1

Стая. Полумрак. На масата лежат, цигулка, партитури, албум със снимки, грамофон. Влиза мъж. Носи калъф за цигулка. Поставя го на масата до другите вещи. Отваря албума. Затъмнение. Звучът „Годишните времена“.

МЪЖЪТ: Господин разследващ прокурор, правя тези самопризнания самоволно и в пълно съзнание. Аз съм убиец. Но едва ли някой от моите съученици или някой от колегите, с които съм служил, ще повярва, че Берлиоз е извършил това най-тежко престъпление. Винаги съм бил даван за пример.
В училището имах репутацията на прилежен и даровит ученик, във Военното училище на безупречен кадет. Тъй като самопризнанието не е достатъчно, за да се повдигне обвинение, а всички улики са грижливо премахнати, налага се да ви разкажа цялата моя история. Защото едва ли ще имаме шанс да се срещнем очи в очи. Защото едва ли ще разполагам с друга нощ да си самопризная живота. Много пъти са ме питали защо съм Берлиоз. Защото родителите ми бяха хора на изкуството.  Баща ми свиреше на цигулка, майка ми ваеше гоблени, рецитираше, пееше, владееше есперанто. Международен език, който трябваше да измести английския. И вместо да ритам топка, аз музицирах. До втръсване. Обичах си цигулката, но родителите ми прекаляваха. Децата ми свирят под прозореца да играем футбол, тате ме бие с лъка по главата, защото съм се разсейвал. Освен ухо, Господ ми беше дал и много добра физика. Бях силен и пъргав. Нямаше по-добър от мен на народна топка. Класът се разделяше на два отбора. Единият хвърля топката, другият я лови, докато някой я изпусне и напусне играта. Ролите се сменят и така  докато на терена остане само един играч и неговият отбор печели…Отдаваше ми се също така и математиката. Увличаше ме и историята особено оная, която не я пишеше в учебниците. Дядо ми, който живя 98 години, беше участвал в три войни. Бил е кавалерист. Имаше три ордена за храброст.   Беше воювал с турци, сърби, гърци, румънци, казаци, французи, англичани и сенегалци. Той казваше, че за него няма по-велик момент от конната атака при село Долно Върбени. Настръхвах целият, като преди да опише боя, даваше командите:  „Възседни! Резервна колона строй се! Сабли вън! Га-а-алопом ма-а-арш!“ И ескадроните полетяват. Страшно ура и тропот на копита се носи из  цялото поле. Противникът е настигнат и  унищожен със сеч, газене и огън. Ескадроните се топят в адския огън и оредели се връщат победители и забележете , на целия Битолски фронт е настъпило кратко примирие, за да наблюдават воюващите смелата атака. Когато навърши 98 години, дядо ми каза, аз скоро ще си ида. Ще взема с мен ордените, но саблята я оставям на теб. Продължавай да свириш, но се научи и да сечеш. Оказа се, че твърде буквално съм приел съвета му. Завърших  със златен медал. След като го получих, свирих подпури от известни мелодии. Всички ме виждаха да триумфирам по международните сцени.  Когато мама и тате ме изпращаха на гарата за приемния изпит, освен калъфа с цигулката, аз носех и скрита под черния костюм саблята на вече починалия ми дядо-подпоручикът от  седми  ескадрон на конната бригада,  участвал  в най-великите конни атаки на нашата непобедима армия. В инструменталния факултет вместо аплаузи слушах забележки. Повечето от колегите бяха учили цигулка в школи и бяха по-подготвени от мен. Никой не поставяше под съмнение таланта ми, но и никой не виждаше у мен, това което виждаха  тате и мама. Самочувствието ми се срина и от горделивия випусник не остана и помен. Стараех се, но потиснат и без настроение правех го механично. Докато в упражненията със сабята на дядо освен воля влагах и сърце. Чувствах се уверен. Получавах и глупавото самочувствие, че само аз го мога и никой друг във факултета. Завърших  първи курс раздвоен между музиката и милитарното влечение, така да се каже. Изборът стана случайно, френетично и брутално. След сесията цигуларите се събрахме да полеем края на семестъра. Другите пеят, танцуват, надсвирват се, аз пия.   Напих се. Взех сабята и започнах да я въртя. Всички избягаха. Побеснях и подложих стаята на сеч. Изпреварих решението на деканата, напуснах академията, остригах се  и се явих на изпит  във Висшето военно училище. Родителите ми не дойдоха  на клетвата. До края на живота си се чувстваха  измамени и  камо  ли не поругани. Не можаха горките да ми простят, че измених на дадената ми от Бога дарба. Докато другите  кадети по време на свижданията посрещаха родители, приятели, приятелки и се веселяха на богати  софри, аз или четях отново и отново учебника по фехтовка, или  зад учебния корпус въртях  до несвяст дядовата сабя. И когато ме произведоха
в офицерски чин, родителите ми пак останаха непреклонни. Изпратиха ме на южната граница. Към градчето, в което бе  гарнизонът, пътувах с влак, теглен от парен локомотив. Беше есен. По голите тополи бяха накацали гарвани. За пръв път виждах големи и черни като облаци ята от косове. Направо закриваха слънцето. Печална гледка. И за пръв път някакво неясно съмнение мина през мен, като хладна струя, но гледката, която в следващия миг се разкри пред очите ми, ме накара да настръхна, както когато дядо ми командваше атака. От двете страни на правата като конец линия, стояха в безупречен строй стотици, а може би хиляди танка, самоходни оръдия, бетери, гаубици и зилове. Предстояха маневри. Представих се отлично. На последвалия банкет командирът ме  поздрави  и ме представи на офицерските съпруги. Когато атмосферата се затопли достатъчно, аз се появих с калъфа на цигулката. Жената на командира ми предложи  дует и седна пред пианото. Тогава за огрмно изненада на всички аз извадих от кълъфа кавалерийската сабя на дядо и започнах да я въртя все по-бързо и по бързо, докато стоманеното острие се преврна в свистящ сребърен кръг. Мъжете ръкопляскаха и свиреха с уста, жените  стояха онемели, едновременно очаровани и ужасени. Пианистката засвири лудо „Танц със саби“.  И демонстрацията ми на ловкост се превърна в огнен танц. Номерът ни стана толкова известен, че започнахме да  участваме в самодейни  фестивали. Хората, освен народни танци и песни, искаха да видят и нещо ново, непознато. Тинейджърките в салона пищят и напират да се качат на сцената.  Винаги когато в полка гостуваха съюзнически офицери, нашият номер беше, така да се каже, черешката на тортата.  Ставахме си все по-близки с пианистката. Първо ни сближи изкуството. После и общата ни съдба. Тя искала да учи пиано, родителите й настоявали да следва икономика. И в последна сметка не беше нито икономистка, нито професионална пианистка. Обаче „Танц със саби“ владееше до съвършенство. Понякога дистанцията помежду ни се скъсяваше опасно, но успявахме да преодолеем фаталната гравитация, така да се каже. Но рано или късно това от което толкова много се страхувахме и толкова много го искахме, щеше да се случи. Преди това обаче се случи нещо още по-фатално.  На първия честван официално   “Гергьовден”, след парада и празничния обяд, аз заведох войниците на цирк. Пуделче подскачаше на два крака. Имаше и въжеиграч, и жонгльор с чинии, една падна на главата му, клоун се наливаше с лимонада ,а като не можеше да я плати ,изцеждаха я обратно през ушите му. Войниците ми направо заспаха. И тогава на арената излезе прелестна девойка в прозирни източни одежди. С ятаган в ръка тя започна да танцува под звуците на “Танц със саби”. Войниците се разсъниха и полудяха. Крещяха да се кача на сцeната. Изпратих войник да ми донесе сабята. Хвърлих се, както се казва,  във вихъра на танца. Получи се смразяващо зрелище. Докато танцьорката кършеше снага , аз въртях като бесен шашката на дядо над главата й. После кръстосвахме саби. Хвърчаха искри. Някакъв  циганин  изскочи на арената  и подхвана бесен кючек. Войниците го прибраха с бой. А когато с убииствено  точен удар срязах  на две  булото на  шалварите й под стегнатия като барабанче корем, публиката онемя. Докато френетично аплодираше, циркаджийката прошепна в ухото ми ,че ще ме чака за вечеря на свещи в нейната каравана. Явих се  в парадна униформа:бял колан, кортик, бели ръкавици. В караваната бе сумрачно. Върху малката маса горяха две свещи. Дамата се яви още по-забулена, с разкошни  шалвари и огнен поглед. Чашите бяха  най-обикновени, но чух кристален звън.

Събужда ме лай на куче. Съмнало е.  Няма и помен от от свещите. Парадният ми костюм се въргаля на пода. Кортикът стои забит в лоясала пържола. На съседната възглавница обърнала ми гръб, хърка страстната баядерка. За пръв път мога да я огледам внимателно. На арената, пък и на светлината на свещите, тя ми се беше сторила по-сочна. В действителност гърбът й е сух, ръцете доста едри, черепът голям. Надниквам под чаршафа. Не мога да повярвам. В шалварите се криел дръглив задник. Ако и циците й са като всичко останало , запитвам се угрижен аз, с какво съм спал? Отговорът идва моментално. Спящата красавица се обръща и жестоката истина лъсва. Дори и в тази ужасна ситуация аз не забравям, че съм офицер. Запазвам самообладание.Измъквам се от постелята тихо като мишка. По същия безшумен начин обличам парадния мундир. Минава ми през ума да се обръсна, но тъй като съм леко кьосав, решавам,че е излишно. Изтривам старателно мазнината от кортика  и без капка колебание  го забивам в сърцето на гадния травестит. После клякам, правя си сепуко и се събуждам  потънал в пот  и със сърце в гърлото.

Положила главица на рамото ми, прекрасната танцьорка едва чуто мъркаше. От кошмара беше останало само кучето.То продължаваше да джафка  пред караваната. Някой започна да блъска по вратата. Любовницата ми  се събуди.Скочи  от леглото.Гола и уплашена тя ми се видя още по-прелестна. Рядко могат да се видят по-тънък кръст,по-обли гърди и по-твърдо дупе. Момичето се оказа сгодено. Настоя да се скрия някъде. Бях непреклонен. Не си спомням мускетар да е бягал някога панически, или офицер от армията на Кутузов да е изоставил красива жена в беда. Навлякох парадната униформа  и отворих решително вратата.На прага,озъбен ,стоеше кривокракият въжеиграч. Аз го плеснах с бялата ръкавица по бузата. Той плю в лицето ми, след което ме ритна в слабините.Пристигнаха и останалите  циркови артисти.Виждайки  в мен най-вече една  опасна конкуренция,те ми скъсаха пагоните и лъскавите копчета, счупиха  кортика, разпраха крачолите и ръкавите на красивата ми униформа, строшиха ми  главата, изкълчиха ми ръката, доведоха ме  до безпомощно състояние. Докато се тътрех към поделението, ме застигнаха подпийнали войници. Репутацията ми на безупречен офицер беше компрометирана. Вместо  състрадание към своя пребит командир, състоянието ми събуди у тях неочаквана омраза. Предполагам, че е било по причина на изпитваната завист, че всички ученички в града бяха влюбени в мен. И отново бях подложен на унижение. Пребит и овъргалян в нечистотии аз приех с достойнство наложеното ми от командира на поделението наказание. Въпреки че само до преди ден буквално се къпех във всеобщо възхищение, получих десет дни арест. В гарнизонния арест караулът и дневалните ме подложиха на така наречените извращения. Заповядаха ми  да беля картофи. После ми обещаха, че ще ми  спестят досадното задължение, ако изпълня коронния си номер, но този път  с черпак. Хванах се на въдицата, защото нямах представа, колко зли могат да бъдат ония, които до вчера са ти козирували . Естествено получи се  пародия. Тя освободи войниците и от последните задръжки, ако изобщо са имали такива. Дигизираха ме, без да ме питат, с фередже и шалвари и ме принудиха да изпълнявам номера на баядерката от цирка. Лишен от офицерска чест и достойнство, аз  се превърнах  в карикатура на самия себе си. Войниците ме подиграваха. Офицерите ме презираха. Съпругите им  ме съжаляваха. Командирът забрани на пианистката да ми акомпанира. Опитвах се да ги спечеля отново, натрапвайки им ловкостта си при боравене с хладно оръжие, но без „Танца със саби“ не се получаваше спектакъл и все по-сканддално и по-скандално се провалях. Кулминацията обаче дойде на  новогодишния бал в офицерския клуб. Офицерите, до един цивилни, танцуваха със своите съпруги под звуците на виенски валс. Аз в параден мундир пия самотен, препасал сабя. Ставам и излизам на дансинга. Двойките се отдръпват. Започвам да въртя сабята. Олюлявам се, но ускорявам темпото. В залата  цари гробно мълчание.Чува се само  свистенето на острието. Първо жените,след тях и мъжете напускат клуба.Изпадам в транс. Жонглирам с шашката, докато не рухвам, останал без сили. В полунощ ме посети  пианистката. Искала да се чукнем за новата година. Чукнахме се и осъмнахме. Моят командир и неен съпруг цяла нощ я беше чакал пред вратата ми. Още същия ден я изгони, а мен уволни.  Двамата заминахме при родителите й. Хич не ни се зарадваха. А като чуха, как смятаме да си изкарваме прехраната, изгубиха и ума и дума. Майката започна да вие като на умряло, бащата заяви, че ако дъщеря му стане циркаджиика, ще се обеси на вековния чинар в цевнтъра на града. Нямахме избор и приехме условията на бившия шеф на топливо. Дъщеря си уреди в местния тото пункт, а  мен записа в курс за колячи и транжори, имайки предвид умението ми да боравя с хладно оръжие. Въпреки бедите, които ми бе донесло туй боравене, аз продължих да поддържам форма с ежедневни тренировки в парка край реката.  Оказах се обаче, изключително несръчен в транжирането на свински труп.  Инструкторът се опита да е любезен. Пита ме как се казвам.  Берлиоз отговарям. На кой си кръстен, пита. На един голям музикант отговарям. Наш? Чужд. Интересува се, какво съм учил. Казвам му, че съм бил офицер. Май нещо ме занасяш, вика. Пита къде съм служил. На границата. На границата е кофти, заключава той и ме плесна през ръцете. Какво правиш, вика. Изрязвам далака, викам. И като се разкрещя. Хващал ли си някога нож?Какъв офицер си бил?Сигурно някоя писарушка. Гледай сега  какво направи.Това прилича ли на далак.Защо го надроби така.Кой ще го купи? Успокои се и започна да ми показва. Хващаш ножа ето така.И много внимателно  отделяш слезката   от дроба. И пак ме пита за името. Интересува се на какво е свирел Берлиоз. Казвам му, че е бил композитор. Защо са ме кръстили Берлиоз, като съм станал военен. Обяснявам му, че родителите ми са искали да стана цигулар. Да беше станал, вика той. И ми нарежда да изрежа бъбреците. Пита ме, дали съм виждал човешки. Не съм. Били същите. Представи си, вика, че си хирург и оперираш и  пак се разкрещя. По-нежно бе. Ако и на цигулката си свирил така, разбирам защо си отишъл под пагон. Обяснявам му, че съм бил добър, че са ми предричали голямо бъдеще. Човек, заключава той, трябва да уважава дарбата си. Не си ли уважаваш дарбата, ще береш ядове. И пак се разкрещя. Какво те учих? По дължината на коста.Запазваш структурата на мускула.Пържолата освен всичко друго трябва да има и естетичен вид.Какви пържоли ще извадиш ?Това ли са ти пържолите?Кой ще яде тия грозни пържоли?Ако ги дам на мойто куче, направо ще ме изяде. Дай ножа! Дай ножа, докато не съм те разфасовал! Междувременно бях спечелил доста сериозна популярност сред посетителите на парка- най-вече млади майки, ученици, които идваха да пушат и да пият бира, няколко възрастни двойки и един пияница. Той се държеше агресивно, по-късно разбрах защо. Времето, което губех, за да се науча да транжирам прасета, сега го използвах да тренирам. Не само си възвърнах формата, но я доведох до съвършенство. Когато се разбра, че съм се провалил на изпита, тъста даде ултиматум-или ще нося пари, или да се махам. На следващия ден сложих една шапка и започнах да  въртя сабята, да сеча с един удар клони дебели колкото китката ми,  да режа гърлата на бирени шишета, без да се разлеят, да плъзгам светкавично сабята между колената  на захласналите се по мен ученички, с  други думи да предизвиквам ужас и възхищение. Шапката се напълни. Полицията обаче, по донос на пияницата, ме арестува за незаконно практикуване на циркови номера. Нещастникът ме мразел по възможно най-банална причина. Бил ученическата любов на дъщерята. След като цяла нощ рева и ми прави всичко, каквото може да се види по филмите, на сутринта моята пианистка ми съобщи, че е бременна. Не знам как съм изглеждал, но тя побърза да ме успокои. Бащата бил командирът  на поделението.  Била в четвъртия месец, а ние сме заедно от три. И понеже й бил простил, помоли да я върна в полка. Оставих я на автогарата. Пожелах й лека бременност.Казах й да продължи да свири, въпреки че не виждах особен смисъл. Тя обаче ми заяви, че сабята ще ми носи само неприятности. Посъветва ме да си намеря работа и добро момиче. Месеците прекарани с нея и особено чувството изпитано при раздялата ни ме бяха убедили, че имам такова момиче. А сабята на дядо ни е свързала и ще ни свързва завинаги. С тая мисъл и с олекнала душа, поех към очакващото ме щастие, както си въобразявах тогава. Открих цирка в едно още по-забутано  градче.  Трупата ме прие от немай къде. Дресьорката на пудели  била оперирана от кучешка тения и едва ли щяла да се върне. Видя ми се непоносимо обидно да дресирам кучета, но понеже въжеиграчът,  издигнал се до  директор на цирка, категорично се противопостави на номера със сабите , опитах се да науча  един пудел и две патици да вървят в колона и да се кланят. Като начало. Танцьорката и въжеиграчът-директор все още бяха само сгодени. Всъщнос той вече не ходеше по въже. Стъпалата му до такава степен се бяха изкривили, че се клатеше като моите патици. Дълго време разменяхме с танцьорката само погледи. Докато  в една мъглива ноемврийска нощ се срещнахме зад шапитото и кръстосахме саби. Противопоставяхме се до ранни зори мълчаливо и страстно. Патиците бяха откраднати, а пуделът категорично отказа да изпълнява заповедите ми в тяхно отсъстивие. Случи се и нещо още по-лошо. Клоунът получи инсулт на арената. Долната му устна увисна. Говорът му стана нечленоразделен. Разтрепера се и от всякъде по него започна да блика лимонада. Публиката се заливаше в смях. А когато се сгърчи и падна, зрителите го аплодираха станали на крака. Едва тогава директорът даде знак да го изнесат. И понеже аплаузите не спираха, той нареди на работниците да го върнат обратно за поклон. И горкият клоун се поклони. Видя ми се много грозно да го влачат по сцената, докато бере  душа. Той никога не е получавал  такива овации, беше отговорът на  директора. Представи си, как тогава ще аплодират мен, ако бъда съсечен на арената. Зависи как ще оценят живота ти и той ме изгледа от краката до главата.  Видя се принуден да включи  в програмата  танца със саби. Както се очакваше, дуетът ни  отново имаше голям успех. Самочувствието ни дотолкова порастна, че след едно бравурно стълкновение ние си разменихме годежни пръстени. Това внесе допълнително вълнение и получихме три биса, нещо невиждано дотогава в нашия цирк. За пръв и за последен път. После  се случи инцидент, който обърна живота ми на сто и осемдесет  градуса. Както обикновено, въпреки, че касата беше пълна, вечеряхме в евтина кръчма. Хранехме се мълчаливо. Никой не посмя да ни поздрави.  Всички се държаха, все едно нищо не се бе случило. Директорът погледна часовника си, стана и вдигна тост. Думите му бяха, желая ви щастие и напусна. За него явно благото на трупата, стоеше над всичко. Нямам друго обяснение. След него се изнизаха и останалите. Две момчето , явно пияни, се кълчеха на дансинга. Приближиха масата ни и започнаха да ни увещават да сподлим танца им. Отказахме им. Направихме го учтива. Вместо  да си тръгнат, станаха агресивни. Започнаха да ни дърпат. Годеницата ми ритна единия в слабините.Той се сви и падна. Другият грабна бутилката  ни с вино, но аз го пернах  през китката с ножа за хранене и той я изпусна. Отидоха си, като не спряха да ни псуват. Ние си довършихме вечерята и се прибрахме в караваната. Същата нощ шапитото изгоря. Изгоря и реквизитът и  трупата се разпадна.  Ние двамата с партньорката ми продължихме да изпълняваме нашия номер. Къде ли не. В запуснати селски читалища, на улицата, пред туристи по корортите, накрая ни ангажираха в един доста приличен ресторант. Държеше го  простак накичен с  килограми злато. Бил републикански шампион по планинско ориентиране. Показа ни дописка с негова снимка. Момчето на фотографията нямаше нищо общо с лоената топка, която от сутрин до вечер се наливаше с уиски. Бяхме направили два самостоятелни номера. Първо изпълнявахме тях, после танца със саби. Една вечер, докато аз въртях сабята на дансинга, свинята, кьор кютук пиян, започна да натиска партньорката ми в едно сапаре. Тръгнах  между масите, отвсякъде хвърчаха банкноти, аз обаче продължих, влязах в сапарето. Зпочнах да сеча въздуха около бившия атлет. Целият ресторант дотърча да гледа. Мъжете свирят с уста, жените пищят, кръчмарят се скри под масата. Крещи  на охраната да ме изхвърли. Започнах да сеча около охранителите. Все по-близо и по-близо. Гавазите му пребледняха, не смеят да мръднат. Хванах партньорката ми за ръката и гърбом, като не спирах да сеча я изведох навън. Рано сутринта на другия ден  и двамата  бяхме измъкнати от леглото и натикани в  различни коли. Въведоха ме в нещо като армейска канцелария. Посрещна ме мъж на средна възраст –мрачен и стегнат . Представи се като о.з. полковник от армията. Козирувах и понечих и аз да се представя. Той ме спря. Знаеше всичко за мен. Очаквах да ми влезе в положението. Не се случи. Нарече ме дезертьор. Веднъж съм бил дезертирал от изкуството и втори път от армията, като съм се правел на циркаджия. И заключи, че за такива като мен няма прошка. След което ме изправи пред сурова дилема. Или ще упражнявам безпрекословно  и в негова полза своето умение да боравя с хладни оръжия по начин и при условия, които той ще  определя, или  ще бъда  обвинен   в опит за убииство и осъден, а задълженията ми за нанесените морални и материални щети на ресторантьора  ще изплати партньорката ми и намигна. Настаниха ме в нещо като тренировачен лагер. Сградата е била почивен дом, защото над леглото в стаята ми висеше списък със спортни и културни мероприятия.  Намираше се в планината, но къде точно незнам, понеже  до там ме транспортираха през нощта. Самата постройка беше част от  просторна ферма. Освен крави и овце, имаше и коне, сърни и елени, прасета, питомни и полудиви, щрауси, безброй патици и кокошки, фазани, яребици, пауни, красиви наистина, но от крясаците им те побиват тръпки, двойка вълци и тигър. Всяка сутрин полковникът го извеждаше на разходка. На три крачки зад него вървеше личният му бодигард с калашников на рамо. Тигърът го хранеха с живи зайци. Пускаха ги в клетката, а гледачите залагаха, за колко време ще ги хване. Едни  зайчета бягат, скачат мятат се, други се свият на топка и чакат. Те живееха малко по-дълго, но живот ли е това. Опитах се да избягам. Падна мъгла. Цяла нощ обикалях като  слепец и накрая чух грозните крясъци на пауните. Прибрах се уж незабелязано, но се оказа, че през цялото време съм бил следен. В дрехите ми имало проследяващо устройство. Освен личен треньор, назначиха ми и  личен бодигард. Бях подложен на адски режим. Сутрин тренирам за сила и издръжливост, следобят спаринг с украински казак, поне за такъв се представяше, намерил убежище при полковника след кървавите събития в родината му. Единият му дядо бил служил при Петлюра, другият при Черния барон.  А негов чичо, воювал в Добруджа, бил му разказвал с възхищение за нашата  кавалерия и изобщо за смелостта на българите. След като му показах колко умело  работя със сабята и той не отрече, попитах го, какво повече от това ще ме научиш. Да убиваш, беше отговорът му. Аз съм артист и нямам намерение да ставам убиец. Никой не знае, какво ще му сервира животът. Някъде в средата на ноември, стъмваше се, валеше дъж, полковникът ме качи в неговия брониран  джип и след като излезе от магистралата, поехме по разбит  черен път. След нас се проточи колона от коли. Пристигнахме до огромно изоставено хале. В центъра му стоеше  боксов ринг. Фаровете бяха  изагасени. Секунди  непрогледен мрак и  рингът е осветен от мощни прожектори. Боксьорите, са от различни категории. Единият е дебел и тромав, другият е  жилест и пъргав. Бият се без ръкавици. Бялата риза на арбитъра е оплескана с кръв. Силите са равни до мига, в който дебелакът удря с глава скокливия си противник и му размазва физиономията. Заслепен от бликналата кръв ,той е безпомощен.Това, което последва, приличаше на изтезание. Аз помолих полковника да прекрати боя. Той ми каза, че това може да направи само дама, но кавалерът и щял да плати солена глоба. Исках да сляза от колата. Той я отключи, но ме предупреди, че публиката има  право да стреля по всеки, който покаже пред всички лицето си. Размазаният боксьор остана да лежи на ринга. Съдията вдига ръката на победилия. Прожекторите угаснаха. Колите поеха по обратния път. О.з. полковникът ми съобщи, че ми е намерил противник. Нямаше луна, но нямаше и мъгла. Хвърлих всичко от мен. Увих се в чаршаф. Убих човешката си миризма, като се измъкнах през свинарника, за да не могат да ме преследват с кучета. Релефът и гората ми подсказваха, че съм в голяма планина. И като имах предвид, че повечето планини у нас са ориентирани от запад на изток, а южните им склонове са доста  стръмни, поех на север. Водех  се по Пътеводната звезда. И тъкмо да се скрие, чух звънче. Тихичко подрънкваше и  нарядко. Не бях чувал във фермата звънец с подобен глас. Сред тишината на планината и в глухия лес, то така погали музикалния ми слух, че направо ме омагьоса. Отбих се от  пътя, който ми сочеше полярната звезда и открих оплело се в храстите магаре.  Измъкнах го, яхнах го и то ме заведе при своя стопанин. Беше библейско посрещане. Две дузини овце и виторог овен блеят да ти скъсат сърцето. Каракачанско куче подрипа около нас, скимти и върти опашка. Белобрад овчар трогнат ме кани в скромната си колиба. Облича ме. Полива ми да измия изранените си крака. Грее ми ракия с мед. Гощава ме с кисело мляко, овче сирене и топла погача. Слага ме да спя върху дъхав сламеник. Завива ме с домашно тъкан губер. Свири ми на кавал, след като съм му споделил, че свиря на цигулка. Заспивам. И благият старец ме предава. През цялото време, докато блиндираният джип  се катереше  към фермата, полковникът мълча. Като стигнахме, първо ме заведе да видя какво съм причинил на личния си телохранител и спаринг партньор.  Беше в отходната шахта. Изгребваше с бебешко цокало лайната на всичко живо във фермата. Един ден, и ме посочи, ще изчистя и твоите собствени лайна, и продължи да гребе. Полковникът въздъхна дълбоко, плясна ме по бузата, и заключи, стори ми се с тъга в гласа, че всеки сам ковял съдбата си. До този момент, не се бях осмелявал да го питам за моята партньорка. Отговори ми, че ще я видя скоро. Кога? Бил обмислял. Бях толкова развълнуван, че не видях нищо подозрително в отговора му. После ми нареди да се приведа в опрятен вид, защото щял да ме представи на важни хора.

Покритите с бели покривки маси, потните бутилки „Столичная“ , красивите жени, суровите лица на мъжете, всичко това ми напмни за нощта, в която за пръв път демонстрирах умението си да въртя сабя. Полковникът вдигна тост. Аз не се увличам, започна той, по скъпи коли, скъпи картини, скъпи яхти, скъпи коне, скъпи жени. Живея скромно и уединен. Обичам животните, замисли се, повече от хората. Имам тигър. По скоро ще ме изяде, но няма да ме измами, окраде и предаде. С това не искам да кажа, че вие го правите.  Последва  смях. Поканих ви, продължи полковникът, за да ви представя моя най-нов, както е прието да се казва, проект. Нарекъл съм го „Берлиоз“ и даде знак на сервитьора. Момчето внесе калъф на цигулка и го постави пред мен. Отвори го, нареди ми полковникът. Отворих го и онемях. Двеста годишна е, каза силно, за да чуят всички. Виждам, прошепнах. с половин уста. Какво ще ни изсвириш, попита той. „Годишните времена“, гърлото ми беше пресъхнало. Давай, заповяда полковникът. Не бях и сънувал, че ще свиря някога на цигулка от Кремона. Тя ме върна във времето, когато давах надежи, че ме чака блестяща кариера.

Свирим с татко “Годишните времена”.Сезоните навън се сменят.

Свиря в читалищния салон.Съученици, родители и учители ме слушат в захлас.

Свиря в барокова зала. В една от ложите  седи щастлива и влюбена годеницата ми .

Достатъчно, тупна ме по гърба полковникът. Гостите ще заспят и отново даде знак на сервитьора. Той, както и първия път,  постави пред мен калъф за цигулка. Отворих го, сигурен  какво ще намеря вътре.  Нова изненада. Вътре, в сребърна кания, лежеше непознато на мен оръжие. Покажи го-заповяда полковникът. Извадих го. Вдигни го, всички да го видят. Вдигнах го. Сабя дамаскиня, съобщи видимо развълнуван  полковникът. Докажи, че с нея си по-добър, отколкото с цигулката. И през ум не ми беше минавало да сравнявам цигулката със сабята. Предпочитам кавалерийската сабя на дядо. Полковникът се намръщи. Отказваш ми подаръка? Нямам опит с подобно оръжие. Донесете му сабята, заповяда полковникът  и доведете казака. Казакът също отказа да се бие със сабята дамаскиня. Държеше на своята шашка. Щом е така, просъска полковникът, ще се бието, докато някоя от дамите хвърли бяла кърпа на  пода, но трябва да знае, че кавелерът й ще плати солена глоба. После спря стоманения си поглед върху всеки от гостите и каза, залагайте. Това внесе  оживление в компанията. И добави, половината от залозите са за победителя. Кръстосахме саби. Смятах, че един демонстративен бой, ще е достатъчен, но казакът не мислеше така. Атакува с непозната ярост. Чичо му и в Добруджа не е сякъл така. Шашката облизва дясната ми буза. Какво правиш, питам го. Покажи, че съм те научил да убиваш, отговаря и налита освирепял.  Без кръв няма залози, насъсква го полковникът. Залозите гонят баснословни числа. За толкова пари ще съсека всеки, казакът не е на себе си. Очаквам някоя от дамите да хвърли бялата кърпа. Гледат изцъклени и ахкат. Ще те разпоря, съска казакът, ще ти изчистя лайната. Или ще го неутрализирам, или наистина ще се лее кръв. Гръмва лудият ритъм на танц със саби. След като парите не успяват да ме ояростат, полковникат опитва с музиката на Хачаторян. Получава се. Атакувам. Парирам няколко удара. Предизвиквам го на промахи. Нанасям два светкавични удара и избивам шашката. Сабята лежи между рамото и шията му. Очаквам бяла кърпа. Няма. Всички палци сочат надолу. Гробна тишина. Покланям се и излизам.

О.з. полковникът беше бесен. Изгубил  инвестираните в шоуто пари. Даваше ми последен шанс. Предупреди ме, че милосърдието ми ще бъде наказано. Точните му думи бяха, или убиваш, или те убиват.

В параден мундир, изпълнявам на цигулка потпури от класически произведения. Пред мен е строен полкът начело с командния състав и бойното знаме. В един момент всички се обръщат кръгом и се отдалечават с танцова стъпка. Появява се черна лимузина.Тя спира в средата на плаца. Клаксонът свири. Аз продължавам да музицирам. От колата слиза жена, облечена в източни одежди. Приближава ме. Взима цигулката ми. Музиката продължава да звучи. Връща се в колата. Колата се отдалечава. Аз търча след нея. Догонвам я. От автомобила се показва ръка, която държи ятаган. Замахва и отсича дясната ми ръка. Продължавам да търча. Нов удар. Съсечена е и лявата ми ръка Продължавам да търча. Кръвта ми изтича. Падам и се събуждам. Отвън, свирейки с клаксона на блиндирания джип, ме чакаше о.з. полковникът.

Тишина и пещерен мрак. Блясва прожектор. Яркият му лъч спира върху мен. Грейва втори. Започва да звучи “Танц със саби”. В светлината му се появява  прекрасно същество, излязло сякаш от султанския харем. Ятаганът в мраморната ръка прави танца особено вълнуващ. Замахвам с кавалерийската сабя и съсичам стената от мрак между двата лъча светлина.Те се преливат един в друг. Докато баядерката кърши сластно снага, аз въртя с неподражаема ловкост и бързина сабята. Острието й почти докосва прозирните шалвари и фереджето, зад което се крие огнен поглед. Оръжията се кръстосват. Посипват се искри. Изпадам в транс. Затварям очи и продължавам да сече виртуозно въздуха. В един миг партньорката ми застива с вдигнат високо над главата ятаган. Ударът, който нанася, е светкавичен  и безмилостен. Лявата ми ръка увисва. Бликва кръв. Бялата ми риза се обагря в алено. Изумен съм. Ако съм се съмнявал,че ударът е бил  целенасочен, последвалите действия на ояростената баядерка  ме убеждават,  че трябва безмилостно да се защищавам ,за да не бъде разполовен.Все по-трудно отбивам атаките.Кръвта ми изтича.Губя сили. Олюлявам се.Падам. Сабльорката   опира ятагана в гърлото ми. От прозореците  на лимузините се подават ръце с насочени надолу палци. Кръвожадната танцьорка се разсейва за миг.Достатъчно за един къс удар с казашката сабя. Изправям се със сетни сили. Коленича, насочвам към гърдите си окървавеното хладно оръжие. Вратата на една от колите се отваря. Искача жена. Викът й ме спира.  Смъквам фереджето, под което се е криела самата вероломност. Срещм изцъкления поглед на изкусно гримиран мъж.Чуват се няколко изстрела. Поглеждам назад. Жената прави още една крачка и прожекторите угасват.

Бях сигурен, затова и не питах коя е. Чувах вика й. Всичко друго  плуваше в мъгла. Полковникът плати оперцията на ръката ми и ме назначи портиер на халето, където продължиха да се  вършат всякакви мерзости. Смяташе, че след като съм убил, ще мълча до гроб. Нямах намерение, но преди това трябваше да се разплатим. Не знам, дали съзнаваше, колко е голям дългът му. Единственото място, където бих могъл да го подиря, беше фермата. Само там се чувстваше в пълна безопасност. Не знаех обаче местонахождението й. Научих го случайно. От малкото телевизорче в портиерната. Турист, изгубил в мъглата  път и посока, попаднал на имение. Вместо да бъде подслонен, бил пресрещнат от мъж водещ  тигър. И даде точните кординати, за да проверят властите, дали законно притежава животното. Намерих кошарата , в която първо бях посрещнат топло, после предаден. Прекарах нощта в гората. Призори продължих нагоре. Дали бях изминал и километър, чух пауните. Приближих и се скрих в едни високи папрати. Точно в седем полковникът изведе  тигъра на сутрешната си разходка. Следваше го бодигардът с автомата. Застанах до оградата и извиках звяра по има. За разлика от мъжете животното не реагира. Как стигна до тук, попита полковникът, без сянка на подозрение. Гледах репортажа по телевизията. Той се засмя. Юнакът каза ли, че се насра. Тигърът е точно толкова законен, колкото и пауните. Какво искаш? Да се разплатим. Той приближи оградата. Гледахме се, без да отместваме поглед. Тигърът ме подуши. Полковникът го дръпна. Доведи го, нареди на охранителя полковникът. Май не ти харесва да си портиер, не знам какво е прочел в очите ми. Не. Искаш ли да си гледач на тигъра? Не. Май не знаеш какво искаш, заключи полковникът. Искам да си платиш дълга, казах го тихо и спокойно. Той успя само да повдигне посребрените си вежди, защото изпълних най- бързия си и прецизен удар. Бодигардът се вцепени и онемя. Тигърът започна да лиже кръвта.

През късната есен небето в равнината е сиво. Угарите са черни. Свечерява се. Тихо ръми. Улицата, на която е минало детството ми, е кална и разбита. Къщите от двете й страни стоят печални и самотни. Малкият  ни неизмазан дом ме посреща  мрачен и глух.Вътре обаче всичко е на мястото си. Сякаш до последния миг са ме очаквали. Цигулката на тате лежи на разтегателната маса. До нея са подредени партитури. Има и албум със снимки от детството ми. Грамофонът е на мястото си.  Поставям иглата върху  заредената плоча. Зазвучават  “Годишните времена”.

От мрака изплува стаята. Мъжът изважда своята цигулка. Зазвучават  “Годишните времена”. И като я придържа с протезата на лявата си ръка, започва  виртуозно да движи лъка по струните  с дясната ръка. Отново мрак и изстрел. „Годишните времена“ продължават да звучат.

Предишна статияБарон Петър фон Парчевич в полските историко-литературни източници от XIX век
Следваща статияСага за поробената Македония и житието на праведната Цвята