АТЕИЗЪМ, из книгата „История на религиите“ на Ваклуш Толев

Атеизмът не е безверие!

В социологията, във философията, в религиите стои едно понятие – атеизъм, т.е. „безбожие“ като антитеза на вярата в Бог – на теизма. Няма по-голямо мъченичество за човечеството от този двубой на теизъм и атеизъм. Бог не може да носи в себе си „безбожие“, Той не може да бъде атеист за Себе Си. Следователно атеизмът е поведение на човека. И велико мъченичество е, когато се прощава с едно убеждение, за да приеме друго.

Самото понятие „атеизъм“ като етимология е старогръцко и се състои от частичката α – предлогът „не“, и θεος – „бог“. И затова трябва да се преведе като „безбожие“. В такъв случай атеизмът не може да бъде религия – свързване с нещо, което е над нас, т.е. атеизмът не може да си изгради Божество. За мен тайната в него е, че той е вторична проява, той е сурогат. Защото първичното е, че има Теос – Бог. Не може да се роди безбожие, ако няма първичното. Така че атеизмът като концепция, като социално явление се бори срещу нещо, което не приема, но сам за себе си той не е същност, а е противоречие на онова, което е било.

Първото нещо, което трябва да сложим като знание за атеизма, е да не бъде смесван с това, което наричаме безверие. Трябва да направим една основна разлика между „безверие“ и „безбожие“. Няма човек, който да е в безверие. Всичко онова, което го е изграждало, е вяра – вяра в себе си, вяра в родителя, вяра в политическа идеология… Вярата е метод и път, с който се осъществява известно поведение на човека към Бог или към идеал. Погрешно понякога се поставя въпросът вярата да се свързва само с Бог. В материалистическата, и то най-вече в социалистическата литература, за атеизма точно това се говори – бърка се понятието „атеизъм“ с понятието „безверие“. Но те не са равни!

Онзи, който трябва да се разлъчи от едно старо свое кредо на предишните свои богове, може да прекара един дълъг момент в атеистично състояние, без да е безверник. Боговете си отиват, боговете умират! И тези, които дадоха християнството, езическата религия я нарекоха безбожническа. Вярно ли беше? Съвършено невярно! За онези, които я носеха, за онези, които принасяха жертви, това беше теизъм – богопочитание. Но техните богове си отидоха, дойдоха нови богове. Това, че си отиват едни богове, не значи, че вярващият в тях е бил безбожник. А самата нова линия, че имате божество, което ви прави теист, дава още един елемент – не е страшно, че можете да бъдете безбожник. Защото фактът е, че се сменят олтарите на боговете и те си отиват, а остава и оцелява някаква друга сила – потребата да вярваш! Следователно атеизмът не е безверие.

Безверие никога няма да има! Вярата е опорност, която, осветявайки нашата потреба от знание, било във вътрешно осенение или като външен фактор, си създава нови богове.

Значи първичното е именно теосът. А след това се прибавя частичката „а“. Не е могло да започне с безбожие, а после да има божие! Никой не е отричал стихийната сила, преди да е била тя, защото няма как да събуди отрицанието. А самата материалистическа философия казва, че едно знание е субективно отражение на обективността. Значи трябвало е да има някакъв Бог, за да може субективно да Го отразите, а след това да Му търсите отричането.

Ето защо вторичното, което идва по-късно, това е отрицанието, защото то е ограничение. Отрицанието само за себе си вече е ограничение. А откъде идва ограничението като познавателен процес? Идва от онова, което наричаме ум. Защото знание за Бога не може да дойде от ума – то идва като същностно присъствие, както съм казал: Бог не се доказва, а се живее!

Теосът, като първично дадено, ще си остане основното. И затова теорията за атеизма не можа да стане религия.

Атеизмът е родено съмнение в човешкия ум!

Умът прави завесата на интуитивното усещане, че сте деца на Бога и тогава е възможно да извикате: „Няма Бог!“. А умът не може да не ражда съмнение, защото е ограничен в целостта на човешката трайност и на човешката личност. След като не може да усвои Бога, за да Го приложи като битие – вечно и непроменливо, той ражда скепсиса си и по този начин Го ограничава.

В тезата на идеалистите материята е вторичната субстанция, но в материалистическото учение тя е първичната субстанция, която в себе си носи движението. Тя пък от себе си йерархира развитието си до т.нар. „високоорганизирана материя“ – мозъкът. Предоставя се на материята правото на знания, правото на творец. И нейната преходност дава основание да се лишим от безсмъртие. А когато се лишим от безсмъртие, се лишаваме от Бог. Така че в идеологията и във философията на материализма Духът е само надстроечен – той не е битиеен, битиейна е материята. Духът е еманация на материята с формулата „мозъкът е от по-високоорганизирана материя и той отделя мисли“. Това се нарече вулгарен материализъм. Но материята не е мислеща, а е приемаща мисъл.

По-новият материализъм вече е диалектически. С диалектиката вече трябваше да се приложи в известен план Хегеловата теза-антитеза-синтеза и старата теория на Демокрит, че светът е атомичен. Светът за него има една душа и тази душа също е атомична, но нейните атоми не са като тези, които са устроили света, а са кръгли, съвършени.

Друга теза на атеизма е липсата на душа. А каква е тезата на теизма – безсмъртието на душата. Има ли такава теза при един Демокрит? Не. Той дава съвършения образ на сътвореното чрез материята – кръглия атом. И всички послешни векове внасят съмнението в развитието, ползвано като формула – отричане на душата. Това не е вярното! Да употребиш нещо, което ползва известна доктрина или известна теза за опровержение, е проблем на спекулативност и когато има двубой, често е проблем и на безчестие.

Когато се говори за атеизма като контраверсия на теизма, трябва да знаем, че теизмът е създал не само доктрини, не само учения, той е създал и религии. Религии, които имат своите родители, които имат своята метафизика, своята приложна догматика и следователно са образец на приложно човешко служение. В противовес на това няма наименувана нито една религия на атеизма, чийто родител да е глава на религиозно учение или на църква. Защото като антитеза той само се опитва да опровергава една теза. Атеизмът извежда из Учението на дадена религия известни принципи, които се опитва да оспори – принципът на безсмъртието на душата да бъде отречен с преходността на нашата тленност и никакъв друг субстрат, никаква друга субстанция да няма битие както тук, така и отвъд.

Безспорно атеизмът не може да има и догмати. Върху догмати той може да дава опровержение и да не ги приема, но самият атеизъм като концепция не може да има догмати. Следователно той има приспособлението в съответната антитеза да вземе дрехата на хамелеона, когато му потрябва за тази или онази система на опровержение. Когато ще се отрече безсмъртието на душата или на Бога, ще се припише преходността на непреходното. И тук може би е съблазънта да се вземе тезата на Хераклит за движението – „Панта рей“, че светът се изменя. Да, това е безспорен факт и ако имахме тезата на източните философи, щяхме да кажем, че той е бил с прозрение. Философията обаче, която вковава чрез религия неразвитието, счита, че щом Хераклит говори за промени, значи е революционер и му слага формулата „атеизъм“. Не! В идеята за Сътворението никъде не е казано за статика, защото изрично още в първа глава на книга Битие Бог Отец казва на сътворените: Идете, плодете се, множете се, пълнете земята и обладайте я (Битие 1:28). Самата йерархия на шестодневното Сътворение говори за динамика и пластове в тази динамика, наречена еволюция.

Така понятието „атеизъм“ е изведено, но то не е онтологично. Изведено е като антитеза, а не като самобитност. Концепцията, на която то е в центъра, е именно преходно възраждане, но не и самостоятелна рожба. Там, където я виждаме мащабно разслоена, там, където я виждаме приложно-опонентна, това е вече в социалната плоскост, където има характера на пропаганда. И то твърде много нашумяла пропаганда през миналия век, когато от невъзможността на една самостоятелна концепция атеизмът стана идеологическа платформа на политическо и социално движение.

Затова цялата тази формула доби съвършено друг характер, затова на религията се даде наименованието, че е опиум на човечеството – Марксовата теза, която Ленин повтори. Защото не е можел да изрече такива думи, а е цитирал, за да бъде оправдан в душата си! Той най-добре е знаел, че лъже душата си. Неговата теза е борба да освободи някого, като го лиши от същината, така го лишава и от самата антитеза. Той не проповядва атеизма като доктрина, не му изгражда олтар на моление пред нея, а „освобождава“ човека от тезата на теизма като дреха за социално освобождаване или загръщане.

Най-обикновената трапеза на материалистите като доктрина за обяснение на света – на личния ни свят, на социалния, на икономическия, на Всемирността, безспорно беше най-достъпна до това, което се нарече „пролетарий“. Разбира се, че големи философи я родиха и те се опитаха да я поднесат. В тезата да се привлече и да се приюти в развитие по-голяма част от човечеството може би се криеха и други социално-политически намерения и спекулации. Когато имате лишението от национална самобитност, най-добрата теза е да издигнете знамето на интернационализма. Това можеха да го правят прослойките на народи, които нямаха своя самобитна и защитена държава. Сега пък сме свидетели отново на тенденцията на космополитно съчетание, без да се е загубила националната и териториалната цялост на историческия дух и племенната връзка на миналото битие. Но когато издигнете интернационалното знаме, защото нямате опорността на националното си битие и територия, безспорно тогава ще трябва да дадете това, което те поднесоха – най-лесно асимилираната храна, най-лесна и най-достъпна за човека мисъл – атеизмът.

Тук е именно ролята на атеизма на плоскостта на социалното служение. То стана предмет, то стана оръдие, то стана пропаганда: „Свобода от опиум!“. Като срещу тази свобода се изведе на живот фразата на Ленин: Няма морал, има революция! След като революцията беше изиграла своята роля, много десетилетия тази фраза я спестяваха за човечеството, защото там, където имаше устойчивостта на личния дом, на държавната потреба и на националното възземане, трудно може да си пробие път и да се отрече градивността срещу аморалността и революцията. Затова се дойде до убеждението да се създаде идеология срещу теизма.

    Три големи стълба има в материалистическата философия:

безбожието, класовата борба и революцията като път за властта.

Те станаха идеология на марксизмо-ленинизма. Така се сринаха всички нравствени ценности, които са давали религии или морални учения. Разбира се, моралните учения имат своята стойност. Но в древните науки всички морални тезиси изхождат от известни религиозни вярвания. Оттук се получава, че нравствените кодекси, които човечеството постепенно прилага като правни нормативи, изхождат из системите на религиите!

Материализмът и като концепция, и като историческо приложение за изграждането на едно общество, издигна процеса на борба срещу вярата в Бога. И дори разшири борбата към всяка вяра и там е голямата грешка. Вярата в Бога за материализма е „заблуждаване на масите, за да бъдат над тях господарите, които са експлоататори и по този начин масите да бъдат подчинявани“. (Ето защо Ботев казва нещо против притчите на Соломон за бога и царя. И затова му се пее възхвалната песен, че е комунар.) Овластена, атеистичната доктрина пристъпи към действия, които трябваше да спрат служението към Всевишния. Но ако можете да сринете олтара, където колене са се свивали, вие не можете да сринете сърцето, в което винаги ще се свидетелства. Това беше голямата илюзия – може да се победи религията като институция, но не и ниспосланието на Твореца в душата на човека.

Не теизмът е същината, а присъствието на Бога в човека, защото участието Му вън от нас е минало през различни образци: като се почне от тотема, от стихията и шатрата, до Кръста. Но Той е бил винаги вътре у нас, а как е почитан, това е проблем на еволюция. И е Нелишим! Тук атеизмът не можа да свърши своята работа, защото срина вън, а не това, което е вътре. Стигна се до запрета – един куриоз в световната история! В Албания с конституционен акт, дори не със закон, беше забранена религията. Може да се забрани с конституция която и да е религия, но това не може да създаде конституционност вътрешна, защото там се върши голямата битка: теос – атеос. Затова, когато се върна възможността хората да имат храм вън от себе си, отново показаха, че са го имали вътре и че никой не им го е взел.

Разбира се, че идеята на атеизма е не само безплодна, но най-големите нейни представители говореха и за „научен“ атеизъм. Като че ли има „ненаучен“ атеизъм!? Няма „научен“ или „ненаучен“ атеизъм – просто има атеизъм. Когато някой каже: „Аз не вярвам“, то не било „научно“. Ирония, жива ирония!

Един от най-силните сатирици на ХVIII век е Волтер. Той е роден сатирик и като физиономия – нямал е нужда от театрална маска. Той пише и говори с острието на оса (не на пчела!) върху Божиите истини, върху Бога. Но в края на краищата иронията му завърши с плач – че трябва да си създадем Бог: Ако Бог не съществува, измислете Го! Защото без Бог може да се живее, но без Бог не може да се умре.

Боговете имат качеството да не ги досяга човешкият присмех. Иронията има стойност, присмехът също, но те имат и обратни знаци. Бог поруган не бива, а човекът, когато се развива и някой се опита в него да докосне Бог, той така повече му помага – да излезе Бог в пълното му съзнание. Не да Го защити, а да се осъществи самият човек. Бог няма нужда от защита! Човек в борбата между т.нар. добро и зло в себе си води този двубой. И тогава можем да кажем в дадени моменти, че антонимът „атеизъм“ е една потребност за душевната зрялост и цялост в Божествеността.

В математиката е казано, че когато знаменателят е безкрайност, числителят какъвто и да бъде – накрая резултатът е нула. Именно с оглед на това материализмът направи атеизма идеология, като я облече в социална приложност – от една концепция трябваше да премине в една приложност. И тя стана социална политика на доста народи. Защото трябва да направим разлика – нито войнстващ, нито невойнстващ атеизъм има! Там, където има свобода, си има хора, които не вярват в Бога, или можем да кажем „безбожници“. Но те не направиха идеология с тенденция държавата да упражни насилие, за да унищожи онова, което уж го няма. Няма Го Бог, а пък някои искаха да Го унищожават!? А Той къде е – в съзнанието на хората. И как ще Го махнат от съзнанието на хората, след като самата истина е, че имат безсмъртна душа и пак ще се преродят? От какво могат да Го махнат? От едно временно съзнание…

Политическата идеология на комунизма се съпровождаше от доктрината, че и държавата ще отмре. Нито държавата умря, нито религията умря. Но формата на религиозната наша вяра и служение се променя. Идват нови Духовни културни и религиозни вълни.

Религията може ли да бъде вън от човешкото общество? Казвал съм: Няма религия вън от човека! И не може да има. Не може да се прави религия с животните – никое животно не е издигнало олтар. Могат да научат една маймуна да се кръсти – това е възможно, но вътрешното съзнание за сакралност няма никога да бъде. А има нещо друго – и най-първичният човек, който излиза от пещерата, е имал сакралността на Теоса. Защо? От вложеното в него Дихание в Сътворението! Животните са живи души, но нямат Дихание Божие. Само върху човека Го има изсипано! Те са материал, който се подготвя…

Вярата ни не е дошла от страх от Всемирността. Може би един Кант също мъничко ни подава в това отношение, когато казва, че неговата душа се кланя на две неща: На безкрайността на Небето, но и на категоричния императив. На категоричния императив вътре у мене – на съвестта, на Бога у него! Възхищението и ако щете, страхопочитанието пред необятността, която е по-скоро Всемирна закономерност, може да ни държи в подчинение, но категоричният императив е вътре! Така се явява необходимостта от признание на онова, което е Дихание на Бога.

Трябва да видим и каква е ролята и функцията на религията в обществото. Религията е създавала у нас това, което наричаме психология на вярващия, както и психология на невярващия. Но къде е разминаването? Разминаването е, че в психологията на невярващия умът е, който определя, а в психологията на вярващия Духът е, който просветлява! Във второто имаме прозрение, което може да премине през стените на нашите ограничения, а в другото имаме само съзнание за ориентиране. Това е границата на ума – той се ориентира, но не отива с прозрението си вън от това, което е. И тогава, безспорно, за невярващия от ума повече няма. Скептичността е била елемент, който може да троши стените за едно бъдеще. И затуй един Декарт, който е рационалист, ще каже, че се съмнява в самото съмнение.

В състояние ли е пък една психология на вярващия да ражда религиозни предразсъдъци? Безспорно, зависи от кой извор ще си определим поведение и признание. Ако е с прозрението, ще се освободим от предразсъдъка „страх пред Необятността“. Нещо, което безспорно е старозаветната религия – тя внесе страх в човека от Бога, защото е предимно рационална, а като Духовна вълна съм казал, че това е Духовната вълна на Правдата.

В теорията на атеизма влиза и идеята за отмирането на религията. За държавата като социална формация, като историческа потреба родената идея за отмирането е възможна, но за религията – не, защото тя е вътрешен живот. Тя е, която за дадени моменти ще обслужва социалността. Даже в източното православие, в т.нар. цезаропапизъм, Църквата е, която е подчинена на държавата, но религията ще надживее държавата като социална потреба. А и религията сама за себе си е цяла една система, когато я носим, защото имаме стотици съзнания за нейната йерархия и нейните усвоени кодекси.

Това, което може да освобождава в религията нашето битие, е да се променя догмата. В социалната политика няма догми. Принадлежността към дадена доктрина, към дадено политическо движение не може да бъде доктринерство с догми, защото динамиката на социалното битие е десетки пъти по-голяма от динамиката на религиите. Една социална доктрина може да има битие седемдесет години, както видяхме при социализма, а религията – две хиляди години! Виждате, че едното е въпрос на вътрешна устойчивост като идея за прозрението, защото събуждате в себе си Огъня на Вечното, а другото е предмет на вашето съзнание, което еволюира със социалната формация за историческо присъствие. Това е, което атеизмът не може никога да победи! Колкото по-съвършено става историческото общество, толкова по-одухотворена и толкова по-плътна ще става религията, или по-скоро Богопочитанието. Обратно на тезата на марксизма-ленинизма и на материалистическата доктрина, че колкото по-съвършено ставало обществото, толкова повече се освобождавало от религия. Но безспорно, когато едно общество става все по-съвършено, то няма да бъде предмет на религия, а ще бъде предмет на живеене в божествеността.

Религията винаги ще казва, че има няколко свята – една от оптимистичните идеи за развитието ни. Тя включва не само идеята за безсмъртието, а в някои нейни доктрини е и идеята за връщането. Религията говори за Божествен свят,  за свят на психологичността,  признава и наличието на материята. Това е вече метафизика. Могат малко душѝ да живеят с реално присъствие в Божествения свят (в т.нар. Плерома), но наличността е неоспорима! А щом е имало богиня Психе, значи ясно е присъствието и на още една категория, в която може да живее човекът – това е психичността, това е душата. И в края на краищата – неизбежно и неотречно присъствие във Физическия свят. За божествеността се говори като „инобитие“, а това тук се нарича „битие“. Но ако наричаме онова „битие“, това ще наричаме „инобитие“. Виждаме везните на безспорността.

Според мен атеизмът иска да скъса връзката, която не може да бъде късана – между човека (създаденото) и Създателя (творчеството)! Това не може да стане поради един елементарен закон – законът за продължението. Човек е едно продължение от Божията промисъл! Той може да се загуби в тълпата, но един вътрешен зов, който някога му извика Господа: Адаме, где си? (Битие 3:9), ще го връща винаги. Никога човек няма да скъса връзката с Бог! Може да се губи, може да отиде да краде плодове – ябълките да яде, за да търси познание за света (и това добре го е направил), но тъй или иначе ще се върне. Защото този вътрешен зов „Адаме, где си?“ е единство в раздвоението и той е сложен в основата на човешкия род, когато прави поселничеството си на тази Земя, на тази планета. И този глас няма да го остави! А яденето плода за познаване на доброто и злото, лутането и прочее може да ражда атеизъм. Но теизмът не може да бъде победен!  Страшното е, че се пилеят енергии в двубоя на безмислието „теизъм – атеизъм“.

Атеизмът не поставя човека в борба за разгърната възможност да познае Първоизвора си. Докато в идеята на теизма лежи път за съвършенство. Човекът трябва да бъде спънат с това, че тези нравствени ценности, които са дадени, в социалната сфера обслужват господарите – нещо, с което атеизмът си служеше непрекъснато. А на дело показа, че господарите са били по-добри, отколкото робите, когато станат господари. Защото на роба е липсвало изграждането на благородника чрез онова, което нравствените системи на теизма са давали: Не убивай! Не прелюбодействай! Не кради! Не пожелавай имота на чуждия! Не се кланяй освен на твоя единствен Бог! (Изход 20:3-17). Ето нравствени тези, които вековете не могат да отминат, защото Духовните вълни бавно са умивали пътя на човека в неговото съвършенство.

Тезата и антитезата „теизъм – атеизъм“ можем лесно да ги сложим в теорията на полярността: добро – зло, светлина – тъмнина… Но както виждате, светът не може да се лиши от тези антиноми. И затова в тезата ми, че злото е нееволюирало добро, давам надеждата за победата. И е казано за Христос в първа глава още от Eвангелието на Йоан, че Той беше Светлина и тъмнината не можа да Го обземе, защото: „В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците“ (Иоан 1:4). Виждате, антитезата съществува, но не може да победи.

Защо е било на човека необходимо да роди антитезата на теизма? Според мен това е (както казвам за злото, че е нееволюирало добро) малкият човек-бог, който иска чрез ума да се усвои, а не чрез Духа. Защото първичното му е пред лицето, не може да го надмогне, и тогава си казва: „Няма Бог!“…

Така атеизмът от понятие, от концепция става социална политика и след това става предмет на науката на познанието – гностическо и агностическо. И в различните религии идеята за атеизма има различни разцветки. Можем ли да говорим за атеизъм в Учението на Буда? Той не признава персонален Бог! Има ли атеизъм? Там никак не върви употребата на думата атеизъм. Защото в една теория за прераждането как ще стои като теза, щом имате признание на безсмъртността на душата си…  Отделен е въпросът вече за телеологичността – крайната цел. Един будизъм не казва, че има Бог, защото неговата борба е да освободи човека от страданието. Но другата теория – на индуизма, дава преселение до число от няколко десетки цифри на еди-коя си степен, когато ще настъпи т.нар. Нощ на Брама! За такова едно неизчислимо по години присъствие не може да се каже, че има атеизъм.

Върху атеизма са написани (особено в последните стотина години) може би няколко вагона или няколко влака книги. Това няма да измести Божието у човека! Колкото и много да се изсипа книжнина за атеизма, няма да надмогне ненадмогнатото. Защото не може да се изчерпи битието с една само Духовна вълна! А всяка нова Духовна вълна дава все повече и повече божествен терен за познание на Бога в душата на човека.

В един от псалмите на Давид е казано: „Рече безумец в сърцето си: „няма Бог“ (Псалтир 13:1). Това е една много интересна теза и когато се говори срещу атеизма, когато се пише срещу атеизма от страна на теолозите, този надслов се слага, черпен и взет от пророк Давид. Аз на него гледам с малко по-особено тълмене, защото има нещо, което трябва да различим, както винаги съм говорил. Това е с какво възприемаме света – дали с доктрината на очите, дали с доктрината на сърцето, или с доктрината на Духа. Има две съставки в този текст рече безумец в сърцето си. Самата дума „безумец“ свидетелства кой може да го изрече – не прозрението, не еволюцията, а йерархията на един ум, който не е стигнал просветлението на интуицията. Той може да изрече „няма Бог“. И иска след това да подведе сърцето си, за да отрече Бог. И мисля, че много точно е изработено, бих казал, с резец точно: безумец в сърцето си рече. А сърцето не е било побеждавано от ума! Сърцето е четвъртата чакра. И то има това, което наричаме универсално знание за една Космичност. Разбира се, седмата чакра – хилядолистникът, е друго Космично съзнание.

Темата за атеизма за мен е великото мъченичество на човечеството. И това е част от неговата голяма и всекидневна история. Еволюцията има своя ляв и десен бряг. Затова Духовните вълни ще донасят своите причастия за по-велики тайнства и по-осмислени жертви.

Духовната вълна на Мъдростта ще освободи човечеството заради това, че човекът е един бог в развитие!