„БИОГРАФИЯ НА МЪРТВИЯ ВЕК“ – Епохален роман на проф. Симеон Янев…

Чете се леко, увлекателно… В началото… И по-нататък… Така, както човек постепенно навлиза за плуване в кротък и плитък в прибрежието си залив, за да се окаже после съвсем непринудено сред теченията (сюжетите) и ветровете (времената – с геополитически, с военно-политически, с икономически, с културни, с дипломатически, с прозаични, със злободневни и с други подобни измерения и отношения) в открито море…

В откритото наше лично и социално битие.

В откритата наша лична, народностна и общочовешка (планетарна) душа.

Не случайно върху корицата на Книгата виждаме снимка на открития Космос. Виждаме звезди и звездни купове в Него. Но виждаме и „черни дупки“ – неозвездени пространства.

И въпреки, че в това наше битие и в тази наша отворена като бездна Душа се вихрят и опасни за съществуването ни бури, урагани и водовъртежи, няма опасност от „читателски“ удавяния или от корабокрушения. Защото лоцман в душата на читателя се оказва самият Повествовател с многообразния си словесен изказ и психологически сказ; с интуитивно-образното, с логическото, с ироничното, с митичното и дори на места с откровено-мистичното и метафизичното си (особено в Книга втора на романа) саморазкриващо се художествено мислене. Оказва се той като лоцман и с психологическите си бусолни инструменти (лични, авторски, а също и такива, каквито са и познатите в психологията видове характери и темпераменти, каквито са личностните и народностните стереотипи на мислене и на поведение, каквито са личните и колективните архетипи и другите първични познавателни структури и нагласи у човека) за ориентация в „подземията“ на човешка психика – лична, народностна, балканска (българска, румънска, сръбска, гръцка…)…, а също и за ориентация във времето и времената, които някои мислители с право наричат пространства както на духовното ни израстване и развитие, така и на духовната ни нищета и деградация…

Да, освен на всичко друго, времето е пространство – и на личните, и на обществените, и на националните ни крушения.

***

„Животът сам по себе си винаги е коробокрушение. – пише в едно от философските си есета Хосе Ортега-и-Гасет. – Но да претърпиш корабокрушение – добавя той – не значи още да се удавиш. Усещайки, че потъва в бездната, нещастникът започва да размахва ръце, за да се задържи на повърхността. Това размахване на ръце, с което той реагира, изправен пред своята гибел, е културата – едно движение на плувец.

Когато културата се свежда само до това, тя изпълнява своето предназначение и човек успява да изплува от собствената си бездна…“

***

Такъв именно „нещастник“ – ту потъващ, ту изплуващ на „повърхността“ на „собствената си бездна“ (ако бездната изобщо има повърхност) е и главният герой на Епохалния роман в две Книги на проф. Симеон Янев другарят Петканов (а след Промените в България и господин Петканов), млад гимназиален учител, но и прохождащ в Книга първа на същия роман литературен критик и писател, наричан още Биографа, дръзнал да пише пряко неукрепналите си все още духовни сили нещо повече от биография – да опише социалното и творческото житие и битие на големия наш БЪЛГАРСКИ писател Йордан Йовков (и не само неговото, но и на други „писатели, генерали и трети лица“) – че другояче няма как да се покаже нито състоянието на народа ни в съответните времена, нито да се напише биография на българското ни „мъртво време“ по време и непосредствено след „трите войни“ (двете Балкански и Първата световна), а също – по-нататък – по време и след четвъртата (Втора световна), както и по време и след петата Студена война… Векът на войните – двадесети век.

***

Като потъващ в собствената си духовна бездна, Петканов е наистина „нещастник“, но той е и „щастливец“ – почти винаги успява да изплува из от опустошените й от собствените му вътрешни и външни битки недра.

Всъщност, като човек и писател, надарен с много висока чувствителност, а също и с неотменимо свое призвание или с неотменимо свое желание да напише Книгата на живота си (с главна буква), животът му тъкмо поради тази причина се оказва едно кажи-речи изтощително съществуване на границата между отсамния наш „действителен“ и оттатъшния наш също „действителен“ отвъден свят.

Особен тип „нещастник“ и „щастливец“ е Петканов – и от отвъдния, и от отсамния наш свят му се явяват хора с така нужния му техен съответен житейски и писателски опит, който да го окриля да напише не само Книгата на живота си, но и да оцелява духовно и психически в него…

***

Ценно духовно богатство е да притежаваме в библиотеката си Епохалния роман на Симеон Янев „Биография на мъртвия век“. Особено за учителската, университетската и писателската гилдии – гилдиите, които приоритетно са призвани да опазват и до обогатяват човешкото у човека, у нас.

***

Впрочем, художествената литература е затова литература – да предварваме чрез нея някои от съдбовно предопределените ни за наша поука лични страдания (да „заставяме“ съдбата си ако не да ни лишава от тях, то поне да ги заменя с други по-нежни, по-одухотворяващи ни); да преживяваме всъщност чрез нейните живи литературни герои познавателни чувства, мисли, поведения, опасности и крушения, без да ги преживяваме като насъщни наши кървящи наранявания – физически и духовни; да придобиваме наш жизнен исторически и насъщен духовен опит…

А в случая на романа на Симеон Янев може би и да се попитаме сега, когато вилнее война в Украйна между два християнски народа, дали изобщо бихме могли да преживеем като българи още един „мъртъв век“ и дали след изтичането му би се намерил подобен на Петканов негов Биограф…

Владимир Луков