Безуспешните ни опити да удавим комунизма в себе си. Или защо окончателното изтрезняване води до внезапна смърт

Стоян Венев – бит и душевност на старите българи

17.01.2012 | автор:  Румен Леонидов

Във Вардарска Македония не се пие както у нас. И не както в Пиринска. Сатирикът Румен Белчев би направо ревнал: „Малко се пие в тази сродна държава!” Разликата обаче е очебиеща. И дори очеизвадна. Достатъчно е да се прошетате из Скопие и ще се уверите, че жителите му по-скоро обилно хапват, отколкото обилно се наливат. Там на алкохолния пазар властва завода „Тиквеш”, все още държавен, който произвежда прословутата жолта ракия. А също и цяла палитра разноцветни вина – от църно до бело, та чак на вид зелено. Изчезнала е белата ракия, която се продаваше и по нашенско под името „Лозовица”, но не това е фундаменталната причина местните хора да не лочат лакомо, както у нас.

Ще кажете – не е възможно, нали уж сме идентични по манталитет, навици, бабаитлък, нали сме лингвистични балкански, а не сиамски близнаци, нали само маниите ни дето са от по-различни десени… Защо тогава людето там не налитат на спиртните течности като невидели, а ние не можем нито ден без високоалкохолните стимуланти, водещи до успокоително саморазрушаване на съзнанието, личността и организма като цяло?

Във всеки случай причината не е демографска, в това, че половината жители на майка Македония са албанци, които изповядват класическия ислям, забраняващ дори кусването на дяволската слюнка.

Не съм правил специално проучване, но фактите говорят сами. Първо, македонците нямат навика да пият водка. Родната им житна жидкост е нефела, доколкото въобще я има. Вносната е скъпа и неприемлива за традиционната празнична или делнична трапеза. Основният напитък е виното и макар че местните много си го ценят, то отстъпва като вкусови качества и аромати дори на нашите евтини пазарни шедьоври. Да не говорим за висшия ни винен пилотаж в тази област. Но македонците са съхранили повеля на традицията, примера на старите си родители и прародители, да уважават и ценят винената култура.

Разказваха ми, как веднага след отделянето на Република Македония от Югославия, макар и формално, в частност от Сърбия, станало достало модно да се смуче скоч. Преди това малцина са можели да си го позволят, а не защото липсвал на пазара, но единствено елитните властници са се дуели пред гостите си с шотландската ракия.

Днес е друго – пивото върви в горещините. Бялото разхлажда вечер. Църното е за двама-трима другари, които ще седнат да се полафят в някое кръчме. Едно от тях е скопското „Лаф Муабет” или онова, което се нарича „Оттук минаф”. Кръвна връзка с тях, при това от първо поколение, има/ше едно култово място в София, известно сред остатъците на столичната бохема като народна лечебница „Сам дойдох”. Там на стената виси следният безапелационен лозунг: „Окончателното изтрезняване води до внезапна смърт”.

Но колкото и да се взирах в Скопие не видях пиян мъж или залитащата му приятелка. Има всякакви заведения – от таверни до механи, през бистра, бирарии, пицарии, та чак и най-обикновени и бедни на вид, но богати като асортимент сладкарнички. Дори видях мъже на средна възраст, към 21 ч. да седят на масичка изнесена на тротоара и да се черпят с боза и огромни тулумбички. Гледката не ми се стори вехтозаветна – тук не витаеше духът от бутилката, а този от лампата на Аладин.

Запитах се, защо нашите съседи по синур и братя по дух, бит и душевност, не са обладани от родната ни мрачност да пием до откат? Да търсим и да намираме героичното начало на собственото си себеосвобождаване единствено и най-вече чрез глътките от огнената течност? Вярно, след три по сто, всинца до един, веднага ставаме активни участници в гражданското си общество, тогава властта бива безмилостно удряна от канонада упреци, натопорчени критики, лютиви попържни и прочие свободни словоблудствия на маса. На следващия ден сме отново жалки жители на провинциалната ни общност – поданици на блаженото послушание и примерното примирение. До следващата вечеринка, нали си знаем отлично урока по къркане – от махмурлука се излиза на пръсти – клин клин избива, нищо че сутринта пак ще се наложили да се събудим като руснаци – с отеснели черепи и с малки очички. И като братушките облазени от бели мишки с червени потници, които излизат от празния хладилник.

Македонците, според мен, също са бая далеч от осъзнатата необходимост да отстояват правата си, да бъдат взискателни към властта, да формират и налагат прозрачното си обществено мнение. Може би, защото патриахалното начало все още битува из тази страна, може би, защото темпото на така наречения  жизнь е друго, както и липсата на съсипващия икономически модел на руското раздържавяване и грандиозна мутризация, каквито ни си случиха. Вероятна това е част от канавата за меката им алкохолна дреха. За разлика от собствената ни практика – да достигнем в съкратени срокове до дивашкия си делириум.

Явно населението край Вардара не е преживяло шоковете и стресовете на хиперинфлация, на масово приватизация, на селски ликвидационни съвети и банкови банкрути. Това поне сочи логиката, която не е оправдание за вечната ни българо-съветска дружба с водката, навремето и към коняка, а сега, към каквото падне. Може би само поляците имат право да седнат на общата ни тъжна, ако се замислим, маса – тези северни славяни пият като православни братя, без да замезват с католическата си строгост.

Но другите народи, южните, не могат да ни стъпят на малкия пръст по алкохолен бяс и всички ни дишат прахта в алкохолния маратон. Не че те нямат страсти и енергии, национални проблеми и семейни грижи, просто културното и култивираното пиенето е трезво отношението към най-големия дар – Живота – и е по-високо стъпало от стълбата, която води към небето.

Затова може би бях силно впечатлен, че в Скопие, в Мачуково, и в Богданци, и в Гевгелия не видях разхвърлени дворове, запуснати градинки, лехи без буйни и искрящи цветя, не съзрях неваросани дървета, небоядисани огради, не забелязах стари чипици, влечки и „чефли” разхвърляни пред вратите на къщите, нито пластмасови кофи с издънени дъна да се въргалят захвърлени на на двора от години, не се припознах в нито едно буренясало частно парцелче земя, където се пие, за да се оживее, и се живее, за да се пие.

Ако демокрацията ни донесе стрес, несигурност и принудително размърдване от гьола на социализма, то кой вятър отвя прословутата българска спретнатост, гиздовост на къщичките и дворчетата, добрината в сърцата ни и любопитството към ближния? Вместо това масово се сближихме с чашката и в бавното, но сигурно самоубийство на самозабравата. Този вид самоунищожение не се води според църковните канони за ужасен грях, както ако вземеш газовия пистолет на сина си и се гръмнеш в слепоочието. Сигурно Бог няма да ти се разсърди чак толкова, ако те види от време на време пиян. И плачещ. Но грехота е усилията на родната ти майка и на отишлия си вече тейко да отидат нахалост – да се опиваш и да се самосъжаляваш ката ден. Докато черният ти дроб увисне като крачол на старата ти пижама.

Честен кръст, не ни е виновна вярата, която ни разрешава умереност – да кусаме за здраве, но да не се навъртаме здраво. В Библията виното не се забранява, ала там за първи път се предвещава алкохолизма. Но внимание: Соломоновите притчи препоръчват на господарите внимателно да употребяват виното, да ги разрешават на бедните и огорчените, за да изпаднат в еуфория и да забравят страданията си.

Ех, та ех! Ох от тези страшни еуфорични страдания, които в упование забравяме, но те не могат да ни забравят. Щото не щем да запомним писанието на колегата ни писател Йоан: след като римските войници разпъват Христос на кръста, те му дават да пие вино, ароматизирано със смирна, но Той отказва, за да посрещне смъртта в будно съзнание.

Нищо не щем да знаем. За нас животът е смърт и ако всеки ден не го посрещаме в безсъзнателно състояние, той ще вземе да ни надживее. А не бива!

Бележка на fakel.bg: Текстът на г-н Леонидов възмути някои умерено пиещи българи и ответният удар откъм българската кръчма не закъсня.