Ася Григорова е родена в София. Завършила е журналистика в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Работила е като редактор в Литературна редакция на Българското национално радио, издателство „Народна култура“, вестниците „Труд“ и „Преса“. Автор е на стихосбирки. Нейни стихове за публикувани в целия ни литературен печат . Превежда активно руски класически и съвременни поети и писатели, сред които Марина Цветаева, Ана Ахматова, Александър Блок, Зинаида Гипиус, Николай Гогол, Даниил Хармс…
Оптимистично
На Юлита
Дъждовни капки падат като камъни.
И в тялото на голата трева
жестоките си ласки врязва вятърът.
Трева ли сме – раняват ни безпаметно
дъждовни камъни, слова без смисъл.
И корена се мъчат да изтръгнат,
и тънките ни връхчета притискат.
А после яростно си ближем раните,
отново стръковете се изострят.
А после пак – невинни, незлопаметни,
заякват резедави кости.
Черният клон
Изплаках насън за далечните дни.
Сърцето изплака, приятели мои –
в ония години у мен се вклини
неясно блаженство. Тревожен покой.
Тогава в страната на вашта любов
бях първи министър, макар и неук.
Хвърчах над земята в живота си нов
с вълшебните чехли на Малкия Мук.
Днес всички обични са вече далеч –
през земни морета, подземни реки.
Духът, оцелял в ежедневната сеч,
сега би преплувал по-лесно през Стикс.
Неведоми мои, добри същества,
знам, знам, че ме чувате в глухия сън!
Целувам душите ви с хладна уста
и виждам в почуда – напъпват листа
по черния клон на надеждата вън.
Кражби
Много навреме си тръгвате всичките. Моля!
Старият куфар с надежди е вече опразнен.
Скучни навързани вестници. Вехта рокля на стола.
Ех, защо не съм фокусник, та все нови неща да ви вадя.
Слънчево зайче изчезна с муцунка помръкнала.
Свърши купонът. Обръщам столове и маси.
В банката всички чиновници вече си тръгнаха –
никой не осребрява чекове за разбирателство.
Бяла салфетка на топка. И купчина фасове.
Скромно наследство остави бохемският унес.
„Няма страшно – сама си повтарям, –
по-просторна душата ми става
след душевните обири…
И крадците се трудят напусто.“
По женски
Да защитим любовните признания.
Да кажем думите. Защо се плашим?
Нали, когато нещо съществува,
от това, че казваме на глас: „да, има го“,
то не изчезва?
Да кажем думите. За теб, за мен, за всичко.
Таванът с бял капак ме е е захлупил.
Във кухнята е душно като в тенджера –
напред, назад, а нужно е нагоре.
Къде нагоре, боже мой?
Кокошката – опърлен синкав ангел –
след час ще се превърне в ядене.
Къде нагоре?
От погледа ти ме замайва обич,
но може само тъй да ми се струва.
Така понякога ми се привиждат
напъпил цвят по черното дърво,
сълза по бузата на клоуна
и земетръс под младата трева.
А друго е „обичам те“ да чуя,
сега, когато и на себе си не вярвам.
Поема се поне веднъж на ден –
лекува по-добре от всяко хапче!
***
Като малко момиче се чувствам
с отличен в бележника
след похвалните думи –
и понечвам да звънна на мама.
Тя ще грейне от радост,
ще разпитва подробно,
ще разкаже на всички приятелки
каква дъщеричка си има
и защо е тъй светъл денят й.
Но замръзва ръката във въздуха.
Черен облак затуля
този дребен успех, суетата приятна:
мама вече не може да чуе.
Мама вече не ще се усмихне.
Мама няма да плесне с ръце – щастлива.
Мама вече я няма.
Мама. Няма я. Няма.
Съучастие
Най-важното е полъхът да дойде.
Само тогава можеш да почувстваш
докосването –
кратко и безплътно;
усмивката –
преди до устните да стигне;
сърцето – полумъртво за секунда…
Изгубената самота…
И чувството за братство,
за обратна връзка,
за единение със друго същество.
И мигновеното объркване наоколо.
И свлечената маска на света,
за миг открила облото му,
зяпнало лице.
Още от новата стихосбирка на Ася Григорова
https://fakel.bg/%d0%b8%d0%b7-%d0%bd%d0%be%d0%b2%d0%b0%d1%82%d0%b0-%d1%81%d1%82%d0%b8%d1%85%d0%be%d1%81%d0%b1%d0%b8%d1%80%d0%ba%d0%b0-%d0%bd%d0%b0-%d0%b0%d1%81%d1%8f-%d0%b3%d1%80%d0%b8%d0%b3%d0%be%d1%80%d0%be%d0%b2/
