„Безлунния“, приказни есета от Асен Валентинов

Асен Валентинов пише приказни есета, живее от години в Белгия, а наскоро ги издаде в сборник, озаглавен „Безлунния”. Книгата е едно малко бижу. Написана е във великолепен стил, който напомня най-добрите образци на европейската есеистика. Това не са само есета, а силни поетически видения. Визии, изтъкани от онази крехка и чуплива материя, с която си служи високата поезия. Те са къси, енергични, умни и живописни. Четат се лесно, но трудно се преглъщат – следствие от своеобразната художественост и стойността на всеки текст. Целта на автора е да отвори вратата, която не винаги виждаме. Тя е някъде тук… Вляво, вдясно, пред нас. А може би сме я изгубили завинаги от погледа си. Това е Вратата към невидимия свят, който води единствено към себе си.

Румен Леонидов

Игра на невидими същности

            Изкуството е непоносимо не само за онези, които го създават, но и за нас, обикновените хора, които постепенно свикваме да живеем с него. Така овчарят потъва в полуугасналата планина, застанал в просеката между видимия и невидимия свят, едва докосвайки грапавината на сянката ѝ. Той не върви, а само се поклаща, пелтечейки на някакъв непознат език, заслушан в звънците на стадата си, в камбанния звън на далечните хълмове, в безмълвния хор на онези митологични същества, които сякаш винаги са вървели пред него, за да му помогнат да прекоси планината, да премине оттатък, да възкръсне сред мъртвите.

           Навярно някъде тук са се появили боговете, сраснали са се със земята, с омиротворените хълмове. Нищо не е оставено на логоса, на ума, а е засято в тая вълниста, плодородна земя, където страстно предусещаме онова, което не знаем или по-скоро не помним, че знаем. Тук по брадясалите, ронливи пътеки, по които кротко кръжа като замаяна пчела, камъните ме гледат със своите леко присвити, милостиви очи. Аз съм сълза, отронила се от тях, преди много време. Тогава, когато не е имало още кой да брои времето. Когато уханията на мрака, на сякаш току-що набъбналото със звезди незараснало небе, са се стоварвали директно върху скалите. А думите са съществували в такъв суров вид, че хората – тези сенки, тези невидими същности, са се страхували да ги произнесат, да ги изговорят на глас, за  да не съборят планината, която и без това се е устремила към бездната.

                 И наистина, само когато застанеш до слюдестите землисти възвишения, редом до второстепенните персонажи на нарисуваната като че ли от някой прехласнат по човеците ангел картина, можеш да доловиш неразчленените звуци, идващи от боботещата равнина и да усетиш тяхното иначе почти незабележимо присъствие. Цялата планина е обвита от матовото обемисто стъкло на въздуха, през което самотно прониква  гълъбосивкавата светлина на утрото и се процежда късната, ранена светлина на залеза, когато върховете димят, недокоснати от никого. Птиците също спазват това ограничение, рядко ще видиш гарван да се олюлява някъде там, в далечината, опитвайки се да се домогне до стрелките на часовниковата  кула – единствената по-висока сграда, която се издига над замръзналите в своя  еднакъв сън каменни постройки на селището.

                   Не зная дали някой друг освен мен бе забелязал, че с времето планината ставаше по-едра, по-гръмогласна – от едно нейно кихане, от едно нейно задавяне облаците се разбягваха във всички посоки, и със своите малки, набръчкани като на костенурка крака, ситнеше на юг, а после на югозапад. Вятърът, който идваше от Голямата пустиня, довя заедно с тежката си безплодна миризма и стадо ниски, бодливи храсталаци, които се заселиха в пазвата на стръмна, камениста долчинка, където шаваха безмълвно, притиснали се един до друг като козички. Така пейзажът бавно се промени, на места стана суров, бдителен, непроницаем: там птиците виеха сводести, концентрични кръгове като над бездънен водопад, а само няколко километра по-надолу планината приличаше на току-що излегнала се в простора жена, със странно обемисти, огнени хълмове, зад които неумолимо надничаха черните слънца на пустинята.

                  Понякога ми се струваше, че влизам за първи път в тялото си, че за първи път усещам плисъците на сияйния въздух, докато ръката ми се уголемява и кротко разплита сивосинкавите власинки на облаците, които преминаваха като чуждоземни кораби в безплътното небе. Следвайки млечната дъга на пътя им, подобна на белег от наскоро зараснала рана, веднъж стигнах толкова далече, че съзрях бедуините. Съзрях босите им пламтящи нозе да потъват в ленивите пясъци, които се виеха сякаш от хилядолетия около техните огромни като черковни кубета чалми. Съзрях плахата светлина на вечерницата, която непрекъснато струеше от очите им и нямаше нищо общо с дръзките луни в очите на планинците, които ясно различаваха деня от нощта. Съзрях облите, разбили се във вълните на пясъка и оглозгани от вятъра камъни, в които още кънтяха детските викове и тайнствените придихания на чезнещето под плоския гръб на пустинята море.

                     Друг път слизах просто да се предам на долината, и заровил криле като гугутка в мехурите на изпръхналата пръст, аз дълго слушах как времето тече на пресекулки, как бавно капе като смола от подивелите смокинови дървета. Тогава планината се отдръпваше, превръщаше се в каменен мираж, в избеляло слънце, устремило се за миг към висините. Нямаше ги вече хората, нямаше го радостното трополене на стададата, нямаше го безмълвният кортеж от сенки, прекосяващи я надлъж и шир. До мен достигаха единствено отделни имена, отделни словосъчетания и думи: алтар, фалесе, Гедеон, посърналият кръст върху гърдите ѝ, няма нищо записано, Садок и 128 мъченици с него, синовете на съня, червеният човек и кучето не живеят в един и същи ден, които поне засега си оставаха необясними.

ВЕСТОНОСЦИТЕ

Вестоносците не носят странни одежди, нито отличителни знаци, по които да ги разпознаете между останалите хора. Те са самотници, но самотата им е космическа и няма нищо общо със земната. Способни са да ви говорят с часове за смъртта на една звезда или планета така, както вие – за тази на съседа ви, поразен от слънчев удар.
Вестоносците не застават по средата на площада, за да разтръбят новината си. Тяхната новина се съдържа изцяло в духа, чиято сфера е великолепна и изключително по-голяма от сферата на еднородното съзнание. Ето защо те нямат собствени групировки, не се събират в масонски ложи, не са партии и не издават вестници. Независимо от това влиянието им е значително и осезаемо за всички, дори за онези, които въобще не са чували имената им.
Вестоносците никога не се събуждат от сън, макар те самите често да боледуват от безсъние. За тях небето е сляпо денем и тогава те предпочитат да се упояват в полумрачни стаи и кръчми, далече от жестоките лъчи на слънцето, които им нанасят непоносими изгаряния. Навярно така се подготвят за дългите си нощни полети, когато се срещат с двойниците на вашите двойници и унило им разказват за смъртта ви, за всичко, което ще ви се случи или вече ви се е случило.
Не се учудвайте на чуждоземните пейзажи, на сияйните йероглифи, които нечия невидима ръка е изрисувала по стените на прозрачните ви сънища и за които утре вие дори няма да си спомните, защото от сън спомени няма, освен от тия на Вестоносците.

ГРАДЪТ, КОЙТО СЪНУВАМ

Градът, който сънувам, се намира на хиляди километри от мен, близо до едно море, което е било пустиня, и близо до една пустиня, която сега е море. В града, който сънувам, всички къщи са бели, с пъстри цигански покриви. В него има яснота и математически ред, но погледнат от друга страна, той е плод на зрителна измама. Тук са се преселили хора от различни епохи, които не се задоволяват с идоли, не се степенуват в цветове и полутонове и въпреки че страдат от сериозни смущения, тяхната основна цел е изучаването на светлината.
На пръв поглед този град изглежда еднообразен, град за „просветените” и „посветените”. Едва когато се сближиш с обитателите му, можеш да получиш усещане за небесна топлота, за избистряне на цветовете, стигащо понякога до маниакалност. Навярно те дълго са живели в сянката, избягвали са наложената перспектива и тласкани единствено от собствената си фантазия, наивно са се стремели към пълно разчупване на пространството. Ето защо улиците придобиват ново чувство за обем, а обектите са осветени директно, така както това става в приказките или в чистата и мирна атмосфера на светлите дни.
Градът, който сънувам, се намира на хиляди километри от морето, но никога няма да се превърне в пустиня, в траурна процесия, пък било то и за светица. Човек трудно ще се ориентира по сградите му, тъй като те са по-скоро поетически видения, детски опити за пластично осъществяване на мечтата. В него няма нито църкви, нито камбанарии, понеже хората са обърнали времето не навън, а навътре към себе си. Те дори не предполагат, че са сънувани от друг, също както и аз не знаех, че моят свят е свят на сънни проекции в необятния край и крайната необятност на времето.

Катедралите летят към небето

Катедралите се издигат над гълъбите, както гълъбите летят над катедралите в зависимост от това дали е ден или нощ, кога едните спят, а другите пътуват.

Понякога куцото момиче е седнало на плочите на площада и с едната си ръка храни гълъбите, докато с другата опипва невидимите стени на катедралата. Това е неговата тайнствена игра, тъй като то отдавна не се събира с останалите деца, които се гонят по сънните улици зад катедралата, ловко подскачат по изрисуваните квадрати на тротоара или върху опънатия под нозете им ластик. И така, залисани в игрите си, те много пъти ще излязат от огнения кръг на слънцето, за да попаднат в обсега на сянката на летящата към небето катедрала. Защото тя е центърът на уличното и небесното движение и законите й опровергават всичко, което сте научили дотогава.

Покрай нея минават трамваите, придържайки се строго към релсите, без да поглеждат нагоре, без да губят търпение, понеже знаят, че сянката й някой ден може да ги настигне и да ги превърне в пепел и прах. И дори когато просяците се настаняват по стълбите й, те престават да мърморят, да се закачат помежду си, тъй като вече са разбрали, че няма нищо по-нелепо от това да умреш в горещ августовски ден под сянката на катедралата. Тук пресекват всички гласове и възклицания, всички викове и гръмотевици, защото катедралата бди като достолепно чудовище над препълнените сергии, над човешката врява и глъч, над хилядите обречени деца, чак до залеза на слънцето.

Тогава заключват вратите й и катедралата постепенно се отдръпва от земното пространство, за да се отдаде единствено на себе си. С полузрака се променят цветовете й, както и представата за нейните предели. Сега е опасно да я вдишаш или да се докоснеш до стените й. И когато момичето открие, че си играе с чужда сянка, то непременно ще се стресне и ще си тръгне решително към къщи. Но едва ли ще намери дом и сън, по-истински от нея.

И само оня, който продължително я гледа, навярно ще усети, че сянката й е нямо огледало в студеното море на светлината. Че сърцето й е златен кошер, захвърлен съд сред вековете, където се събират небесните лъчи, преди да се превърнат в хора, птици и дървета.

Катедралите летят над гълъбите, както гълъбите се издигат над катедралите и независимо от това дали е ден или нощ, сърцата им кръжат като огнени кълба в емисферите на сияйните планети.

 Поетът на немите думи

Липсват ми думи, казваше той и разговаряше сам с тишината. Беше поет, но не от ония, които събират тълпата, за да им ръкопляска, а от самотниците, които замислено вървят край белите стени на града и с цветни бои изписват по тях тъжните си стихотворения. Вярваше в чудото така, както някои вярват в Апокалипсиса и не хвърляше трохи на гълъбите из градските паркове, а нощем излизаше да нахрани душите на уличните котки, които се шляеха като него в беззрачните барове. Може би някъде имаше война и пламъците й изгаряха къщите на простосмъртните хора, ала той не се плашеше от тях, защото други пламъци изпепеляваха очите му.

Понякога се отбиваше за малко да поиграе на топка с децата, но дори тогава не преставаше да мисли за думите – за тези нощни пеперуди, които изхвръкваха мигом от сърцето му, за да не се завърнат повече никога. Друг път седеше омърлушен на гарата, сякаш чакаше непозната жена, облечена цялата в черни дантели, да слезе от влака, да го изтръгне от треската, да разплете сънната материя на безсънния негов живот само с крайчеца на пръстите си. А после, тласкан все от същия инстинктивен устрем, той щеше да продължи да пише по стените на безкрайните тунели: Всички пътища водят към Гоби. Някой е преместил света като пролетно дръвче сред пустинята.

И така, заслушан в сирените на презокеанските кораби, той сигурно щеше да преплува още много морета, да достигне най-отдалечените и безлунни брегове на света, преди да се появи пак край това оскъдно море в опожарения от думите град. За да бъде отново и просто човекът от съседната улица, когото всички познаваха, но след когото никой не извръщаше глава, не спираше да си поприказва или да изпуши по една цигара, понеже смятаха, че няма какво да им каже.

Безлунния

 Наричаха го Безлунния, понеже казваха, че си лягал преди мръкване и никога не бил виждал луната. Всички му се подиграваха и през междучасията го замеряха с дъвки, бонбони и гумени топчета, изобщо с каквото им падне. Дори малките aрабчета си играеха на интифада с него. Обикновено майка му го прибираше от училище, облечена в черна вълнена рокля и с омърсени от прахта гуменки, с които вървеше неизменно из жегата. Понякога го виждах как търчи по площада и влиза при турците, за да си купи халва и локуми, беше толкова смешен в окъсялата си униформа, която неизвестно защо не сваляше от гърба си.

Живееше сам, с майка си в една от последните къщи на селото, откъдето започваха къпинаци и бурени, сам под блестящото следобедно слънце, изгорял и небръснат, с големи тъмни кръгове под очите си. Зървал съм го по пладне да бяга между разрушените къщи, изпокъсан, с окървавени нозе да прескача купища дърва и камъни, да се извисява над овъглените хълмове, които се ширеха неизбежно пред него.

Той вече не очакваше появата на майка си във враждебното оптическо пространство, а подскачаше в прост и величествен стил, завладян, изглежда, от някаква нова цел в живота си. Евнусите на Арафат едва ли щяха да го оставят жив, ако знаеха, че е наблюдавал как широко се отварят към небето и колко огромни стават при пълнолуние очите му, че е размахвал златната му кама и хиляди пъти насън е пробождал сърцето му.

 Kаfка

Откога обикалям безсмисления град на Кафка, без да ми се случи нищо. Стигнах чак покрайнините му, а дори не се натъжих. Не разбирам защо непрестанно вали, след като Кафка не плаче. Видях всички пражки джуджета да се движат в редица, да носят конусообразни шапки, омагьосани от самоизмамата и жестокостта на неговото необикновено сърце.

Отдавна не чета Кафка, отдавна нехая за книгите му, но той не ми се сърди и прекосява нелегално границата с някой от разнебитените вагони на дълбокото пражко метро. Тук той е само абстракция, странна и непоправима изява на нищото, име или понятие. Къщата, в която се укрива вечер, е продадена на други. Ала слугинята пак се нарича Фелице и в един и същ час му поднася едно и също горчиво кафе. Те двамата всъщност са несъвместими части на едно и също мълчание. Никога няма да се разберат докрай. Никога няма да се опознаят напълно. В писмата си до г-ца Ф. той с математическа точност се опитва да опише и най-незначителните прояви на изроденото си тяло, като че ли с това ще докосне нейната непоправимо здрава душа.

Така и до днес не узнах къде се намира гробът на Кафка. Омръзна ми да присъствам на ексхибиционистичните му представления.

Той мисли, че смъртта е детска лъжа, която може да бъде лесно приета и забравена, а по този начин оскърбява себе си и ония, които го обичат. Страда и се забавлява едновременно – като фокусник, който хвърля невидими топки към небето, а върху земята падат камъни.

Навярно Кафка е объркал измеренията. Изповедта с любовта. Спомнете си само колко пъти напразно се мъчи да изповяда баща си, да го накара да се разкае. Той вярва, че разкаянието е добродетел, а не едно от най-долните човешки състояния. При него то идва като закономерност. Като опит да съхрани себе си чрез омразата на другите. И като опит да „разкрие” другите чрез омразата към себе си.

Сега Кафка мълчи. Сигурно се разхожда тежко, мразовито в безкрайните си замъци. Или в спомена за тях. Достатъчно е да прекосите старинния мост над Вълтава и ще видите как сянката му преминава през вас, без да ви докосне. Малко преди мръкване. А сърцето му свети като гилотина.

––––––––

Сборникът съдържа 19 приказни есета, които са „истинско жанрово откритие”. Създадени са в периода 1996-2009 г. Интересно е да се знае, че едно от най-кратките, „Разваляне на братството”, е писано в продължение на две години, а „Ние, чудодейците”, което заема пет страници от книгата, е продиктувано само за девет минути. „Kafka” разглежда близостта между Прага, известния писател и дългогодишната му приятелка Фелице Бауер по особено интригуващ начин, като в него е засегната и темата за демоничната връзка с баща му (вж. „Писмо до баща ми”). „Безлунния” е с тънък политически оттенък – създадено е по времето между първата и втората интифада, когато част от палестинските активисти за независимост са натикани в затвора от самия Ясер Арафат. „Катедралите летят към небето” е най-неуловимото, най-въздушното и поетично от всички.