НОЩ ЗА МАРТИН ЛУТЪР КИНГ
Започвам отначало като извор,
след време падам като дъжд и друго,
бреговете все вървят край мене
и все ме търси някой, все ме взема,
все ме плаче някой, все.
Ако река и спра да се огледам,
навсякъде се виждам – брегове и плач –
във всички празни съдове захлупени,
въз всички празни пръсти и под всички удари.
Ако знаехте! Така е тъжно!
Защото: колко мога да повдигна?
Човеци мои, лъснати във черно,
не се напрягайте преди молитва,
ами спрете, за да се огледате.
Момиче с пламък близнато в нощта,
нощта е моя,
ти бягай по-нататък,
момиче и момче под мойта кожа.
Нощта е пълна с пистолети, моя е,
с дълги ножове е сита, моя е,
с тежки кръстове е светла, моя е,
момиче и момче едно за друго,
момиче и момче, в тревата извор.
ПЕСЕН НА ЗИДАРИТЕ ОТ РИЕКА, 1944
Там в пещерата край Риека,
сантиментално и с любов,
с благоговение, изтръпнали,
с благоговение, настръхнали,
сантиментално край Риека,
с любов към пещерата,
майко, приютихме ги, сестрице!
Две хиляди германски рицари
в пещерата край Риека –
каменогръди, руси като пепел,
чисти като лед,
татко, взехме си ги, сине!
Те си бяха наши, майко, сестро под тревата,
жено под тревата, сине нероден,
татко върху танкова верига посолен, съседе
(в един джоб златните ти зъби свиреха, съседе)
– там в пещерата край Риека.
Сантиментално
влюбено
възторжено
с походка на сърна и слон
с внимание на плъх и котка
камък
подир камък
върху камък
положихме:
от слънцето да ги опазим
от въздуха да ги опазим и от хляба
от пеперудите и от очите ни
от пръстите ни и от скакалците
там в пещерата край Риека.
По бог и прадеди зидари,
в морето се измихме от варта
и се запиляхме, майко, сестро под тревата,
жено под тревата, сине нероден,
татко върху танкова верига посолен, съседе:
– Да се не види тая зидария –
зидахме далече,
– Да се не видят тия мисли –
мислехме далече,
– Да се не види тая песен –
пеехме далече
от пещерата край Риека.
ПРАЖКИ БЕНЗИН, ЯНУАРИ 1969.
„…не зная
по-зелена
трева
от оная
в Червена
Москва…“П е с н и ч к а