис?
В прекия смисъл на думата Иван Давидков не е учил живопис: не е слушал лекции по история на изкуството при проф. Венета Иванова, не е ходил на упражнения с папка със скици под мишница. Но където и да отидеше по света, не пропускаше музеите и галериите. В своите дълги писма ми разказваше за първите си срещи на живо с картини на Ван Гог, Рем-бранд, Брьогел или описваше впечатленията си от платната на френски художници, чиито имена тогава не ми говореха нищо – Пиер Бонар, Морис Вламенк, Албер Марке, Андре Дерен.
Бяхме заедно, когато баща ми се запозна с Корнелиу Баба на респектиращата му изложба в тогавашната Галерия за чуждестранно изкуство. Платната на румънския художник го впечатлиха със силата на внушенията си и той, вдъхновен от серията „Лудият крал“, по-късно му посвети сонетния си диптих „Картонена корона“ („Око на птица“, 1983). Ето как звучи първата катрена на втория сонет:
Властта и славата – пред о н я праг неминат всичко се съблича.
Наметнат с одеялото на просяк, ти заставаш бос
над бездната на вечния въпрос,
на който никой не е отговорил – и сърцето ти забравена молитва срича.8)
Но нещата не винаги са толкова сериозни.
Известната чешка преводачка на българска лите-ратура Злата Куфнерова ми разказа следния почти анекдот. На един от традиционните семинари за българисти в средата на 80-те години, на които са канени видни писатели и преводачи от български език от цял свят, докладът за излезлите през последната година поетически сборници чете един от тогавашните флагмани на Априлското поколение.
След като докладчикът приключва и прибира листовете си, Злата Куфнерова, която дотогава е съставила и превела две издадени в Прага антологии със стихове на Давидков, се изправя и с напевния си български пита защо нищо не е казано за новата стихосбирка „Корида“ на Иван Давидков, появила се през същата година?
Мислите, че докладчикът се е смутил от пропуска си? Нищо подобно! Той вдигнал рамене и заявил, че в България Иван Давидков е по-известен като художник, а не като писател…
И това след като с името на Иван Давидков вече са били издадени 44 книги с поезия, проза и есеистика, след като негови творби са преведени на почти всички европейски езици, след като малко са книгите му, които не са удостоени с литературни награди, след като едва ли е имало поет, който да не е мечтаел да види ръкописа си на бюрото му в издателство “Български писател”!
Силно се надявам да сме загърбили този неуважителен подход в оценката за един български творец.
Автор Борислав Давидков
1) Давидков, Ив. „Може би сбогом“, 1992, с.54
2) Давидков, Ив. „Тракийски могили, 1968, с. 8
3) Давидков, Ив. „Над белия лист“, 2024, с.185
4) Давидков, Ив. „Полетът на стрелата“, 1985, с.82
5) Давидков, Ив. „Кафенето на клоуните“, 1995, с.77
6) Давидков, Ив. „Полетът на стрелата“, 1985, с.19
7) Давидков, Ив. „Над белия лист, 2024, с 183
8) Давидков, Ив. „Око на птица“, 1983, с.34
