„БИБЛИЯ ЗА ПРЕЛЮБОДЕЙЦИ“, за новия роман на Ана Боянова

Може ли голямата, възвишена любов да бъде същевременно и изневяра и спрямо какво? Спрямо семейството, в което животът отдавна се е превърнал в безплодна, улегнала и толкова удобна рутина? Спрямо собствените ни възторзи, мечти и копнежи, които с годините са утихнали и ни позволяват да наречем примирението си  „саможертва”? Дали това е безотговорност спрямо другите, или спрямо собствения си живот? Това е на пръв поглед темата на романа на Ана Боянова.

Само на пръв поглед обаче, защото любовният сюжет подвежда, той е художествената форма,  за да ни разкаже авторката една много по-вълнуваща  история, тази за изкуството, с неговата макар и горчива понякога магическа реалност, като измяна спрямо бруталната проза на битието, творческият процес като страдание и възвисяване, като лек и утеха, носещ катарзис, но и трагическа вина. Предмет на романа е търсенето и създаването  на изкуството.

Съдбовната среща на двамата влюбени става на  домашно празненство. Истинското им голямо запознаване, обаче е на премиерата, на „Ромео и Жулиета“. Трагичният финал на известната пиеса, тук е предзнаменование, за това как в крайна сметка ще  завършат нещата, така както в „Анна Каренина“ поредица от драматични събия са  лошите поличби, за това, което ще  да се случи на героинята.

Не е случайно, че в този роман за прелюбодейството, почти липсват истински еротични моменти. Сцената с първия им любовен контакт е нелепа, без възвишеност и красота, всичко става набързо и без плам от страна на героинята.   Възторженото, външно описание на Ромео като образ на сцената, е  цяла страница, докато това на актьора, който  пресъздава ролята (любовника в реалния живот) е откъслечно и само един параграф. Двамата влюбени изживяват своята страст не толкова пряко,  колкото чрез създаденото от тях изкуство. Изстраданото, или мечтата за бъдните мигове ги вдъхновяват. Заглавието на романа е това на изложбата на Добрин – потърпевшия съпруг. Той също реагира чрез своето изкуство.  Рисува съперника си, по безброй различни начини, като комичен крал, джебчия, сатир, гном, пиян артист, палач, гробар и пр. , разкривайки негови черти и особености, които подсъзнателно е уловил, и които носителят им дори не подозира че крие в себе си. На всички тези платна обаче липсва неговата съпруга, може би за да не онагледи истината, която не желае да приеме. Само на едно от тях, в гигантски размери има нарисувана жена с „открити срамни части“, а смокиновото листо крие лицето ѝ –  това на древната прародителка Ева или на всяка прегрешила жена. Съпругата му, Калина – или Кая, с необясним  садомазохизъм се съгласява да покани на изложбата любимия мъж. Може би надделява желанието да накаже похитителя, за това че я е очаровал, а много повече себе си, че се е подала на неговия чар. В последния момент, макар и късно, го предупреждава за съдържанието на експозицията.  Присъствието им на изложбата, създава огромно емоционално напрежение и неловкост. Иво – прелъстителят се разпознава в изложените платна. На сцената ( или може би на арената) са четиримата заедно – двамата любовници и техните изоставени половинки, и разбира се жадната да морализаторства публика! Художникът е получил моментно удовлетворение, но не може да бъде радостен. Няма победител, всички са унизени и в собствените си очи, и в тези на посетителите – общественото мнение. Двамата прегрешили, съзнателно търсят в  унижението изкупление  за греха си. Иво иска да си „изсърба сам надробеното”. Обаче още няма катарзис, той ще дойде много след това. В края на тази невероятна сцена, достойна за перото на най-големите писатели,  Кая шепне на любовника: „Познай кой спечели битката и кой войната!“, явно му се извинява за изпитанието на което го е подложила. Сякаш се инатосва на съпруга си, но и на себе си.

При Иво любовта дава нови нюанси в сценичната му изява, при Кая – нови вдъхновени стихове, но все още не е дошъл върховният момент на творчеството им, все още те са в период на натрупване.

Главнат героиня сама разкрива пред съпруга си истината, но с това изобщо не ѝ става по-леко. Непрекъснатите угризения и разкаяния са предадени с тънък и безкрайно откровен психологизъм. Дневникът ѝ има две графи: „осъдителна“ с всички възможни  упреци и отрицания, и „насърчителна“, търсеща оправдания и утеха.

Особено болезнени за читателя са описанията на реакциите на дъщерята на героиня, толкова правдиво пресъздадени и толкова истински! Сякаш описвайки ги – героинята – Кая, за пореден път се самонаказва и страда. И тук авторката рисува с невероятно точно око. Репликите на детето са кратки, но покъртителни. Реакциите му – верни и запомнящи се.

Кая, при все разкрила всичко на съпруга си остава да живее с него, нещо което е може би по-приемливо за детето. Със съпруга отива на екскурзия в Испания, а с любовника в Италия.  И тук нещата са точно избрани. И двете страни са средиземноморски, с еднакъв климат и красоти, силно туристически, католически и  гостоприемни, но… за един съпруг е по-подходяща Испания, родината на инквизицията, страдалческите образи на Ел Греко и офортите на Гоя. Испанецът капитан, груб тираничен и глупав е характерен типаж в Комедия дел арте, която пък е италианско вдъхновение. Авторката изпраща героинята с любовника в Италия с нейния светъл Ренесанс и с многото музика където всичко е някак по-радушно, по-леко, и необременено. Малко след завръщането им, в квартирата на изгонения Иво, най-сетне се случва „великото интимно опиянение“ – героите достигат „до върховното състояние на взаимност“. Вече описанията от двете страни на дневника, осъдителното и  насърчителното, почти си приличат. И сякаш вече са без значение… Героите са достигнали друго ниво в житейското, но и в  творческото си узряване. Повод е прочита на нейните нови стихове,  но истинската причина е осъзнатата вече съдбовност на връзката им, както и натрупаното свое и чуждо страдание. Облаците се сгъстяват и  малко след  това ще се развихри Бурята – като възмездие, за всичко, което са причинили,  и изживели. Тя – е цената за Голямото изкуство което все още не ги е вдъхновило, но което неизбежно ще сътворят. И… идва болестта… Тук описанията на авторката  са неповторимо безмилостни и абсолютно реалистични, не само за всички външни променни в героите и състоянията им, а най вече в психиката им. Лечението временно води до ремисия и тогава Кая написва своята най-добра пиеса, в която ще играе възстановилият се някак Иво. Страданието най-накрая все пак се е превърнало в изкуство!!! Иво изиграва своята най-силна роля, а на традиционния след това банкет двамата герои седят един до друг в средата на масата „като младоженци“… За пръв и последен път, защото болестта неумолимо се завръща… Както се случва и на испанския рицар Дон Кихот, героят няма вече какво да  прави и умира.  Малко преди това, потърпевшият съпруг се извисява до нова, морална орбита, като рисува малки картини, със средствата от които да помогне за лечението на Иво и цикълът се казва „Спасение“. Изкуството – като илюзорно и временно спасение „…да създадеш Нещо от Нищо. Това е напълно Божествено и абсолютно човешко“. С настъпващия край, идва и катарзисът за него и любимата му. Няма класическо погребение, а кремация. Създаденото, чрез страдание изкуство, не може да търси покой в земята. „Дяволските искрици” в очите на Иво, в момента на запознаването им, са прераснали в опустошителните и за двамата пламъци. Година след това всичко вече е улегнало и преосмислено, макар, че продължава болката да тлее.  Дори и потърпевшата съпругата – Вяра, вече е проумяла и преоценила ситуациите. Последните страници на романа са покъртителни, най-вече с победилата чрез изкуството човечност.

Една много-силна, блестяща книга,  за любовта, изкуството и живота…

Христос Хартомацидис