Владислав Христов

На 16 януари се навършиха 81 години от рождението на поета Биньо Иванов. Един от най-непокорните духове в българската поезия е роден на 8 километра от Благоевград в малкото селце Бараково. Детството и младежките му години са свързани с дървопреработвателната„Балабанова фабрика” намираща се в землището на кюстендилското село Бараково. Спомням си лятото, когато заедно с още няколко литературни събратя решихме да посетим биньовите места. Историята на „Балабановата фабрика” е прелюбопитна. Нейното строителство започва през 1901 г., когато братята Тодор и Коста Балабанови откупуват земята за нея от Рилската света обител. 4 години по-късно с царски указ се узаконява дъскорезната фабрика.

Бараково остава в границите на Османската империя до 1912 г. Жителите на селото помагат много на борците от Вътрешната македоно-одринска революционна организация в периода на турското иго. При започването на Балканската война в 1912 г. седем души от Бараково са доброволци в Македоно-одринското опълчение.

Годината е 1929 г., синът на Тодор – Иван Балабанов открива мукавената фабрика в Бараково, а през 1937 г. е пусната и модерната за времето си книжна машина. Във фабриката са работили не само българи, но и емигранти от множество страни. Само през 1921 г. в Бараково пристигат 600 руснаци, избягали от Русия след събитията от 1917 г. заедно с белогвардейския генерал Пьотър Врангел. По-късно идват и поляци, италианци, германци, австрийци, евреи. Емигрантите стават част от малкия свят на фабриката – работят, но и бързо биват въвлечени в културния живот.

Фабриката е имала своя аптека, болница, елетроцентрала, железница, пожарна команда, симфоничен оркестър, казино, кино, няколко театъра и детски градини. Дори са съществували фабрични монети от 5, 10, 20 и 50 лева, с които работниците са можели да пазаруват в бакалията на предприятието. В началото на 30-те години големият поет Никола Вапцаров започва работа като огняр във фабриката. На събор в Бараково Вапцаров среща Бойка Трапезникова, а на 11 февруари 1934 г. се венчават в местната църква „Успение Богородично“.

След 1944 г. народната власт конфискува всичко и малко по малко фабриката замира. Все пак тя преработва хартия до 2003 г. когато е окончателно „приватизирана” и разграбена. По-късно част от помещенията са откупени от наследниците на фамилията Балабанови, и благодарение на ентусиазма на Методи Панайотов, в тях се помещава музей за историята на фабриката открит на 25.06.2017 г. Методи става герой на документалния филм „Сантиментална история“ на режисьора Ралица Димитрова и оператора Пламен Герасимов.

Но нека се върнем към нашата биньова разходка. След като разгледахме музея, решихме да надникнем и в опустелите кооперации в които са живели работниците. Някъде там е израстнал и големият български поет. Любопитството ни обаче беше набързо попарено – още щом доближихме до първата жилищна сграда, от празните входове наизлязоха лаещи кучета от всякакъв калибър. Кривокраки, космати и злобни бараци, които ни накараха по най-бързия начин да си плюем на петите. Какво ли толкова ревностно пазеха тези подивели песове? Може би бранеха биньовия дух от нашествието на цивилизацията. Дух, който никой така и не успя да приватизира.

Част от текста е публикуван в бр. 3831 на в. „Стършел”.

Предишна статияЛюдмила Калоянова за духовните граници на България
Следваща статияИз „Писма до Лазар” на Владислав Христов