Ашер Кравиц: Еврейското куче (2008)

Ашер Кравиц е роден в Йерусалим през 1969 г. и до днес живее там. Има бакалавърска степен по физика от Еврейския университет в Йерусалим и магистърска степен по физика от Израелския технологичен институт. Кравиц е фотограф; той също има лиценз за пилот kа едномоторeн самолет. Служил е две години в националното полицейско звено за разследване на тежки престъпления и преподава математика и логика в Еврейския университет. В момента преподава математика и физика в Свободния  университет и в Йерусалимския инженерен колеж. Кравиц получава Златната награда на Асоциацията на издателите за три от най-продаваните си книги (2008; 2015) и Платиновата награда на Асоциацията на издателите за „Еврейското куче“ (2008).

Спектакъл на Прешерновия театър – Кран и Мини театър – Любляна

ПРОЛОГ:

„Нещо не е наред ли?!“ – „Къде е Кир?“ – „Кой е Кир?“ – „Кир е моят най-добър приятел, Господи. Без него не отивам никъде.“ – „Раят не е за такива като Кир. За него имаме друго място.“ – „Щом е така, и аз няма да вляза вътре!“

„Шт, шт… Не викай! Ясно е, че връзката ви е специална. Разкажи ми историята си, Кир. Кажи на Бога кой си!“

КИР:
Да кажа кой съм? Ами откакто се знам, обикалям насам-натам напълно гол. Какво ме интересува ли? Храната! Най-вече храната! Интересуват ме, разбира се, и представителките на другия пол, макар в действителност да съм имал само една сериозна връзка. И фактът, че тя като феминистка не искаше да си бръсне краката, изобщо не ме притесняваше. Не отричам, че се заглеждам и по други. Практикуването на секс ражда живот, но домашната храна не компенсира проблемите, които имаме на улицата. Да, храната, храната и пак храната. Храната несъмнено е най-важното нещо в живота. Който не е страдал, не може да го разбере.

Родих се и израснах в семейство с един родител. Мама сама се грижеше за мен. Брат ми, по-голям от мен само с няколко минути, обичаше да се промъква скришом, да ми сграбчва лапата и да ме мята през гръб. Тряс! Понякога се обръщах към мама и я молех да му каже да спре, но тя ми отговаряше, че тези игри са важни. Животът е борба: трябва да се науча как да оцелявам.

Искам да подчертая, че мама никога не ми сменяше пелените, не ми разказваше приказки преди да заспя и не ми оставяше монети под възглавницата, когато ми изпаднеше някой зъб. Ама какво да очаквам от нея? Та тя беше по-голяма от мен само с две години и половина.

„Мамо, мамо, ела! Бруря роди шест кутрета!“ Възторжените възгласи на Рохел и на нейния брат Йошуа бяха първите думи, първите гласове, чути от мен на човешки език. Много исках да разбирам езика на хората. Първите три думи, които научих, бяха „оф“, „отврат“ и „ужас“. След време се появи нова дума: „не“. С тази дума вечно ме пропъждаха, когато слагах лапи на онова, което по-късно разбрах, че се казва „канапе“.

„Мамо, мамо, мамо, защо бялото пале с черните кръгове около очите и с кафявото петно на гърдите лае по колите?“ – Рохел попита Шошана. – „Представа нямам“ – „Питай баща си.“ – „Тате, тате, тате, защо бялото пале с черните кръгове около очите и с кафявото петно на гърдите лае по колите?“ – „Навярно има силен инстинкт на овчар. Сигурно мисли, че кравите искат да избягат от стадото.“

„Тате, а не ти ли се струва, че Бруря е нещастна, защото я отделихме от малките ѝ?“ – „Ще ги даваме само на най-избрани семейства“ – обеща Калман.

Идваха много деца с родителите си. И разговорите им винаги бяха едни и същи: „Колко хубаво кученце. Може ли да го вземем?“

„А кой ще го храни? Кой ще го разхожда?“

„Ние.“

„А като ви омръзне?“

„Няма да ни омръзне.“

„А като отидете в казармата?“ На този въпрос нямаше отговор. Все едно, но няколко дни по-късно останах сам с мама.

„Преувеличаваш – каза Шошана на Калман. – Хитлер много говори, но слуховете за войната и самата война не са едно и също.“ – „Наистина ли мислиш, че преувеличавам? Ами паспортите, които трябва да извадя?“ – „Бюрокрацията понякога е страшно досадна, но това все още не означава, че ще има война. Между другото, извади ли ги?“

Следващите дни минаха обичайно. Извеждаха ни редовно на сутрешна и следобедна разходка с мама. Калман ни надяваше каишките и често се отбиваше в кафене Заедно, където той пиеше сутрешното си кафе. Ние, вързани, чакахме отвън. И именно заради навика кризата се усети като нещо неизбежно. Бе рожденият ден на малката Рохел. На масата имаше торта, забранена за мен, и семейството ѝ запя песен. После Шошана разряза тортата. Но тази идилична атмосфера се отрови, когато Калман пусна радиото. „Пак Хитлер. Кога е било да включа радиото и да не го чуя. Лае като куче!“

Калман се затвори в стаята с близкия си приятел Барух Зоненфелд, който дойде на празника със своето куче Кугел. „Опитвам се да успокоявам Шошана и децата. Все им казвам да не се безпокоят – положението е временно и всичко ще бъде наред… Децата вярват, че мога да ги защитя, но се боя, че не мога и те ще го разберат.“

През следващите дни страхът се усети по-остро. Обхвана Калман, Шошана, децата и стана непоносим. Знаех, че трябва да съм на щрек. „Живяхме нормално – каза Калман на жена си. – Не твърдя, че неевреите ни обичаха, но ако ни се случеше нещо лошо, можехме да се обърнем към полицията, съда, институциите…“ – „Сега са други времена“ – отговори Шошана.

След това моите сутрешни и следобедни разходки станаха по-кратки. Дори и шабатът мина под знака на напрежението и притеснението. „Защо Бог не ни отведе в земята на Израел? – питаше Рохел. Дори тя усещаше, че се случва нещо лошо. – Защо Бог не направи чудо и не ни изведе от Германия?“

Рахел дори не предполагаше колко бе права. Само два дни по-късно Калман се скова от потрес пред вратата на кафене Заедно. „Приятелю Кир, имам добри новини за теб. С чакането ти отвън се свърши.“ После ми прочете новия надпис, който висеше на вратата на кафенето: „Вход за кучета и евреи забранен!“. „Какво да кажа… Кой иска да седи в локал, където не могат да влизат кучета? Ела. Да вървим.“

Отношенията се разваляха много бързо. Спомням си как един ден, когато освен прислужницата у дома нямаше никой, чух звук от стъпки, изкачващи се по стълбите. Стори ми се, че различих трима души, които идваха у нас. Матилда побърза да отвори вратата и се изправи, както и си мислех, пред трима мъже в тъмни униформи и тежки ботуши. „Гутен таг. Госпожа Матилда Шарцшпилен?“ – „Да. С какво мога да ви помогна?“ – „Законът забранява на евреите да назначават домашни прислужници по-млади от 45 години.“ – „Но те са добри евреи.“ – „Добри евреи?!“ – „Добрите евреи са мъртвите евреи! Евреинът си е евреин и законът си е закон! Чуйте, вие сте арийка. Заслужавате нещо по-добро от това да чистите клозета на евреи… Не Ви ли се струва, че Ви се полага нещо по-добро? Службата е важна, но чистотата на расата е още по-важна! Не се притеснявайте, от евреите ще получите обезщетение. Но трябва веднага да напуснете!“ – „Хайл Хитлер!“ – Когато униформените си тръгнаха, Матилда подаде на Шошана и Калман лист хартия. „Съжалявам, че още нямам 45 години. Наистина съжалявам.“ Матилда прегърна Шошана и стисна ръката на Калман. След като си отиде, Калман и Шошана седнаха да пият чай без захар. Пиеха и мълчаха. Допусках, че Матилда повече няма да се върне.

Същия следобед у нас се отби Барух Зоненфелд. „Всъщност идвам само за да се сбогувам. Да, реших да замина с влака за Италия и оттам да отплавам към Израелската земя. Тук положението наистина е непоносимо. Вече купих два билета – един за мен и един за Кугел. Шест пъти ме уволняват, а интервютата за работа… Питат те дали си член на партията и на мига, в който разберат, че си евреин, дори не ти позволяват да си довършиш изречението. Ти как си? Също ли си търсиш работа?“ – „Бях на едно интервю… Стига толкова…“ – „Калман, трябва да изчезваме. Да заминем, преди да е станало късно!“ – „Барух, никога не е късно. Винаги можем да избягаме, но това е грешка. Днес в Германия е Хитлер, утре другаде ще бъде някой друг.“ – „Но, Калман, това е само началото. Съвсем скоро ще се стигне до проливане на кръв“ – каза Барух и се загледа през прозореца. – „Настана мрак. Мрак, Калман! Германия доброволно си наметна сатанински плащ, за което ще плати висока цена.“ Последва дълга тишина. „Тази сутрин при мен идва един полицай. Трябваше да подпиша съдебно решение. Излязъл е нов закон, Калман. В срок от трийсет дни трябва да предам Кугел.“ – „Да предадеш Кугел ли?“ – „Ти не четеш ли вестници? Законите от Нюрнберг. На евреите се забранява да имат куче.“ Тогава Шошана прошепна на Калман: „Ако трябва да ги предадем, децата ще умрат от мъка.“ – „Стига. Прилошава ми от тези разговори – изкрещя Калман и пусна радиото. – Хитлер мина вече всякакви граници. Аз лично реших да взема Кугел и да избягам. Още веднъж ти казвам, Калман: направи и ти същото. Кугел, ела!“ Никога повече не видяхме Барух Зоненфелд и Кугел.

Следващия ден седях в скута на Калман у дома. Децата излязоха рано, а Шошана бе отишла да пазарува. Изведнъж вратата се отвори. Посетителите дори не се опитаха да почукат, а аз, вече доста опитен в правилата на човешкия бонтон, веднага си помислих, че нещо не е наред. Вражески елемент нахълта в къщата, си рекох. Залаях и се озъбих. Лаят ми несъмнено казваше: „Назад или ще нападна!“ Единият от мъжете извади от джоба сребърно-сивкав предмет. Калман скочи от стола, застана между мен и наглеца и ми заповяда: „Тихо, Кир! Тихо! Глупаво куче! Спри да лаеш!“ Мъжът прибра сребърния предмет обратно в джоба си. – „Дойдохме да опишем имуществото… Добре!“ Когато те си заминаха, избухнах в силен лай. „Да, приятелю… сега можеш да лаеш.“

През нощта от спалнята дочух шум. „Какво има? Защо не спиш?“ – „Не мога да спра да мисля за това. Някак през цялото време не исках да призная. Не исках да повярвам, че и нас ще ни накарат да предадем кученцата си. Как ще се разделим с тях? То е като да се отречем от собствените си деца. Много трудно ще намерят добри стопани.“ – „Нека бъдем реалисти. Матилда страшно обичаше Бруря. Утре ще разговарям с нея. Мисля, че ще я вземе.“ На другия ден моята майка изчезна и никога повече не се върна.

Следващите дни бях разярен. В петък сутринта Калман ме вкара в банята, изкъпа ме, изсуши ме и ме почисти с четка, но това изобщо не ме ободри. Няколко минути по-късно се чу плахо почукване на вратата. Беше общият ни приятел Франк Хайнц. „Ах, ето го нашият малък разбойник.“ – „Разбира само Сядай и Долу, но е много умен. Като е гладен, почва да тупа с лапа, а като иска да иде на разходка, донася в муцуната си каишката.“ – „А, стига! Май тоя малък разбойник се опитва да ви дресира! Всичко наред ли е? Изглеждаш ми леко неспокоен.“ – „Страхуввам се да не се върнат децата.“ – „Децата ли?! Не са ли на училище? А, да, новите закони. Хубаво. Взимам го и тръгвам. Не се безпокой. Всеки ден ще му сменяме водата и ще го храним добре. Обещавам.“

Калман се приближи към мен с горчиви сълзи в очите. „Довиждане, скъпо наше кученце. Франк и жена му ще се грижат добре за теб…“ Лизнах го по лицето. „Не съм казвал на децата. Ще им каза навярно, че си се изгубил, или че те е сгазила кола. Или пък ще им кажа истината. Още не съм решил.“ После Калман сложи ръка на ушите ми и ме благослови като баща своя син: „Господ да те благослови и да те пази. Да осветява пътя ти и да бъде милостив към теб. Да те закриля и да ти даде покой.“ Допря лицето си до моето. Сълзите му намокриха мустаците ми. Шошана също на можа да сдържи сълзите си. Като най-отритнатото куче от света на хората надничах през задния прозорец на фолксвагена на Франк и за последно виждах дома на семейство Готлиб. Калман и Шошана стояха заедно и ме гледаха, неговата ръка обгръщаше талията ѝ. Раменете им бяха отпуснати.

Франк Хайнц не спази обещанието си. Грижите за мен бяха под всякаква критика. От момента, в който прекрачих с лапи техния дом, Грета, съпругата на Франк, се отнасяше към мен с видима студенина. „Франк, Франк, спомняш ли си какво каза баща ми, когато му съобщих, че ще се женим? Каза: ‘Франк е свястно момче, но върши някои неща, без да мисли’. Ти му се сърдиш, но той за съжаление е напълно прав, защото ако поне малко бе помислил, със сигурност нямаше да направиш тази глупост. И как се казва тази твар? Кир. Колко тъпо име.“ – „Да, да, така е, но можем да му го сменим. Евреите са свикнали да им сменят имената. Да го наречем Целиг.“ – „Не го искам. Или го върни на ония смрадливи чифути, откъдето си го взел, или сам си се грижи за него.“ Не можех да понасям тези обиди. Франк също се обиди и отиде на разходка. Останах сам с Грета. Примъкнах се до масата, сложих лапи на нея и се загледах в първата книга, попаднала под муцуната ми. „Найн!“ – изквича тя като свиня, която я колят. – „Найн Майн Кампф!“ – и ме заключи в килера. Мина много време, преди Франк да се прибере. „Къде е Целиг? Какво?? Не си го пуснала навън? Искаш да кажеш, че от сутринта стои заключен в килера?“ – „Да, да пукне дано това мрсно еврейско псе!“ Франк ме изведе от килера и ми върза каишката.

На площада на една пейка чакаше неговият приятел Максимилиян. „О, Макс, тая жена е непоносима! Не си и помисляй да се жениш!“ Максимилиян беше хубав мъж, винаги с дълга цигара в устата. „Ужасно се отнася с Целиг. Цял едн го държа заключен в килера.“ – „Та тя е чудовище! Бягай час по-скоро от нея!“ – „Да, та да прося по улиците…“ – „Голямо мрънкало си! Водещ журналист като теб трудно ще остане на улицата. Пък и добре ти е ясно, че аз няма да те оставя да спиш на улицата. Но какво да ти кажа… това си е твоят живот. Искаш ли да идем да пием кафе у вас?“ – „Не, тя, както винаги, е у дома.“ – „Кога най-сетне с теб ще заживеем заедно?“ – „Трябва да се връщам, да не заподозре нещо Грета.“

Следващите дни малко от малко ми поолекна. Всеки ден Франк ме разхождаше дълго. „Трябва да отида до канцеларията“ – казваше на Грета и вместо там, отиваше направо при Максимилиян. Всеки пък, като го посещавахме, той ми даваше бисквита и ме галеше по корема. Галеше по корема и Франк.

От опит знам, че силното блъскане по вратата отваря проблеми. С едно такова силно блъскане по вратата на апартамента на Франк и Грета, което чух онази сутрин, завърши поредната глава от моя живот. Трима мъже, облечени в черно, стояха отвън. Старшият се обърна към Франк и го попита: „Вие ли сте Франк Хайнц?“ – „Да, господине.“ – „Познавате ли човек на име Максимилиян Лойте?“ – „Не, господине.“ Дори аз знаех, че лъже. „В такъв случай трябва да дойдете с нас в полицейския участък, за да ни обясните как така не познавате човек, чиито албуми са пълни с Ваши снимки. Доста… деликатни снимки, бих казал…“

Грета излезе от банята и искаше да разбере какво става. „Личен въпрос.“ – „Чудесно. Много обичам личните въпроси.“ – „Позволете ми да предположа, уважаема госпожо. Вашият мъж май е страхотен виртуоз в леглото.“ Снимките, които ѝ показаха, разсеяха всички съмнения. „Признавам Ви, господин офицер, че в последно време забелязах промяна в поведението на съпруга си.“ – „Според мен една дъщеря на немския народ заслужава нещо повече от този мазен плазмодий. Поведението на мъжа Ви не съответства на представите на райха. Страхувам се, че трябва да го задържим. Няколко седмици превъзпитание в Шахзенхаус ще направят от него мъж!“ – „Това беше глупава забежка, честна дума. В действителност не съм такъв… Прости ми, Грета, моля те. Дай ми още един шанс, само още един.“ Грета дори не погледна Франк. „Какво казвате, господин офицер?“ – „Такива винаги обещават, пък после… като куче, дето се сере на метеното. Госпожо Хайнц, повярвайте ми, въпрос на време е.“ – „Отведете го! Но докато сте още тук, вземете и еврейския му помияр.“

Грета не забрави правилата на изисканото поведение. Когато тримата офицери, Франк с белезници и аз на каишка излязохме на улицата, извика след нас: „Приятен ден, господин офицер! Приятен ден на всички!“ Офицерът се обърна и с учтив поклон изпъна ръка: „Хайл Хитлер… Шайзе!“ – Използвах момента, в който той пусна каишката, и побягнах към свободата, по-точно към дома на Готлиб. Ходих с часове. В една тъмна улица видях пубери с кафяви униформи. Бяха повалили на земята някаква възрастна жена. Един я ритна в ребрата и плю върху нея. Като ме видя, хвърли камък по мен, но не ме уцели, и аз избягах. Богът на изоставените кучета бе на моя страна.

В полунощ влязох в родния си дом. Прозорците бяха изпочупени, вратата висеше само на една панта, жилището бе тъмно и празно. Започнах да треперя и от усещането за загубата ме побиха тръпки. Никога повече нямаше да видя любимото ми семейство Готлиб. Осъзнах, че съм станал бездомно, улично псе.

Ох, какво проклятие! Страшно миришех. Имах вид на вечно уплашен, прогонен евреин. Дните минаваха. Понякога някой ми подхвърляше половин сандвич или дори кост. А понякога друг ме замеряше с камък или ме риташе. Това ми даде да разбера, че хората се делят на три категории: добри, лоши и равнодушни. Нощем ставаше все едно и също. Клади, огромни пламъци и носени от вятъра обгорели, откъснати от книги листа…

Една сутрин се събудих със страшно главоболие. Озърнах се. Намирах се в клетка! Бяха ме хванали. Едва се изправих. Подадох нос през решетката. И пинчър не би се промушил през нея. Мъжът, дето разнасяше храната, се приближи към мен. „О, добро утро, и теб ли дрогираха? Ела да те погаля. Ще ти дам голяма порция, много храна ще ти сипя в чинията. Яж прав, за да си силен. След малко ще дойде доктор Песеле. Нали не искаш да си помисли, че си малък и слабичък. Щото такива ги пращат в лабораториите и с тях правят опити, да знаеш…“

Чух звук от стъпки. Беше лекарят, който щеше да ни прегледа. „И какво правим с теб, малък?“ Отговорих със заядливо ръмжене. „Леле, колко заплашително се зъби. Току-виж отведнъж е спрял всички английски и руски офанзиви!“

Разпределеиха ни в клетки и ни натовариха на камиони. След дълъг път ни свалиха в есесовски лагер за дресиране на кучета. Получихме име и личен дресьор. Моето ново име беше Блиц. А личният ми дресьор, Ралф Шмидт, бе високо, слабо, много приятно момче.

Програмата включваше две тренировки на ден. Сутрин упражнение за дисциплина, следобед – защитни и нападателни техники. Не да се хваля, но за мен тези двайсет минути обучение бяха като глътка въздух.

Спомних си, че като съвсем малък се питах кучетата и хората еднакви ли са. Сега се уверих, че са различни, но продължавах да се чудя на кого повече приличам.

След няколко седмици тренировка получихме първите си задачи. Всяко куче със своя дресьор седеше в каросерията на камиона и пътувахме на изток. „Чувал съм, че Люблин е хубав град“ – каза мъжът до Ралф. „Старата част е страхотна, така е, но днес не отиваме там. Днес отиваме в гетото!“ Като ни разрешиха да слезем от камиона, се озовахме сред гъсто застроени къщи, в голямата си част разрушени. След няколко минути напрежение Ралф ми нареди: „Блиц, ела тук!“. Пъхна под носа ми купчина дрехи и каза: „Блиц, райхен, подуши!“. Послушно ги подуших, както ми заповяда. За секунда замръзнах и го погледнах, сякаш не вярвах какво се беше случило току-що. Носът ми долови натрапчивия мирис на семейство Готлиб. Мирис на пилешка супа, пълнена риба, молитвеници и страх.

Облъхна ме вълна от трепет и носталгия. Толкова силно повлякох Ралф за каишката, че той едва ме удържаше. Доведох го до къща без стена и с изпочупени прозорци. Пътечката пред вратата миришеше също като онези дрехи, които Ралф ми пъхна под носа. Знаех, че след малко ще открием собственика им, после Ралф щеше да ме погали и можеше дори да получа бисквита. Грамадата кашони изобщо не ми убягна. Зад тях намерих повече от десет мъже, скупчени един до друг. А за мое учудване Ралф и тези с него не проявиха никакво въодушевление от моето откритие. „Шнел! Шнел!“ Мъжете с щикове ги ръгаха в ребрата и ги накараха да напуснат скривалището. Ралф крещеше по тях и ги псуваше, дори удари един с приклада на пушката си. След като наблъскаха в камиона всички мъже, които аз намерих, Ралф се обърна към мен и ми каза: „Браво, Блиц. Добра работа свърши.“ Похвали ме! Продължих нататък. Под стълбите намерих две деца – момченце и сестричката му! Ралф отново не показа никакво удовлетворение, че ги намерих. Дори сграбчи момиченцето за косата и го измъкна от скривалището… Нищо не разбрах. Изобщо нищо не разбрах.

След края на дресировката на тържествено събрание върху десния джоб на ризата на Ралф окачиха значка за официален дресьор на СС, а аз заслужих нов червен оглавник, украсена с черни свастики. След тържеството ръководителят на частта за дресиране връчи на Ралф официално писмо, с което го известяваше за нашето общо преместване.

Влакът ни отвеждаше на изток. Един ден и една нощ, още един ден и още една нощ. Вагонът се клатеше и моторът бръмчеше. Покрай мен бягаха широки зелени гори, видях дори няколко птици, летящи в противоположната посока.

След три дни излязохме от вагона. Треблинка. Голям облак бе надвиснал над гората и оградата с бодлива тел бе трудно различима зад кипарисите. Градът лъхаше на нещо свършено, дъх на край, от който няма връщане. Всяка дума, всеки шум, всяко ехо в Треблинка звучеше различно. Птиците пееха фалшиво и въздухът бе изпълнен с мирис на пепел.

Като дойдохме, ни посрещна Франц Щангл, директорът на лагера. „Успехът е сътояние, в което нещата стават от само себе си. В крайна сметка, като изключим идеологията и нашата мисия, тук на практика ръководя фабрика. Фабрика, в която превръщаме евреите в пепел. Това е нещо, случващо се от само себе си, иначе казано, всички назначени научиха каква е задачата им и за мен единствено остава да надзиравам спазването на процедурата.“ След речта си направи практическа демонстрация.

Оглеждаше редиците строени пленници. Мълчанието му предвещаваше нещо лошо. „Много добре знаете в какво се провиниха вашите приятели. Ако някой ги пожали от камшика, ще си заслужи боя! И като ви кажа да броите ударите с камшика, трябва да го направите. И крадците на накити не понасяме… както и онези, които се опитват да бягат. За такива наказанието е само едно!“

За първи път в живота си чух звук от изстрели. Три еврейски трупа. Зарих лапи в земята, за да не побягна от страх. Наблюдавах по-старите и по-опитни кучета. Стрелбата не ги уплаши. Тяхното спокойствие успокои и мен. С каква лекота човекът държи в ръцете си живота и смъртта!

Макар ние, кучетата, да сме къде-къде по-малко жестоки от хората, най-жестокото същество, което някога съм познавал, бе Менш, луничавият пес на сержанта на лагера, Аугуст Мите. Менш не пускаше плячката си, докато не я разкъса на парчета. Погледна ме отегчено и настървено се разлая. Лаят му страшно ми лазеше по нервите. Мразя кучета, които лаят на висок немски. Господарят му, Аугуст Миле, носеше постоянно затъкнат голям нож в колана си, по това лесно можеше да се познае. Седеше на ъгъла на плаца и с камък точеше ножа. Менш бе до него и двамата дебнеха преминаващите евреи. Един ден с Ралф се приближавахме към плаца. „Ей, търсих те. Ако искаш да спечелиш нещо… пусни твоето куче срещу моето… Скапаните украински пазачи ще дадат луди пари за бой с кучета. Какво ще кажеш?“ – „Не, това не е за нас. Не съм обучавал Блиц за такива неща.“ – „Страх те е! Боиш се за шибания си пес! Заради такива пъзльовци като теб ще изгубим войната!“ Мите ядосан започна да ругае и ни напсува, а ние продължихме пътя си. „Ето, заради такива нещастници като тоя, вече въобще не съм сигурен, че заслужаваме победа. Ах, мой Блици Блиц… Какво ще правя аз тук без теб? Кълна се, ти си единственият човек наоколо.“

Една сутрин, малко преди разсъмване, запищя силната свирка на сержанта, знак, че след няколко минути товарният влак ще пристигне в лагера. С Ралф тръгнахме, за да заемем местата си в началото на перона. Надявах се да дойдат много евреи. С последния влак докараха малко. И съответно конфискуваната храна, която получих, също бе доста малко. Влакът, скърцайки, спря и тежките врати се отвориха. Хиляди евреи се изсипаха от вагоните. Съвестно изпълних задължението си, лаех решително по всеки чифутин, който искаше да кръшне от редицата.

Изведнъж върхът на носа ми се наелектризира от позната миризма… Халюцинирам ли? Насочих поглед към една група момчета и познах Йошуа Готлиб, сина на Калман. Изведнъж и той ме забеляза и смутено ме загледа. Възможно ли е? Някакъв есесовец бързо се приближаваше зад него, сграбчи го за врата и вдигна ръка, за да го удари. На мига се превърнах в диво и безумно псе, безстрашен еврейски динго. Кое е това куче, което си позволява да вдига ръка над моя приятел от младостта ми? Затичах се към него с такава бързина, че скъсах каишката на Ралф. Съборих есесовеца на земята и бясно го захапах за лицето. „Какво разгневи това побъркано куче?“ – „Полудяло псе! Психопат! Кървя! Твоят гнусен помияр ме ухапа! Цял патронаж ще му изстрелям в главата! – „Бъркате се, господине“ – намеси се Йошуа. Офицерът зяпна в него, сякаш не можеше да повярва на ушите си. После му завъртя един шамар. Тежкὸ на евреина, който каже на есесовски офицер, че се бърка! Нищо друго не бих направил с по-голяма радост от това да прехапа врата на този нацист, но добре разбирах, че ако пак го нападна, това ще бъде краят и за Йошуа, и за мен. След което Йошуа, треперещ от страх, се обърна към офицера. Уважаемият офицер ме хвана за врата, както кучетата хващат своите палета. На това куче му е присъщо да пази стадото. Помислило си е, че уважаемият офицер иска да отмъкне една овца от стадото. Всъщност то само си вършеше работата. „Ja, ja, I’ll be back.“

Когато есесовецът си тръгна, Ралф толкова се впечатли от познанията на Йошуа за кучетата, че веднага го дръпна от редицата и му нареди да се грижи за храненето на животните и за почистването на клетките.

Така настаниха Йошуа в малка барака до клетките. И всяка сутрин след проверката той взимаше от готвача помията и на мен и приятелите ми разпределяше всичко, останало от обяда на немците.

Един ден Ралф ме отведе до клетката точно когато Йошуа бе тръгнал да се връща в бараката си. Нашата поява го изненада, той скочи и застана мирно. При което от ръкава му изпадна говежда кост. „Крадеш от храната за кучетата“ – Ралф хвана силно Йошуа за яката. „Не те ли е срам? Затова значи кучетата по цяла нощ лаят гладни. Блиц!“ Отзовах се на заповедта на Ралф и застанах от дясната му страна. Макар по принцип ние, кучетата, да не се молим, вдигнах очи към небето. Ралф нареди на Йошуа да стъпи на дървения капак, покриващ трапа. В него огън изпепеляваше труповете, които, залети с луга, бяха нахвърляни един върху друг. Отново трябва да скоча, да захапя, да унищожа ръката, вдигната над Йошуа с намерение да го убие. Но как да захапя ръката на този, който се грижи за мен и ме храни? Как да нападна Ралф, за когото съм най-голямата радост и гордост? А ако го нападна, какво ще постигна? И мен ще застреля. Напълно оклюмах: „Куче, ти, което си на небесата, моля те, спаси ме“. – „Не те ли е срам, евреино?“ – „Няма от какво да се срамувам, господине! И – за да няма съмнения господинът – ако сам трябваше да избирам дали да свърша в трапа сред евреите, или като момче за услуги на немците, бих избрал трапа.“ Ралф пребледня. Потресе го смелостта на Йошуа. „Чуйте още нещо, преди да натиснете спусъка. През цялото време, докато се грижех за Блиц, както го наричате сега, се грижех не за вашето куче, а за своето. Познавам го от съвсем малко паленце. Роди се на 31 март 1935 на килимчето в хола на нашата къща, откъдето вашите проклети колеги нацисти ме изселиха, когато бях на 19. Грижа се за него, откакто се е родил. Ако не ми вярвате, можете да откриете майка му в дома на нашата бивша прислужница; тя се казва Матилда Шварцшпилен, а майка му – Бруря.“ Ралф не се съмняваше, че Йошуа говори истината. „И как се казва това куче?“ – „Кир. Не питайте защо. По-малката ми сестра Рохел го нарече така. Но днес нея вече не можем да я попитаме защо…“ – „Значи Кир се казваш. Ела, Кир, връщаме се в твоята клетка.“ Йошуа стоя дълго над трапа. На небето се показаха звездите и студеният вятър тихо повя през бодливата тел. Около полунощ тишината се прекъсна изстрел от пистолет.

Никога повече не видях Ралф… На негово място дойде нов дресьор. Вонеше на алкохол и цигари. Всички кучета в кучкарника го мразеха. Дори приятелите му бяха ужасени от треньорските му методи. Бой с палки, бой с палки и бой с палки… Хващаше новородените палета за ушите, подхвърляше ги във въздуха и ги пробождаше с кол. Хръс!

Един ден влезе в бараката при Йошуа. „Ей! Хубаво ме чуй! От този момент до утре сутринта ти забранявам да храниш Блиц. Да видим кое куче в лагера е най-силно.“ – „Господине, да не възнамерявате да водите Блиц на бой с кучета?“ – „Защо питаш? Нещо против ли имаш? Ти ли ще казваш на надзирателя на лагера какво да прави?“ – „Не, господине, на никого не смятам нищо да казвам. Само искам да кажа, че куче се бие най-добре с пълен стомах. Ако искате да победи, трябва хубаво да го нахраните.“ – „Хайде де, с пълен стомах най-добре се бие, викаш… Ще се постарая да му осигуря царски обяд!“

Следващия ден по обед дойде в кучкарника и заповяда на Йошуа да ми върже каишката. Отведе ме в онази част на лагера, където живееха щатните, и сложи пред лапите ми поднос, покрит с кърпа. От него се разнасяше великолепен мирис на месо. „Ей! Хубаво ме чуй!“ – „…“ – „Не на мене тия… Ако ти трябва храна, за да се биеш добре, ще получиш колкото искаш. Тук съм ти приготвил страхотна кльопачка.“ Само един час след като изядох порцията си, ни поставиха по местата. Менш и аз един срещу друг. Менш беше по-голям, по-силен и по-кръвожаден от мен.

Може би за мен беше най-добре да захапя самия себе си до смърт… Менш се устреми право към врата ми. Успях някак да се извъртя и зъбите му се забиха дълбоко в рамото ми. И сега не знам как, но със зъбите си сграбчих неговата предна дясна лапа и здраво го държах и стисках, докато Менш не отмаля и не падна по гръб. Знам, знам, трябва да благодаря на по-големия си брат, който ме научи на този маньовър, тъй като Менш Страшни зави от болка и го изнесоха. О-хо! Менш ме нападна отново, но сега моите зъби се забиха дълбоко във врата му. Това беше, помислих си. Ще ме блъсне с глава и ще ми счупи врата. И тогава…

Чуха се викове, идващи от всички страни, почнаха да се приближават коли, дълги откоси от картечници „Рафал“ отекваха от наблюдателните кули. Стрелбата означаваше, че е избухнал бунт. Немците тичаха презглава. От наблюдателниците украинците стреляха по пленниците долу, всички се емнаха към оградата и търсеха изход.

„Къде е Йошуа?“ – се питах. – „Ето го! Бяга към оградата, още малко и ще я прескочи. В този миг видях как Менш тича към Йошуа. Спуснах се след него. Знаех, че трябва да го настигна – на всяка цена. В последната секунда успях да го захапя за опашката. С мощно въртеливо движение го запратих към оградата. Лапата му се заплете в бодливата тел. Муцуната му се раззина широко, от него хвърчаха искри. Тялото му се затресе, тресе се, тресе се и после той овеси глава.

Йошуа завика: „Ела, Кир! Сега!“ Тичахме с тълпата пленници, която бягаше от горящия лагер. Докато не стигнахме до една гъста гора.

Но изведнъж от всички страни ни обкръжиха брадати мъже с пушки. О, не! Толкова. Хванаха ни. Нееее!

Но не! Това бяха руски партизани, които се бореха срещу немците. Техният водач каза: „Който иска да се присъедини към нас, ще получи храна и оръжие“. Разбира се, присъединихме се всички.

През следващите седмици опознавах новия Йешуа. Сред партизаните хилавото еврейско момче се превърна в смел борец. Гордеех се с него. Мисля, че и Калман би се гордял със сина си, ако можеше да го види.

Няколко седмици по-късно патрулът на стража обяви извънредно положение със сирената. В гората се бе промъкнал цял батальон немци. Докато те си проправяха път през гората, от техните картечници падна град от куршуми. Някои от партизаните се опитаха да отговорят със стрелба, но положението беше безнадеждно. Немците имаха пълно надмощие, бяха повече и много по-добре въоръжени. Моите съратници падаха пред очите ми.

Изведнъж усетих остра болка в бедрото ми и паднах. Бях ранен. Моята битка приключи. Последните ми мисли бяха: „Къде е Йошуа? Жив ли е?“ – от смъртта не ме беше страх. Кратки и зли бяха дните на моя живот! Струваше ли си изобщо да го живея? Мислите ми се замъглиха. И после… неочаквано се изля страхотен порой. Немските униформени бяха подгизнали до костите. Заповедите им за отстъпление отекваха между дърветата. „Отстъпвайте, отстъпвайте, отспъвайте!“

Трима партизани стояха до Йошуа. „Зле е ранен, много го боли. Ще го отърва от страданието.“ – „Не! Ако го застреляш, после застреляй и мен.“ – „Горкото животно страда. Не можем да чакаме, немците всеки момент ще се върнат. Трябва да продължим!“ – „Аз ще остана тук.“ – „Не прави глупости, евреино. Как ще оцелееш сам в гората повече от един ден?“ – „Бог ще ми помогне.“ – „Бог, така ли? Както досега ти помогна?“

След няколко минути партизаните заминаха. Останахме сами. Цяла нощ Йошуа бодърства около мен. Опитвах се да не заспя, защото знаех, че никога повече няма да се събудя. Когато слънцето се показа на хоризонта, Йошуа ме взе на ръце и ме отнесе в близкото село. „Скъпи мой Кир, не знам дали ще те спася, или те водя към смъртта.“ Беше ни страх да не би селяните да ни предадат на немците. Знаехме, че само чудо може да ни спаси.

И това чудо стана, то се казваше Олга Бедричевска. Не зная защо ни приюти в дома си – от любов към кучетата ли, от любов към евреите, или и двете. „Кучето ми е ранено“ – каза Йошуа. Тя веднага приспособи импровизирана операционна маса. „Ще ми трябват колбаси и водка, много водка.“ След малко Йошуа пъхна под муцуната ми да усещам мокри ухаещи колбаси. „Ако не се събудиш… Ако не се събудиш…“ Не чух думите му докрай. Олга обръсна козината на бедрото ми. Йошуа извади от моето тяло малък предмет и заши отворената рана с конец. Възстановявах се повече от месец.

Олга ни криеше в мазето под бараката. Една сутрин чухме шум на двора. Някой вдигаше сеното от нашето скривалище. Йошуа ме притисна до себе си и усещах колко забързано тупти сърцето му. Някой започна да маха дъските, служещи за покрив над убежището ни. Беше Олга. „Излизайте. Край! Войната свърши!“ Йошуа изпълзя навън, премигвайки. Месеци наред не бе виждал дневната светлина.

Олга и Йошуа седяха на един пън на двора и зяпаха зелените хълмове. „Остани с мен, добра жена ще ти бъда.“ – „Скъпа моя Олга, ти си на-добрата и най-хубавата жена, която съм срещал някога. Имаш най-голямото сърце на света, но аз съм евреин и не мога да се оженя за теб.“ – „Богът на убийците по-различен ли е от Бога на убитите? Не ме интересува нито единият, нито другият. Не мога да си представя как все още продължаваш да вярваш в него, след като позволи немците да хвърлят твоите хора в камерите.“ – „Както едно куче покорно следва своя господар, все едно добър ли е той, или лош, така и аз следвам своя Бог. Ще остана още няколко дни, но не дълго. С Кир заминаваме за Израелската земя.“ – „Ще ми липсва този малък сладур.“ – „Сигурен съм, че и ти ще липсваш на малкия сладур.“

По дългия път от къщата на Олга Йошуа беше натъжен. „Обичах Европа, въпреки всичко. Но сега пред нас е бъдещето, Кир. Отиваме в Израел!“

„Сертификато!“ – настоя мъжът по потник, който стоеше на мостика на кораба „Ткума“. „На колко сте години, синьоре?“ – „На двайсет и пет. Това, което изживях, ме състари с няколко години. Не съм и много здрав.“ – „Бене. Вие минавайте, но това куче… – Но! Заповед на капитана, синьоре, никакви животни.“ – „Това куче ще дойде с мен! То беше с мен и в Треблинка. Заедно гледахме как димът от моите братя и сестри се извиваше от комините на крематориума. То се бори с мен редом с партизаните, месеци наред се крихме заедно в едно мазе. Това куче не е по-малко евреин от мен. Където отивам аз, идва и то.“ – „Си, си, бене, бене. Алора, настанете го на дъното на кораба, но никой да не го види, е! Иначе и двамата ще ви изхвърлим в морето, капичи?“ Една нощ Йошуна наруши обещанието и ме качи на палубата. „Виждаш ли, Кир, страданието вече е зад нас, пред нас е морето, вечно и просторно.

След дългия път се настанихме в малко крайбрежно градче в Израелската земя – Тел Авив. Но, да кажа: по дърветата не растяха кости и в реката не течеше сос от пълнена риба, и въпреки това Израелската земя бе невероятна. Хората без страх се разхождаха по улиците.

Не бях вече съвсем млад, а и здравето на Йошуа силно се влоши, но въпреки всичко имахме прекрасен живот. Давахме си сметка, че трябва да изживеем тези щастливи години пълноценно. И така бе до онази незабравима вечер две години след нашето идване, когато ООН провъзгласи създаването на държавата Израел.

Йошуа беше много слаб, за да иде да празнува, тялото му след войната си оставаше твърде крехко. Задоволи се да седи на балкона и да гледа как хората танцуват по улиците. И очите му горяха от щастие.

Същата нощ в съня си Йошуа се моли на Шма, Израел и докато изричаше думите: „Обичай Господ, своя Бог, с цялото си сърце, с цялата си душа, с цялата си мисъл и с цялата си сила“, избухна в плач. В тъмната стая се обърна към Бога: „Защо се извърна, когато родителите и сестра ми умираха в газовата пещ? Защо ни обърна гръб, когато изгаряха твоя избран народ? Защо ми заповядаш да те обичам, след като правиш неща, заради които мога единствено да те мразя?“ Облизах сълзите му. Това беше последното, което вкусих. „Обичай Господ, своя Бог, с цялото си сърце, с цялата си душа, с цялата си мисъл и с цялата си сила.“ Знаех, че в този момент Бог в небесата го чува.

Така ние, Господарю на света, дойдохме тук.

„Имаме специален рай за кучета. Не се безпокой, Йешуа. Кир със сигурност ще се чувства прекрасно в него.“ – „Не, Господи! За Кир се грижа, откакто се е родил. Един път ни осъдиха на раздяла и се заклех в твое име, че никога повече няма да ни разделиш. Кир облиза жигосания номер на ръката ми, бе единственият светъл лъч, който ме съпровождаше в най-непрогледния мрак. Заедно бяхме в ада и заедно ще отидем в рая. Няма сила на този свят, която да ни раздели, дори и ти не можеш. Значи, договорът е следният: няма да те мъча с въпроси като: „Как можа?“ и „Къде беше?“, „Къде се кри?“ и „Защо мълча?“, а ти ще ми позволиш да остана с Кир. Какво ще каже Ваша милост?“ – „Е, шойн. Хайде, късно е, не мога повече да споря с теб и по всяко време да… В смъртта никога повече няма да ви разделям. Лека нощ.“

Превод от словенски Людмил Димитров