Днес е 14-ят ден от атаката на Русия срещу Украйна, и аз съм седнал да пиша рецензия – или поне съобщение/преглед – за новата книга на Професор-архитект Христо Генчев „Пространство и политика: Атиловите империи триумф и срив”. Нека се има предвид още в самото начало, че става въпрос за Русия, нейната същност, битие, развитие и бъдеще и макар аналогията ѝ с Империите на Атила може да ви изглежда предвзета или поне схематична, главното действащо лице всъщност е…България. Понеже Генчев няма да е Генчев ако не се занимава главно, макар и не единствено със своята Родина, която той обича и с която диша и живее – дали да прибавя като всички нас? Но няма да го прибавя понеже не всички живущи в България и родени като българи сме като него. Вие, разбира се, не сте анти-българин и може да спите спокойно.
Христо Генчев далеч не е неизвестен, въпреки че не цялото младо поколение – ШЕСТОТО, родено около и малко преди промените – го помни, ако въобще го е забелязало навремето. Той изгря като звезда на българския небосклон, по-скоро премина като комета след пролетта на 1990 г. Господ ни е свидетел, макар че и вие сигурно си спомняте какви бяха времената тогава: Падането на Тодор Живков (но не и на българския комунизъм!) и на чл. 1ви от Конституцията Му, Преименуването на Партията, двете Луканови правителства, другото, коалиционното на Димитър Попов (За Бога братя, не купувайте…), Великото народно събрание, новата Конституция, СДС, Желю-Президент, Филип Димитров (с малко, но завинаги…оказало се по-късо от 14 месечно) и т.н. и т.н.
Авторът бе Председател на Съюза на архитектите в България през 1990-1992 г. след като беше вече публикувал четири книги, две от които наградени, по въпросите на градоустройството и транспорта, свързани с неговата специалност, преди появяването му като сериозен и високо ерудиран изследовател на обществено-политическа проблематика главно от две гледни точки. Първата беше търсене (и намиране) на местото на България в сложната матрица на международните отношения, създадена в първите години след промяната от 1989 година с внезапното, неочаквано и пагубно за Родината ни разтуряне/изоставяне/спусната завеса върху стопанско-финансовите ни интереси след изчезването на Съвета за Икономическа Взаимопомощ (СИВ), и не по-малко опасното за нашата отбрана отпадане на Варшавския договор. Оказахме се обградени от страни–членки на НАТО, на обединена Европа с лидери водещите западни сили И С А Щ, буквално довчера навиквани за смъртни врагове на социалистическия лагер и се озовахме самотни и изоставени с дотогавашните сателити/съюзници/приятели и даже кръвни братя (поне България – слънцето и въздухът…) от страна на СССР. Покрай него – разпадащ се и накрая изчезнал пред очите на цялото човечество – нашата страна се намери в състояние на свободно падане, което водеше неудържимо (?) към пропаст. Все пак не се случи.
Смутеното и до голяма степен неразбиращо случилото/случващо се българско общество намери достоверно и меродавно третиране на националните проблеми именно от архитекта-градоустроител Христо Генчев. Но и точно това общество не го прие като легитимен водач на нацията – на Президентските избори през януари 1992 г. той се яви като кандидат за Вице-Президент заедно със съдията Димитър Попов, показал политическата си зрелост като министър-председател на първото некомунистическо правителство след 1989 г. Двамата получиха малко над 32 000 гласа, класиращи ги на 6-то място след третия Жорж Ганчев – 854 000, Благовест Сендов – 113 000 и Славомир Цанков (ЕРА-3) – 50 000. България явно не бе готова за своята зрелост – и нищо чудно още да не е, тридесет години по-късно.
Появиха се обаче първите значителни творби на Христо Генчев: Синдром на кукувицата, 1991, Махалото е на път, 1994, Стоманената прегръдка, 1995 и Коридорно мислене, 1998 г. Макар и неохотно той бе пускан по радио и телевизионни предавания, посещаваше културни и литературни предавания – очевидно за да не досажда на вече наложителите се блюстители на общественото мнение и модните политически вкусове и прищявки. Беше и пълно с мутри.
И това заглъхна с времето – та чак до 2009 г. Междувременно той работеше сред българите в чужбина, участваше в международни форуми и политически семинари в Германия, Австрия, България и другаде, основа и ръководи престижният Академичен форум за национална политика и успя да организира финансирането, строителството и реставрацията на средновековната църква „Свети Йоан Предтеча” в Кърджали. Идете я вижте някой ден, ще ви хвръкне шапката!
През 2007 година бе публикувана София и планът „Мусман”, част от Сборник, публикуван на български и немски, а само две години по-късно и неговият шедьовър София мислена в пространството и извън времето, наградена от Софийската община за „ярко постижение в областта на културата”. Ярко, наистина.
Не мога да кажа много за тая книга освен да ви я препоръчам искрено и сърдечно. 444 страници панегирик не само и не толкова на София-град, колкото на неговите създатели – може би едни от първите обитатели на Европа далеч в миналите хилядолетия,. В този труд – легитимиращ наново „Веда Словена” (между другите неоспорими исторически извори за произхода създаването, облагородяването и развитието на София през древността) – прокламирането на официалното християнство тук, в нашия град от Императора Галериус дни преди кончината си в 311 г. дава ново значение на узаконяването на Римската цивилизация с триадата Земеделие – Градоустройство – Военно дело (в по-късни времена родила Castra’ma и Via Militaris). Уникален труд на Христо Генчев все още очакващ популяризация и достойно оценяване на качествата му като литературно произведение и същевременно ценен исторически документ.
Идваме и до последната му книга АТИЛОВИТЕ ИМПЕРИИ ТРИУМФ И СРИВ. Нейното първо издание бе публикувано през 2015 г. в списанието Проблеми на сигурността и реформа в сектора за сигурност. Мина някакси незабелязано въпреки че
„Големият въпрос бе[е], дали България сама ще може да предотврати хибридните попълзновения на наша територия или ще се осланя изцяло на съюзническата солидарност и така ще отвори широко вратите пред Големия конфликт на Русия със Запада? Затова трябва да се браним сами и да удържим поне дотолкова и дотогава, че изборът ―хибридна война или голям конфликт‖ да не бъде предизвикан от немощта на България”
Основните тезиси на Хр. Генчев са прости и ясни – както са всички големи постижения. Биномът човек-пространство в случая с Русия имитира Империите на Атила, който настъпва, завладява територии, заробва жителите им и изсмуква техните ресурси, след коeто без да ги зареже овладява други и започва нов цикъл по същия модел. По думите на автора:
Съдбата на новите империи, вкл. и на евнт. Евразийската, ще е същата, като на описаните „атилови” империи: триумф >– авторитарен контрол >– всеобща бедност >– умора/досада (и най-накрая) >– паническо бягство (от отговорност). Ако се оставим да бъдем въвлечени в подобно (сега наред с евроазиатското) геополитическо торнадо най-накрая българите ще се окажем (пак!) всред купища рушевини. Ние, българите вече ¼ век не успяваме всред тях да открием здравата почва, за да почнем да градим наново.”
Това що бе великолепно прогнозирано и защитено с аргументи преди 7 години се превърна в действителност на 24 февруари 2022 г. Малко българи прочетоха и разбраха за какво иде реч тогава, дано сега да проумем истината.
Повторението на минали трагични събития съвсем не винаги е фарс, а по-често е историческа поука – сърцевината и смисълът на историята. Ergo, в резултат на народната подкрепа на авторитарния режим на Путин е оправдано да очакваме също експанзия – териториална, пропагандна,… (= хибридна?). Вече знаем каква силна собствена геополитическа динамика отприщва народната преданност към водача, единението на водач и народ: ―Fuehrer befiehl, wir folgen Dir. Войските, които нахлуха в СССР на 22 юни 1941 г. се себепредставяха също като „революционни, освободителни войски”. Властовият вертикал вдъхва на народа усещането за държавна мощ и историческо призвание-мисия. Народът се отъждествява с водача. Народ+Водач заедно постигат единна и действена, при това персонифицирана Воля – съвършенният инструмент, който идеологическата и геополитическата експанзия познава. Малцина властници устояват на изкушението да използват предложилия им се „исторически шанс― Сега или никога!”
Експанзията в този случай не е цел сама за себе си, а суетната демонстрация, че силната власт се е доказала, самовъзпроизвеждайки се като още по-мощна. Тази себедостатъчна динамика на властта е третият възможен мотив на путиновата експанзионистична политика; по-непредвидим е и от великоруската гео- и от олиго-мотивацията на класата. Този мотив е остро субективен и поради това ще го назовем его-мотивация.
Означават ли тези думи, че (русо-,славо-)месиянството е достатъчно оправдание, даже основание за корупция? В относите си със света Русия бива водена и от трите описани мотиви. Ако има промени то те се дължат на смяната на водещия мотив: Гео – Олиго – Его. Това е архаичен кръговрат, при това – вечен.
Последният исторически кръг бе: Гео-болшевизъм, Олиго-перестройка, Его-путинизъм. Смисълът на тази последователност е, че след гео-териториалната експанзия идва дестабилизиращото олиго-(клепто- )разпределение на общопридобитото, което налага на свой ред авторитарното его-консолидиране-―оздравяване― на системата. Веднъж това постигнато кръговратът продължава–следва поредната имперска експанзия.
Гео-Олиго-Его-мотивацията е моторът, задвижващ през век(?) приливните вълни на атиловите империи (вж. Част първа). С премахването на едно от трите звена атиловата империя се превръща в нищо повече от само голяма държава. Обезсилването на първото звено става с твърд, даже силов отпор, премахването на второто – със стопанска инициатива, необременена от монополи и престъпност, а на третото – с будната съвест на гражданското общество. Тревожен, при това – актуален симптом.
84те страници от първото издание са нараснали на 136 (плюс още 11 страници с двете есета Консервативната революция и Консерватвният Манифест) а книгата на Професор Генчев е актуализирана буквално до 15 януари т.г. На 24 февруари Путин нападна Украйна.
Талантът на Генчев е успял да събере в само 136 страници това което всеки уважаван историк-геополитик-политолог не би успял да събере в том от 1 000 страници. Вярно е че стилът на автора е различен от това, което ни се поднася от редовите телевизионни анализатори, но след първите десет страници читателят вече се е сприятелил с Генчев, повярвал е в неговата честност, убедил се е в патриотизма му и приема аргументите му, които са повече от убедителни.
Като философ на историята Христо Генчев влиза в Почетната Зала на Мислещите Европейци, към които са Шпенглер, Тойнби, Хосе Ортега-и-Гасет… Българският им еквивалент са представеният тук автор заедно със Стефан Попов (Графа, 1906 +1989, виж Der Wille zur Gestalt, 1970 и Българската идея, 1981), Петър Мутафчиев и Тачо Танев.
Моля Ви, намерете книгата на Христо Генчев, набавете си я, прочетете я и съобщете за нея на други българи.
Никола Г. Алтънков
9 март 2022 г. Свети Четиридесет Мъченици
