Проф. д.ф.н. Галя Симеонова-Конах
(Prof. Hab. Dr Galia Simeonova-Konach)
Дейността и личността на архиепископ Петър Парчевич[1], най-великият българин на XVII век, както го нарича Константин Иречек е почти непозната в Полша, въпреки че в определени моменти неговото име се преплита с историята на страната. Единственото по-голямо съчинение, посветено на Парчевич е от края на ХIХ век на краковския издател и литератор Владислав Марковски, който през 1885 г. публикува своето съчинение от 30 страници озаглавен Sprawozdanie z Monografii Peter freiherr Parchevich erzbischof von Martianopel (Доклад върху Монографията на барон Петър фон Парчевич, архиепископ на Мартианопел). Авторът представя, днес бихме могли да кажем по-обширно научно резюме на известната монография на граф Юлиан Пеячевич (Julian Pejacsevich 1833-1906) Peter freiherr Parchevich erzbischof von Martianopel, издадена във Виена през 1880 г. Обработката на Марковски е концентрирана върху дипломатическата мисия на българския архиепископ при казашкия хетман Богдан Хмелницки (1595-1657) и изпъстрена с дигресии за полската история и събитията от периода, с разяснения от гледна точка на полския национален и политически интерес.
Петър Парчевич посвещава живота си и дипломатическите си умения на създаването на антитурска коалиция и осъществяването на българската национална идея за освобождение, стремейки се да използва потенциала, държавния и военен ресурс на западните държави. Около средата на XVII век сред младото поколение на чипровските знатни фамилии, образовано в колежите на Лорето и Рим, постепенно се оформя идеята, римокатолическата вяра да бъде използвана като обществена среда и средство за освобождението на тяхното Отечество от турско робство. Императорският пратеник Петър Парчевич оглавява няколко дипломатически мисии на австрийската корона в различни преговори за кръстоносен поход срещу Османската империя. През май 1650 г. той се появява във Виена, откъдето заминава за Венеция и на 9 юли 1650 г. представя пред Венецианския сенат един обширен меморандум, изпълнен с призиви за подкрепа на българските планове за освобождение, като описва предприетата досега дейност и старанията по този въпрос. Мисията му във Венеция завършва с неуспех, републиката отказва молбата му да отклони турските сили с военни действия, за да се освободи, както пише Парчевич, „източният народ”, „il popolo Orientale”. След това той отива в Рим, снабден с писма, за да изрази волята на „князете и народите на Изтока“, воден от намерението да уреди аудиенция при папата. Тъй като някои среди и кардинали пречат на това му намерение, Парчевич даже заплашва, че ще се откаже от архиепископството и „всички мои празни титли”. Подобни факти показват неговата политическа воля и искрена отдаденост на своята национална политическа мисия, за да помогне на народа си и освобождението на южните славяни от турско робство, той е готов да се откаже от всичко.
Още в предговора към книгата си Владислав Марковски обръща внимание, че дейността на архиепископ Парчевич, макар и свързана с Полша представлява тера инкогнита за полския читател. Принадлежността по това време на град Краков към Австро-Унгарската империя (областта Галиция) без съмнение има значение за интереса на автора към издадената на немски език животопис на дейността и личността на Парчевич от граф Юлиан Пеячевич (Julian Pejacsevich),[2] един от далечните сродници на българския архиепископ. Пеячевич, както е известно е потомък на рода на Георги Пеячевич (1655-1725), който заедно с полковника от австрийската армия Богдан Маринов (1644-1722) е един от двамата военни ръководители на Чипровското въстание (1688). Марковски, в културната среда на Хабсбургската империя е бил свидетел на големия отзвук от книгата на Пеячевич. Без съмнение, не само дейността на Парчевич, свързана с полската история, но и неговата религиозна принадлежност играе роля за интереса на Марковски към личността на българския архиепископ. Темата за Парчевич в австроунгарския дискурс е поддържана от потомците на няколкото благороднически чипровски рода, емигрирали и намерили спасение в Австрия и днешното Хърватско (тогава Южна Унгария) след въстанието от 1688 г. В продължение на десетилетия Австрия води по долното течение на река Дунав 7 войни с Турция, имащи важен и съдбовен отглас в българската история от XVII до XIX век. Тези събития, както и дипломатическите мисии, инициирани от императорския австрийски двор, които ръководи Петър Парчевич са важен елемент от европейската история по това време. През целия XVIII век много български родове и отделни българи, бежанци след разгрома на Чипровското въстание, наричано от някои историци и Западнобългарско, получават благороднически титли за военни, дипломатически и стопански заслуги към австрийската корона, като заемат важно място в политическия, военен и културен живот на империята. (Виж: Г. Симеонова-Конах, Към въпроса за българската емиграция в земите на хабсбургската монархия в първите десетилетия след Чипровското въстание от 1688 година В: Latopisy, nr 10, Białystok 2019, с. 181-193)
Авторът на разглежданото полско издание демонстрира афинитет към литературно-историческата литература. Две години преди монографията посветена на Парчевич, той публикува своите обработки на Дневниците на кавалера дьо Боже (Pamiętniki kawalera de Beaujeu) и някои други съчинения, говорещи за интереса му към историята и мемоарния жанр. Мисията на Петър Парчевич при Богдан Хмелницки в началото на 1657 г. стои в основата на историческите интерпретации на Марковски. Споменатата дейност на императорския пратеник Парчевич може да се разглежда в полската историография като интересен опит за постигане на полско-казашко споразумение с помощта на хабсбургската дипломация. Важен елемент за разбирането на интерпретационните стратегии, използвани от Марковски е емоционалната (реторическа) историография на XIX век. Без за се впускам в сложните релации между историята, политиката и реторическите моменти в светлината на съвременната историческа наука и епистемологическите теории от втората половина на ХХ век, в хоризонта на днешното научно познание е добре тези стратегии да бъдат уточнени. Без съмнение те са позитивистични и полоноцентрични. Авторът се концентрира преди всичко върху две тези: полезният ефект от дейността на Парчевич за римокатолическата църква и разпространението на католицизма, а втората авторова опорна теза е полският политически интерес през XVII век. От литературна гледна точка съчинението му има емоционално-повествователен характер. Още Хайден Уайт застъпва възгледа, че наративността/повествователността представлява интерпретационен инструмент на определена политическа програма или идеология, идея. Става въпрос преди всичко за концептуално неоформеното историческо познание, стихийно, предадено под формата на един конвенционален разказ. Трудно е обаче да лишим хуманистичните дисциплини, в това число историята, от проекциите на едно субективно представяне, в тях винаги има моменти на реторичност, които се вместват в когнитивното антропологическо мислене.
Марковски без съмнение е интерпретатор от XIX век, особено що се отнася до значението на Петър Парчевич като римокатолически духовник и връзката му с полската история. Последното за него а приори е най-важната част на дейността Парчевич и тук той се различава от първоизточника на Юлиан Пеячевич, в който акцентите са разположени по друг начин, съсредоточени са върху политическата и дипломатическата дейност на Парчевич от гледна точка на обществената, българската и европейската история. Другите части от съчинението на Марковски, извън неговия национален и религиозен императив, не са така реторични и пристрастни. Както винаги, ключов момент за интерпретационната стратегия си остава онзи момент, когато едно събитие се пренася от емоционалната памет до хладния дискурс на историята. Полският автор следва изложението на граф Пеячевич, като в началото представя накратко историята на няколко български знатни фамилии от Северозапада – Парчевичи, Пеячевичи, Кнежевичи, Станиславови, Маринови, след това преминава към „тъжната история на Южното славянство” след турското нашествие през XIV век. По-нататък, в духа на полската историографска реторика, Марковски акцентира дейността на Петър Парчевич, главно от полска гледна точка, изтъквайки заслугите на своята страна. Парчевич, според него видял в полската национална доктрина, католическото епископство и народа „предните редути на цивилизована Европа в непрестанната борба с полумесеца”. Семантично образността на Марковски, вкарва дейността на Парчевич в полските исторически митологеми от XIX век – в миналото (ХVII век) Полша е мислена като главен редут срещу мюсюлманската инвазия, татари и турци, след един век се ражда новият образ на страната – католическа Полша като преден редут срещу православна Русия. Този пример показва, че социополитическият мит може да мени съдържанието си. Според полския автор, в своята монография Юлиан Пеячевич неправилно е представил някои факти, тъй като не разбирал действията на Полша през описваната епоха. Той не приема, че инициативата за обща борба и коалиция срещу турците изхождала от средата на южните славяни. Но фактически документите, с които съм работила доказват, че тази идея се ражда в сърцето и ума на българите Парчевич и Бандулович.[3] Петър Парчевич е моторът на тези действия и посвещава целия си живот на една единствена цел – освобождението на България. По собствена инициатива и като посланик на Австрийския императорски дом той развива активна дипломатическа дейност за обединение усилията на християнските държави и създаване на антиосманска коалиция. В името на тази кауза посещава кралства, среща се с монарси, папи, високопоставени църковни служители и винаги говори за „славното българско царство” или си служи с универсалния израз il popolo Orientale.
Марковски обръща по-голямо внимание на посещението на българския архиепископ в началото на 1647 г. във Варшава с цел да убеди крал Владислав IV Ваза (1595-1648) да се присъедини към зараждащата се антиосманска коалиция. Самият Марковски твърди, че по това време войната с Турция е била най-непопулярната идея в Жечпосполита и кралят, шляхтата и духовенството са правили всичко възможно за да я избягнат. Полският крал приема и изслушва Парчевич и според Марковски, за представянето на тези събития граф Юлиан Пеячевич има огромна заслуга, защото привежда факти, показващи, че полският крал е прозирал бъдещето и си е давал сметка, че в бъдеще татарите и турците ще бъдат заплаха за неговата страна. По време на аудиенция при крал Владислав IV, Парчевич представя „трагедията на южните славяни” и иска помощ срещу турците. Полският крал съветва Парчевич да се откаже да търси помощ от Венеция, твърдейки, че „по-добре своите ще помогнат”. Чрез Петър Парчевич кралят пише писмо на влашкия княз Матей Басараб (1588-1654), в което му дава пълномощия да бъде началник-вожд на южните славяни, от историческа, юридическа и военна гледна точка един съвсем празен жест, без никакво значение. Разбира се, този проект никога не се осъществява, но Парчевич изпълнен с надежди се връща в молдовския княжески двор. През 1649 г. Парчевич отново е с дипломатическа мисия във Варшава, Виена, Венеция и Рим, верен на своята идея да организира антитурска коалиция за борба срещу „тиранското управление на султанските сатрапи“. През 1656 г. е издигнат в сан архиепископ на Марцианопол и малко след това, както отбелязва Марковски като опитен и уважаван благородник и духовник при австрийския двор е изпратен от Пропагандата (така той съкратено нарича римокатолическата Конгрегацията за разпространение на вярата) отново в Молдова. Австрийският император, въпреки благоразположението си към делото, не финансира тази мисия и пътуването, също така и споменатата Пропаганда не подкрепя финансово разпространението на римокатолицизма в Молдова, което Марковски изрично отбелязва. Фердинанд III натоварва българския архиепископ с мисия при Богдан Хмелницки с инструкцията също така да спомогне за уталожването на споровете между Полша и запорожкия предводител (Хмелницки стои начело на десетгодишното казашко въстание срещу Жечпосполита). Преди самото заминаване, Парчевич получава титлата императорски съветник и потвърждение на своята баронска благородническа диплома. Българинът поема през Унгария и Спиж, по един много опасен по това време път, с непрекъснати набези на татари и разбойници, според Марковски „едва ли някой в Австрия е имал понятие за този път и опасностите”. Неговото пратеничество се състояло от 15 човека, сред тях и Кшиштоф Мариянович, една противоречива личност, изпълняващ функцията секретар на българския архиепископ. Запазен е списък на подаръците закупени от австрийската хазна за хетмана и неговото семейство, между които сребърна и позлатена чаша, килим, три малки часовника, сребърни огледала за дамите и други предмети. Мисията на Парчевич е била много трудна, в нея са се кръстосвали множество влияния и интереси. Граф Пеячевич подробно описва нейните политически кулиси. Това е една важна и сложна политическа международна задача за Парчевич. При запорожкия предводител той заварва още пратеници на Швеция, на княза на Седмиград, на турците и татарите, а още представители на Влахия и Молдова. Самият хетман бил вече смъртно болен, лежал в леглото и така приемал пратеничествата, но така или иначе не направил добро впечатление на архиепископа.
Марковски обстойно се спира на материалните проблеми на мисията, която не е била обезпечена финансово от австрийския двор, който по мнение на Марковски винаги се оправдавал с лошото финансово състояние на императорската хазна. Мисията трае от 28 април до 25 декември 1657 г. Парчевич получил 1266 талара за нейната подготовка, от които за самото пътуване му останали само 240. „Бедният пратеник – пише Марковски – по пътя е трябвало да заема пари от арменци и неарменци, което естествено не е повишило авторитета на императорската власт.” Парчевич е водил дълги преписки с Виена по финансовите въпроси, тъй като е трябвало да взема заеми, даже за закупуването на допълнителни дипломатически подаръци, но неговите справедливи искания са били препращани от една императорска канцелария в друга. Той се е обърнал за помощ даже към чичото на императора, херцог Леополд Вилхелм. Авторът на Доклада… обаче изтъква и една друга причина, вина за финансовите проблеми носи и секретарят на архиепископа „алчният Мариянович”. След връщането си във Виена, Парчевич поставя и един друг важен въпрос, а именно решението на починалия вече император Фердинанд III, който му обещал „12 000 гулдена за откупуването на българи, заробени от турците”. Тази сума Парчевич също не получава от австрийския двор. Марковски обръща внимание на благородните качества и честността на българина Петър Парчевич. Управлението на неговите епархии и „един деканат в Моравия са били изключително изрядни” – подчертава авторът – „за своята пастирска дейност той получава висока оценка от апостолическия нунций във Виена Джарафи Спиноли”, „довод за неговия честен характер”.
В края на живота си след много старания Парчевич получава право на аудиенция при папа Климент Х (1590-1676) и с „много изразителни думи” му представил положението на хората в „дунавските краища” и тяхната надежда да се освободят от турско робство. Отново апелирал за създаването на антитурски съюз на християнските държави и даже, по мнението на Парчевич, за първи път Москва не би трябвало за бъде подмината в този съюз, още повече, че „цар Алексей Михайлович проявявал голяма готовност да се бие с неверниците.” Не се стига до коалиции против Турция – заключава Марковски, императорът е бил зает с неспокойната Унгария и споровете с Франция, Венеция е омаломощена от Кандийската война, Ян III Собиески искал мир с Турция, и „ изтощен от несгоди и усилия, сломен от тази вест Парчевич умира”. Марковски никъде не споменава българите, като етноним, освен в контекста на писмата и изказаните от Петър Парчевич мисли. Авторът говори единствено за „кроатите” (хърватите), позната народност в Австро-Унгария, които са в близката му римокатолическа конфесия. Българите като православни за него са схизматици, той интерпретира дейността на Парчевич и събитията главно чрез задачите на католическото мисионерство и полските национални интереси.
В епилога на книгата си Владислав Марковски дава висока оценка на дейността и личността на Петър Парчевич: „Той е бил тип човек много рядък, с патриотичен плам за всичко, което може да донесе полза за неговото Отечество.”
Използвани източници в статията:
Ив. Дуйчев, Описание на Царство България от 1640 г. на архиепископ Петър Богдан В: „Архив за поселищни изследвания” кн. 2 (1939:1940);
Бл. Клайнер, История на България, съставена 1761 г., под ред. на Ив. Дуйчев, БАН, 1977;
Г. Симеонова-Конах, Към въпроса за българската емиграция в земите на хабсбургската монархия в първите десетилетия след Чипровското въстание от 1688 година В: Latopisy, nr 10, Białystok 2019, с. 181-193.
И. Шварц, Нови документи за Петър Парчевич В: Нови документи за Чипровското въстание и събитията на Балканите през 1688 г., ред. Ек. Вечева, И. Шварц, М. Георгиева, В: „Известия на Исторически музей в Чипровци”, Чипровци 2014;
Wł. Markowski, Sprawozdanie z Monografii Peter freiherr Parchevich erzbischof von Martianopel, Kraków 1885;
-
Pejacsevich, Forschungen uber die Familie der Freiherren und Grafen Pejacsevich und die stammverwandten Freiherren von Parchevich, Knezevich, Thoma-Gionovich und Czerkizcy zur naheren Erlauterung der im Jahre 1876. Zusammengestellten grossen Stammtafel von Julian Pejacsevich, Wien 1976.
-
H. White, Poetyka pisarstwa historycznego, pod red. Domańskiej I M. Wilczyńskiego, Universitas, Kraków, 2000.
Obitelj Pejacevic i Bugarska, ed. M. Pejacevic, M. Kavran, Print Vjesnik d.d., Zagreb 2015.
[1] Петър Парчевич (1612-1674) г. е роден в знатно семейство в средновековния Кипровец (Чипровци). Към 1623 г. отива да следва в римокатолическия колеж в Лорето, където учи 7 години. След завършване на образованието си в Лорето, защитава в Рим докторат по каноническо право и богословие. През 1644 г. се завръща в България и е въздигнат в свещенически сан от Сердикийския римокатолически архиепископ Петър Богдан (1601-1674). По предложение на Конгрегацията за разпространение на вярата през 1644 г. заминава за Молдова като секретар на Марцианополския архиепископ Марко Бандулович (1590-1650), босненски мисионер, родом българин от Скопие. (Епархията е обхващала Североизточна България и Молдова.) Бандулович пренася епархийския център в Бакова (Молдова) да за избегне преките зависимости от османската администрация и там Парчевич прекарва няколко години като мисионер сред православните молдовци. Усилията му да се срещне с римския папа с цел получаване на подкрепа за българската кауза за освобождение от турско робство се осъществява едва през 1674 г., поради различни пречки и интриги в Рим, когато той е вече тежко болен. Задкулисните политически игри и разпри между кралските дворове, кардиналите и висшите сановници, фактически осуетяват всякаква възможност за помощ. От Варшава например папският нунций Буонвиси в своите доклади пред Римската курия, представя полския крал Ян III Собиески (1629-1696) като предател, водещ тайни преговори с турците, тъй като кралят му пречел да получи кардиналска шапка и др. п. Разочарован от Запада, Парчевич изказва идеята руският цар да бъде привлечен към антитурската коалиция. Интересува го единствено освобождението на България, което той поставя и над своята религия, привилегии и йерархически достойнства. Умира в бедност в Рим, не постигайки успех, неговите надежди и усилия остават напразни. За дипломатическата си дейност е удостоен на 12 януари 1657 г. с баронска титла от императора на Свещената римска империя (Фердинанд III Хабсбург, 1608-1657). Архиепископ Петър Парчевич оглавява няколко дипломатически мисии през XVII в. в преговорите за кръстоносен поход срещу Османската империя. Освен родния си език той свободно е владеел гръцки, латински, италиански, влашки и арменски език.
[2] За родословието: J. Pejacsevich, Forschungen uber die Familie der Freiherren und Grafen Pejacsevich und die stammverwandten Freiherren von Parchevich, Knezevich, Thoma-Gionovich und Czerkizcy zur naheren Erlauterung der im Jahre 1876. Zusammengestellten grossen Stammtafel von Julian Pejacsevich, Wien 1976. Виж на бълг. ез.: Й. Гешева, Фамилията графове Пеячевич между легендите и реалността (втората половина на ХVII-ХХ век). Историко-генеалогично изследване, София, Диомира, 2012.
Наследниците на графовете Пеячевич, по настоящем живеят в Хърватско, активно поддържат връзки с България и всяка година посещават Чипровци. Семейство Пеячевич е дало бележити интелектуалци, професори, ректори на университети, висши сановници и военни пълководци на Австро-унгарската империя и Хърватско (между които двама велики жупани Марко Пеячевич и Петър Пеячевич, както и кандидата за княз на България след Освобождението Гавраил Пеячевич)
[3] Първите му опити се отнасят към 1630 г., за което Парчевич пише в едно писмо от 1650 г. Споменава, че жителите „на целия Изток и най-много на великото царство България, бидейки жестоко подтискани от непоносимото турско робство” решили да потърсят помощ за да се освободят. Негова инициатива е първото изпращане на пратеници при австрийския император Фердинанд Втори (1619-1637) и при полския крал Сигизмунд Трети (1566-1632). Владетелите на двете страни обещали да помогнат, но до никакви конкретни действия не се стига. Австрийският двор изпраща на българските селища само 15 или 16 бойни знамена в син цвят, които „днес се пазят тайно в нашето отечество”– отбелязва Парчевич т.е. в Чипровци. Целият по-нататъшен негов живот е посветен на идеята му за освобождение на българите и християните от Долното течение на река Дунав. Борбата срещу Османската империя и войните на западните сили с нея, Парчевич нарича „освободително движение“, като в него участват, както той подчертава и католици, и православни („схизматици“, според приетата терминология от римокатолическата църква) и те заедно „са напълно сговорни за това дело”.
