Гледали ли сте филма „Бяг“, по пиесата „Бяла гвардия“ на Булгаков? Спомняте ли си очите на полковник Хлудов? Тази тъга до лудост в погледа му я видях още в детството си. Видях я в къщата на дядо ми Михаел. Когато веднъж те прониже този взор, той остава завинаги в теб. Нямам дарбата да го опиша, а вероятно и сетивата да го почувствам, както заслужава. Но е нещо наистина много вълнуващо. Там има синева – типична, по руски, сдържана влага, много тъга и чувство за неизбежност и съдбовност. В Бургас бяха се заселили много белогвардейци. Морето ги делеше от тяхната любима Русия.
Никита и Яшката бяха донски казаци. Попаднали са в редиците на армията почти деца. По каква причина и как, не говореха. Израснали са с конете почти от люлчина възраст. Изглежда, така е било с всички подрастващи на Дон. Как са дошли точно тук, също не знам. Но бях сигурна, че искаха да са близо до морето. И чакаха момента, за да доплуват първи към своята любима Русия. Често отиваха с дядо ми до брега, да изкъпят конете. И плуваха с тях навътре, навътре, развели грива, със светнал поглед. А после се връщаха честити, за да ги подсушат. Изтръскваха се от солената вода. И се взираха в далечината точно като полковник Хлудов, с любов и обида, и копнеж… После отиваха в кръчмата и се напиваха.
Тук те преживяваха някак си. Отказваха да живеят. Въпреки че съдбата им отреди да оставят и костите си под нашата земя. В погледа на Никита имаше повече острота и непримиримост. Гранпапа Михаел също беше кавалерист от армията, но твърдеше, че по-добри ездачи от казаците няма. Веднъж в двора на къщата обяздвали едно по-буйно жребче. Никита казал на дядо ми: „Остави тази работа на мен“. И яхнал кончето, което било много неспокойно. Дядо ми, който е водил дълги препирни с Никита кой от двамата е по-добър ездач, решава да му свие номер по зевзешки.
Докато оня обяздвал жребчето, дядо ми се навежда под корема му, уж да му оправи стремето, и го шибва силно по бедрата. Нервното и доста уплашено животно скача високо на задните си крака с болезнено цвилене. Но Никита бил залепен като кърлеж за гърба му. Изправил снага, успокоил жребчето и полуобърнат, казал тихо, с подигравка: „Йоб твая мать, я донский казак“.
Баба ми Виктория винаги е съветвала мъжа си да плаща на работниците си веднага след свършената работа. „Дай му парите на работника, за да му вземеш потта от гърба – чувам и до днес думите `и. – Другото е грехота.“ Чудя се, ако бяха доживели до наши дни тези достойни хора, как биха се оправили в сегашния измамен и мутренски свят?
Веднъж, когато дядо ми давал заплатата на Никита, руснакът му казал, че е взел решение да си събере малко повече пари, за да си купи нещо по-прилично за обличане,
искал да се установи някъде, а всичките си пари пропивал в кръчмата. Затова го предупредил, ако пак се напие и отиде при него, за да му иска заплатата си, да бъде непреклонен.
Така и станало. След няколко дни, добре почерпен, Никита почукал на вратата. Гранпапа му припомнил думите, но опияненият казак настоявал. Но и моят дядо бил непреклонен и му затръшнал портата. Който има представа от пиене по руски, а напоследък и по български, знае, че влезеш ли в дните на запоя, измъкването е много трудно. Преди години мой приятел, руски възпитаник, ми сподели тайнството: „От запоя се излиза много тихо, на пръсти, да не те усети, че бягаш, да не те грабне за косата и да те върне обратно в кръчмата“. Така се случило и с хлътналия в пиячката Никита. Върнал се в кръчмата и започнал възмутен да ругае дядо ми: „Този стиснат евреин има да ми дава пари, той ме измами, аз му работя, а този еврейски батакчия лев не ми е дал, ще види той…“ и т.н.
Стигнали тези думи и до ушите на гранпапа. Вбесен, отишъл в кръчмата и му хвърлил парите в лицето, като му казал повече да не му се мярка пред очите.
Навън вилнеела люта зима. Получената сума удължила запоя на Никита. Вероятно е бил и гузен и не е искал да се прибере при дядо ми, където си имаше стаичка до яхъра.
Вероятно са го пъдили и от други места. Вероятно е бил мъртвопиян. Паднал в някаква канавка и заспал завинаги под снежната преспа със своите прекрасни сънища за руските степи, за частушките… и за неговия непрежалим Дон…
А Яшката беше добряк, с по-примирен характер, посклонен да угодничи и слугува. Беше вечно усмихнат с тъжните прозрачно сини очи. Косата му винаги стърчеше като сноп от слама, невиждала в живота си гребен. Веждите му стояха разкрачени във формата на буквата Л и когато говореше на руско-български, се движеха ту нагоре, ту надолу, сякаш танцуваха и стърчаха като ребрата на полуразтегнат акордеон. Такава беше и душата му – ту радостна, ту тъжна.
Яшката никога не влизаше в къщата. Обикновено викаше дядо ми отвън и го чакаше облегнат на дувара до кофата за боклук, която беше стара, дълго използвана тенекия от сирене. А когато се е родила сестричето ми Жаче, през пролетта на 1949 г., Яшката, заедно с баба ми, посадили в двора кайсиева фиданка. С годините това дърво бе станало символ на изобилието, а плодовете му бяха едри и сладки като портокали. Гранпапа ги наричаше слънца. Кайсията на баба ми живееше в двора като някакво митично същество, като член от семейството, като част от стопанството. През лятото се излежавахме под нейната сянка, там се и хранехме, а гранмама си поспиваше следобед върху миндера, който по цяло лято се печеше навън, покрит с пъстрата чергичка, изтъкана от стари, грижливо подрязани и боядисани парцали.
В редките моменти на доволство от живота гранмама по-глеждаше към клоните на дървото, после към буйния трендафил (витрината на нейния двор) и въздъхваш:е „Ай-яйяй, с Яшката я посадихме тази кайсия… Негро дел! (горкия): – и свиваше като него веждите си във формата на буквата Л.
Това за мен изключително дърво пазеше тайните на цялата ни разхвърляна по света фамилия. То бе поело и страданията на всички заклани животни, провесени на
ченгелите, окачени на клоните му, за да им изтече кръвта. То дълго живя и си отиде по същия мистичен начин, по който и се бе появило в този магичен двор. Когато се спомина баба ми Виктория, още същата зима умря и нейният трендафил.
А когато седем години по-късно си отиде от този свят и дядо ми Михаел, стопанинът на къщата, в началото на лятото, през юни 1976 г., първо пожълтяха и окапаха листата на кайсията, после изсъхнаха и плодовете `и малко преди да узреят, заедно с клоните. През зимата се свлече и стволът ѝ, падна като препил казак, проснат върху оградата.
Малко по-късно новият градоустройствен план събори и къщичката заедно с яхъра и курника, за да се ширне поредната бетонена пустиня в китния ни крайбрежен
град. Но пък хубавото на пустините е, че понякога, там в далечината, има миражи…
Талисманите на града
Някои хора имат ампутиран крак, други са без ръка, а казват, че местните бургаски идиоти били с ампутиран акъл. Но душата им си беше цяла. Аз съм свидетел.
В Бургас имаше няколко веселяци: Изито, Коко, Жоро и тяхната дама Софка. Те се движеха свободно в центъра на града и никой не ги закачаше. Обратното, обичахме ги и когато имаха нужда, им помагахме. Такива бяха нравите тогава. Съчувствахме си. Оставяхме си домовете отключени и никой не се осмеляваше да влезе в къщата на съседа си, за да краде.
Сутрин идваше млекарят – много рано, докато спяхме. Оставяхме от вечерта стотинките под празната бутилка и на сутринта закусвахме с чаша мляко. Така живеехме, без телевизия, без телефон, с разказите на сладкодумците и книгите от градската библиотека. Хората в махалата се познаваха, знаеха проблемите си и се втурваха да си помагат.
Жоро беше дребничък мъж, със състарено лице, но душата му беше на момченце. Така и не остаря. Живееше близо до пристанището и беше влюбен в театъра и в децата. Обикаляше безцелно улиците с ведрата си усмивка или стоеше с часове при гардеробиерките във фоайето на театъра. Имаше много изразителна мимика и беше вечно усмихнат. Къде-що видеше дете, се спираше и започваше да му се радва, а очите и веждите му се движеха нагоре-надолу по сбръчканото му лице, сякаш танцуваха върху гриф на мандолина, докато накрая застиваха в радостна гримаса.
Бях много малка, сигурно на около три годинки. Стоях до фотото на „Богориди“. А там работеше леля Луци. Мама ме остави пред витрината и влезе вътре, за да ѝ каже
нещо. Аз гледах изложените фотографии, нагиздени в красиви рамки. И в това време ме нападна Жоро с радостните си възгласи. Залепи се за мен и започна да ми се радва и да
гримасничи. Но аз, изглежда, съм разпознала, че в тази радост има нещо неестествено. Качих се на бордюрчето пред витрината, разплаках се и се напиках. Мама излезе и започна да му се кара. А той беше толкова добър и безобиден безумец. По-късно се радваше така и на дъщеря ми и аз му позволявах да я гали. Лудостта му се състоеше в това да се любува на децата и наистина го правеше от сърце.
Изито беше в доста по-тежко състояние. Мисля, че беше със синдрома на Даун. Пълничък и винаги много чист. Късно разбрах, че е мой сънародник, Изидор Коен.
Родителите му бяха добри и образовани хора. Майка му учителка, а баща му счетоводител. Те се грижеха много самоотвержено за детето си. Живееха на улица „Славянска“, до фурничката на бай Боньо, който продаваше криминално много вкусен слънчоглед, увит във фишеци от вестник. Подаваше ни го тайно изпод тезгяха, като преди това старателно оглеждаше улицата за „вражески елементи“. А
Изито обикаляше центъра на града, като непрекъснато си говореше нещо сам, но аз нищо не му разбирах. Държеше дълги речи срещу някакъв въображаем събеседник. Хората му се смееха, но никой не го тормозеше.
Коко беше по-вглъбен. Той беше влюбен в своя транзистор и ходеше навсякъде с него, като главата му беше наведена на една страна, за да е долепена до музиката. А
когато предават новини, да е по-съсредоточен. Обичаше много да го разпитват какво се е случило по света. И зевзеците го правеха постоянно, като се смееха шумно.
В Бургас повечето мъже работеха като моряци.
Кръстосваха моретата и океаните и разбира се, от време на време акостираха в някое западняшко пристанище. По тази причина много от моите съученици имаха модните за времето си портативни транзистори, тавите на найизвестните групи и певци. Не говоря за шушляците и джакитата (както ги наричахме тогава), и модните джинси. „Желязната завеса“ беше спусната и тук, но поради морето беше малко открехната. Вероятно така се е снабдил и Коко със своя любим транзистор, с който бяха неразделни. Навремето родителите му са имали магазин за четки в центъра на града, до аптеката на Райчев.
Софка, единствената дама сред тях, беше сестра на моя съученик Карло. Баща им беше обущар, а майка им чистачка във фризьорския салон. Много сърцата и добра жена. Тревожеше се за Софчето и все я наставляваше. А тя беше много сладка, винаги ходеше с дамска чантичка и се гиздеше с червило.
В един безгрижен и безрадостен следобед двама зевзеци събраха Софка и Коко, залепен до своя транзистор, и ги накараха да се прегърнат и да ходят заедно под ръка. Момчетиите се кикотеха, а нашите талисмани им правеха шоу. Подиграваха Коко с неговия вечно пеещ транзистор. Софка се поклащаше със своята чантичка. Най-неочаквано тя я отвори, извади оттам станиолена капачка от бурканче с кисело мляко и каза: „Ям плочи и пърдя музика“, и лапна станиолчето. Всички се превиваха от смях. А нашите герои осъзнаха, че ги подиграват, и се разделиха, като се скараха. Малко обидени, те поеха подир стъпките на акъла си.
Всички тези възрастни деца живееха вглъбени в своята „неравностойност“, както е модно да се изразяват журналистите днес. Те не пречеха на никого. Градът беше
свикнал с тях, както и те с нашите уж големи, но твърде несъществени проблеми. И ни съчувстваха.
Калиманката
Докато трая тази разправия, на главната улица „Богориди“ до Музикалното училище покрай нас с полюшваща походка и присмехулен поглед премина като лъскав
автомобил Калиманката. Величка Калиманова е дъщеря на успешен за времето си строителен предприемач. Била е много красиво момиче с весел нрав и независим характер. По-късно се оженва за Кошев, също много красив младеж, но всички я знаеха като Калиманката. Обичаше да се разхожда по Главната, като оставяше след себе си диря от скъп парфюм, лак за коса и следи от гордост. Беше със силно изрусена коса в розови оттенъци и облечена винаги в предизвикателни ярки дрехи по последна мода. Сякаш свалена от страниците на „Некерман“, списание-каталог, който по онова време момичетата жадно разгръщахме.
Величка се носеше с нахаканата си походка като цветно петно в черно-бялата, почти графична действителност на тогавашния Бургас. Беше красива жена, но най-хубавото в нея беше независимият `и характер. Това беше нейният протест към сивия цвят на статуквото, към скучнопровинциалния комсомолски пръст, който с шишенце
ацетон старателно изчистваше лака от всеки вражески, чуждопоклоннически маникюр.
Тези ексцентрични пресечки на Калиманката по главната улица много ме привличаха. Някои я мислеха за куку, но аз я харесвах.
Харесвах нейния интелигентен протест. Обичах да наблюдавам къщата `и, която беше между най-красивите в града, пазена от два каменни лъва. Сядах върху перваза на оградата и си мислех разни неща, а тя понякога ме изненадваше, като минаваше покрай мен, кимваше ми усмихната и отмяташе фризирания си перчем с неизменната насмешка в погледа.
Смъртта ѝ също беше сензация в града, както и краткият ѝ живот. Паднала от домашната стълбичка, докато чистела прах. Имала е вроден порок на сърцето, но никой
не разбра за страданията `и. Беше нахакана и горда жена.
ххх
Небесната Шабатна майка е запалила своите свещички. Покрила си е главата с воал от месечина. Всички семейства по света отдъхват. Зе ма йеш!, казват тук (това е, което е). Еврейска мъдрост или стоицизъм, или както искате го приемете. Звездите блещукат в нощта с ярък пламък. Две свещи, които си имат имена: Пази! и Почитай! Време е и аз да извърша ритуала. Ще измия лицето си с няколко шепи небесна светлина. Барух Ата Адонай, елоену мелех аолам… Благословен да бъдеш Ти, Мой Бог!, Цар Наш, Всеобщ!
Благословен да е поздравът ти и с дълбока вяра да запалим Шабатните свещи!
В първата вечерна молитва благодарим на Бог, че е създал залеза, и се говори за чудесата на природата. По време на сутрешната молитва този текст се заменя с благословия, в която се благодари за създаването на светлината.
Амен! Да бъде!
