„Библия за прелюбодейци“ тръгна към читателите

Ана Боянова е родена в София. Завършва Музикална академия със специалности солово пеене и пиано. Автор е на книги с поезия, проза и публицистика. Поетични книги: „Мой фараоне” (1994), „Музика за глухи” (1995), „Непредсказани мисли” (1996), „Не вярва конят” (1997), „Молитвеник” (2000), „Ти, който не си на небето” (2002), „Искам да съм” (2003), „Да бъдеш Каин” (2005), „В седем ангелите слизат” (2008), „Триредия” (2012). Проза: „Любов за двама и още някой” (новела, 1993), „Девет пиеси за маниак и оркестър” (разкази, 1997), „Ангелски сънища” (повест, 1997), „Да се родиш виновен” (биографична трилогия). Монографии: „Лора – една въздишка” (за пианистката Лора Димитрова, 2000), „Александър Текелиев – Изповеди” (2001), „Реквием за Петьо” (за балетиста Петър Торнев-син, 2001), „Обречени стъпки” (за балерината Пенка Енчева, 2004), „Дадено от Бога” (за композитора и диригента Васил Казанджиев, 2006), „Да се родиш лебед” (за балерината Вера Кирова, 2010), „Жрицата на българския балет” (за балерината Валя Вербева, 2013), „България през обектива на Страхил Добрев”. Превежда от полски език. Заниманията й с музика продължават – тя концертира из страната и участва във фестивали в България и чужбина с италиански и сефарадски песни. С нейни изпълнения в дует са издадени три CD албума. Понастоящем е управител на „Издателско ателие Аб”. През 2014 година романът „Да се родиш виновен” – част I, й носи наградата „Блага Димитрова”.

***

Ден мълчание, в който си мисля, че Иво по някаква причина се е отказал от мен. Страдам дълбоко. Обажда се и ме хвърля в още по-голяма бездна:

–  Паяче, аз съм в „Пирогов“. Малко ми прилоша вчера и ме приеха по спешност. Ще ме изследват… Нищо страшно…

–  Искам да те видя! – изкрещявам в телефона истерично.

–  Не, не, не съм за гледане. Лежа, целият украсен с всевъзможни тръбички и маркучи.

–  Но какво ти е? Как така ти прилоша? Нищо ли не казват лекарите?

– Още е рано за диагноза… Ще видим тези дни…

Отпускам ръце – щом се споменава диагноза, значи има болест, а не случайно прилошаване…

–  Сърцето ли? – прошепвам изплашено.

–  О,  – засмива се Иво – сърцето ми го пазиш ти, нали знаеш, то е твое, затова нищо не може да му се случи… Зле съм със стомаха, или може би с червата…

Въпреки всичко отивам. Картината с тръбичките и маркучите е непоносима, но любимият изглежда добре, като изключим бледото му лице. Опитва да се усмихне, очебийно пресилено… „Иска да ме успокои!“ – мисля си.

През следващите дни се чуваме непрестанно, когато не е на изследване или не съм на пост до него. Нося всевъзможни сокове, смутита и плодове. Виждам, че си стоят в шкафчето – не му разрешават да ги консумира. Дори книгоразделителят се е спрял на някаква страница от книгата и не помръдва оттам. Кога моят любим не би чел? Освен, когато…

След седмица намирам във Фейсбук съобщение от него до приятелите: „В стомаха ми нещо зрее. Току-виж съм отгледал някой непознат плод… Иначе се държа…“

Какво значи „в стомаха ми нещо зрее“ и „иначе се държа“? Обезумяла хуквам към „Пирогов“. Не искам да звъня, защото моето момче ще ме залъгва, че е добре, че няма смисъл да ходя, че скоро ще го изпишат…

Отварям вратата на болничната стая и се вцепенявам – вътре се вихри жена му  – обръща се, измерва ме от горе до долу с първична омраза, препречва пътя ми:

– Нямаш работа тук! – казва ледено. – Откриха на Иво рак и ще се борим да оздравее.

–  Ще се борите? Двамата? Нали го беше изгонила?!…

В първия миг повече ме шокира това, че тя го приема отново, отколкото шокът от диагнозата.

–  Мястото му е вкъщи, в собственото му легло, не разчитай на тайни квартири!… Ако ще мре – да е до нашето дете, до нашето куче, до книгите, до всичко, което обича…

Поглеждам любимия – лежи със затворени очи, прозрачен, умиротворен, сякаш е някъде много далеч. Поглеждам нея – излъчва мъка и упоритост. Пак е влязла в ролята на сфинкс, готов да брани до кръв спокойствието на фараона.

***

От постовете във Фейсбук разбирам, че са започнали химотерапиите.

Една сутрин питам Доби:

–  Ако беше левкимия, би ли дал костен мозък, при съвместимост?

–  Шегуваш ли се?

– Никак.

–  Значи си цинична. Той като гладна чавка изпи твоя мозък, пък да глътне и моя костен, така ли?…

– При съвместимост се мисли единствено за спасяване на живот…

– Кая, как да съм съвместим с този, който съсипа моя живот, нашия живот, как да съм съвместим с него?

–            Забрави! Аз от отчаяние…

Минава ден и мъжът ми започва да рисува трескаво. Прави малки картини 20 на 20 см.

–  След твоите монументални творби, това са абсолютни пигмеи.

– Нямам време.

– Закъде си се разбързал?

– Анриета ще ги изкупи и с парите ще се лекува твоят красавец… Открита е дарителска сметка…

– Ти наистина ли? – прегръщам го и го обсипвам с целувки.

– Каква бурна любов се роди в душата ти! – дръпва се Добрин и на лицето му се изписва страдание. – Ако не е болният Иво, как ли ще получа и троха обич от теб?…

Въпреки казаното приключва навреме с картините, озаглавява цикъла „Спасение“, продава го на галеристката и превежда сумата за етап от лечението на Иво.