Асен Сираков
ИМА НЕЩО ГНИЛО В БЪЛГАРСКИЯ ПРЕВОД
Парафраза на Марцел, казано за Дания още в самото начало на великата тргедия? Да, парафраза, но и тъжна констатация, що се отнася до българските преводи на едно от най-превежданите произведения на Шекспир.
В това кратко есе няма да правя анализ на трагедията „Хамлет“ – това е тема за дълга лекция, монография, дори дисертация. Ще се опитам да поразсъждавам върху пиесата, която от години препрочитам в оригинал, за да ви предложа накрая моя превод на прочутия му монолог. И така какво имаме?
Дания през февруари (споменава се Св. Валентин), студ, замъкът Елсинор. Всички се готвят за война, защото преди време старият Хамлет датски е разбил и после убил в двубой стария Фортинбрас норвежки, но война няма (и няма да има). Вместо това младият Фортинбрас през цялото време се разхожда с някаква войска – ту по границата, ту към Полша, ту обратно. Споменава се, че има претенция земите на баща му да са били неправилно отнети, макар че е имало предварителен договор победителят в двубоя да вземе всичко. Разбираме, че старият Хамлет е умрял внезапно, че от Витенберг е дошъл синът му Хамлет и – независимо от него – приятелят му Хорацио, и че Старият Хамлет настойчиво се явява като призрак, за да съобщи нещо важно (само на сина си), а именно че е бил убит от брат си Клавдий, който към момента е узурпирал трона и се е оженил за Гертруда, майката на Хамлет. Хорацио, повикан за свидетел, вижда призрака, което трябва да убеди зрителя, че призракът е истински…
Независимо от действието, което няма да преразказвам, през мнимата лудост на Хамлет, отношенията с Офелия, злощастното убийство на Полоний, сцената на гробището и финала – дуелът с Лаерт – когато по един или друг начин умират всички без Хорацио, не стават ясни много неща:
– Колко годишен е Хамлет? 18-19 г. младеж или 30 годишен мъж? Според сцената на гробището е 30, по редица други реплики – значително по-млад.
– Колко годишен е Хорацио? 30, колкото евентуално Хамлет, или към 40 и повече? Какво е правел във Витенберг и дори иска да се върне там? Като не са били състуденти с Хамлет, защо са толкова близки? Защо не само се разхожда свободно по Елсинор, но всички – не само Хамлет, – но и кралят, и кралицата си говорят с него като с близък и се вслушват в съветите му? Защо е бил свидетел на битката между старите Хамлет и Фортинбрас и откъде знае толкова подробно какво се е случило? Би ли могъл да бъде шпионин на младия Фортинбрас или дърпа политически конци?
– Била ли е Гертруда любовница на Клавдий още преди той да отрови брат си? Знаела ли е за убийството? (по-вероятно не, тъй като Призракът заклева Хамлет да не я преследва и тя искрено се учудва, когато разбира). Защо едва в края на трагедията тя проявява искрени майчински чувства към Хамлет?
– Възможно ли е старият Хамлет да не е баща на младия Хамлет, а да речем стария Фортинбрас и дори това да е било част от повода за сблъсък?
– Възползвал ли се е все пак Хамлет от Офелия срещу обещание за брак или всичко се изчерпва с дразнене и непристойно поведение?
И най-важното:
– Какво е искал да ни каже Шекспир с всичко, което е написал в тази трагедия, която, ако се замислим, не е и трагедия в този смисъл, както е да речем Отело или Макбет?
Защо ли?
Да, Клавдий убива брат си, но това е даденост, а не част от действието. Хамлет убива Полоний по нещастна случайност (мисли си, че зад завесата се е скрил кралят). Офелия по стар обичай отива да окачи венци на клоните на едно надвесено над река дърво, клоните се чупят, тя пада във водата, дрехите ѝ подгизват, натежават и тя се удявя. Кралят иска да отрови Хамлет по време на дуела с Лаерт за по-сигурно, но Гертруда изпива чашата с отровата и умира, което предизвиква най-после Хамлет да убие чичо си, което не е трагично действие. Не става ясно освен всичко дали майка му знаела предварително за отровата или не?. Хамлет и Лаерт се фехтоват и двамата умират от една и съща рапира (разменят си я по време на боя) с връх, намазан с отрова. Да, подло, но и някак справедливо. Ако прегледаме написаното ще видим, че всичко е просто низ от злощастни събития, които може да наречем логични и които по същество завършват с хепиенд (в рамките на шегата), тъй като накрая Дания и Норвегия стават едно цяло и години наред процъфтяват.
Но какво все пак е искал да каже?
Едва ли бих могъл да направя толкова пълна дисекция, но за мен е важно, че Хамлет не ламти за трона и дори подкрепя Фортинбрас, както и че в същинския финал всички миг преди да умрат взаимно си прощават – Гертруда на Хамлет, Хамлет на Гертруда, Хамлет на Лаерт, Лаерт на Хамлет. Да, Клавдий е и заклан и отровен, но той е готов за тази участ, независимо че проявява страх.
Какво може да кажем за главния герой?
Честно казано ми беше омръзнало да гледам по разни екранизации и постановки за някакъв трепетен, меланхоличен юноша, начетен, умен, благороден, който като че трябва да отмъсти, но май-не му се иска. Който като че ли обича Офелия, но тъй като е зает с отмъщение не иска да ѝ „губи времето“. Как чистата и невинна девойка, смазана от смъртта на баща си, и съсипана от поведението на Хамлет се хвърля в реката (гледал съм и езеро) и се удавя. Как една нещастна майка напразно търси любовта на сина си, който не може да ѝ прости прибързания брак. Как някакъв користолюбив и подъл Полоний се явява като неподражаем интригант, а глуповатия му син-нехранимайко по най-подъл начин убива тази светла и тъй трагична личност, която наричаме принц датски. Как двама мъжеподобни блюдолизци Розенкрац и Гилденщерн се пречкат, а някакъв премъдър, предан и изтъкан от благородство мъж на име Хорацио присъства и участва като върховна даденост.
Екранизации и постановки, в които Акт 1-ви е окастрен до неузнаваемост или изцяло липсва, в които Хамлет прочувствено реди на себе си to be or not to be на фона на море или крепостна стена, а на финала няма и помен от Фортинбрас…
Но да се върнем към самия Хамлет.
В трети Акт след „онзи“ монолог, изказан от Хамлет в замъка с пълното съзнание, че го подслушват, той разговаря с Офелия, в който диалог той до голяма степен описва себе си – излишния човек (вероятно вдъхновил доста по-късно Пушкин и Лермонтов):
Хамлет (към Офелия)
Иди и дай монашески обет. Нима е нужно
грешници да наплодиш? Като човек съм равнодушно честен,
но да не бях се раждал май би било и по-добре,
заради всичко, за което бих се обвинил: защото аз съм
много горделив, и отмъстителен, амбициозен,
и с толкова простъпки зад гърба си, че мисли нямам толкова
да ги осмисля, въображение за да ги въплътя, или пък време,
за да ги извърша. Какво ли някой като мене прави, пълзейки
между земята и небето? Завършени негодници сме всички,
не вярвай никому от нас. Иди и дай монашески обет.
Къде е татко ти?
И малко след това:
Ако се омъжиш, заразно зло за зестра ще ти дам:
дали си непорочна като лед или пък чиста като сняг,
злословието няма как да те подмине.
Иди и дай монашески обет.Върви и сбогом!
А ако все пак нужно е да се омъжиш,
омъжи се за глупак; защото умният си знае
в какво чудовище ще го превърнеш.
Иди и дай монашески обет. Не го отлагай. Сбогом
Обичал ли е Хамлет Офелия? И да, и не. Обичал я тъй както обичаме другарчетата си от детство, с които сме играли. Дали се е възползвал? По-скоро не. Да, дразни я. Може да се каже непрекъснато – като желание тя да прояви характер и да скъса с детското в себе си и раболепното подчинение. Дори отива при нея със „спуснати до глезени чорапи“. Не знам по онова време някой да е носел „гащи“… Затова ѝ казва: Аз те обичах… И само след няколко фрази: Не те обичам.
Обичал ли е Хамлет майка си? И да и не. Посяга да я удуши, но се възпира (тук появата на Призрака не е толкова съществена, освен фкта, че Гертруда не го вижда). На моменти я презира, но все пак смъртта ѝ успява да го подтикне към решаваща стъпка.
Толкова силно ли е искал да убие Клавдий и да отмъсти? И да и не. Не го убива, когато има идеалната възможност, а бърза да си внуши, че далеч по-добре би било да го убие в леглото, докато лежи до майка му или при по-драматични обстоятелства. Разбира се, ноблес оближ и благородството изисква той да отмъсти, но кога? Като че един Господ знае.
Толкова ли е привързан към Хорацио? Дали между тях не е имало и друга връзка? Вероятно не. Да, той го тачи и го смята за свой приятел, но нищо по-интимно дори като намек не се прокрадва в техните диалози.
Дали е дървен философ? Дали идеите на хуманизма от Витенберг са оказали толкова силно влияние върху него. И да и не.
Е, ако се вгледаме ще видим, че всичко около Хамлет и свързано с него е „И да, и не“ и това не е колебливост, а мъчителен избор! Избор, който ще бъде направен при всички случаи, но когато му дойде времето или когато „решат небесата“. Затова, ако търсим истинската трагичност в цялото произведение, тя е именно в това. Точно по тази причина монологът: To be or not to be е ключов и се откроява сред останалите негови монолози, които сами по себе си също са съществени.
И така, To be or not to be …
В българските преводи, тъй като това „To be” го има в спомагателния глагола „съм/бъда“ всички преводачи го прегръщат, но някак не се задълбочават, че спомагателният глагол в българския изисква предикат. В тази субект-предикатна логика, когато кажеш искам/не искам да бъда… логично възникват въпросите кой? и какво?
Тъжен факт в нашата преводаческа традиция е, че те, преводачите, са или специалисти по езика на оригинала, или по езика на превода. Комбинацията от двете (а ако добавим и усета за изказ, стъпка, мелодия и пр.) е много, много рядка. Редица именити личности с безспорни достижения в творчетвото си, превода и анализа, такива като Гео Милев, Николай Лилиев, Валери Петров, Владимир Свинтила, Спас Николов, Александър Шурбанов и др. са превели въпросния монолог. Непредубеденото око може да забележи, че, да речем двама от тях (няма да ги назовавам, но вие знаете кои са) – са разбрали в дълбочина изходния текст, поради безупречното владеене на английския език, но някак не им е стигнал поетичен потенциал да го предадат на български. Други, за които английският е бил „тера инкогнита“ (не искам да кажа всички останали, за които руските преводи са били съществена база), са се доверявали на т.н. построчник, вещата редакция на именити специалисти и убеждението, че са проумели същността „до дупка“. Тук трябва да добавим, че съществуват понятия като „класика“ и „добило гражданственост“, защото когато едно нещо години наред ти звучи по един и същи начин или най-много по сходен начин, всяко друго нещо „изправя на нокти“. Така е например със стихотворението „Ако“ на Киплинг, с „цъфналата ръж“, като че от Бърнс, в интерпретацията на Свинтила – всички знаят, че ръжта не цъфти и че авторът дори не го е намекнал, но всички искат да има (!) цъфнала ръж.
От тази гледна точка моят превод няма да бъде приет – нито възторжено, нито с половин уста, но нека все пак не губим надежда, че с времето всичко ще си дойде на мястото.
Преди да ви предложа моя превод искам само да уточня нещо с „въпроса“, който е неизменна част от деветте превода. Никой никого не е питал за нищо. Тук няма въпрос. Има избор. Казано накратко, в рамките на „и да, и не“ трябва да избереш. Много подобни неща има в текста (да не говорим, че финалът във всички преводи е „сплескан“ или дори е придобил комични нюанси), които, ако стриктно следваме оригинала, сме длъжни да ги впишем правилно без да забравяме кой ги казва и защо.
Ето и самият превод:
* * *
Да бъдеш жив или пък не?
Кое от двете?
Нима е по-достойно мислено да страдаш
от камъните и стрелите на безпощадната съдба
или пък с меч да се опълчиш срещу морето от несгоди
и да им сложиш край? Умри: заспи;
какво ли друго? И някак като спиш да кажеш,
че си премахнал болката в сърцето и хилядите удари
прорязали плътта. Какво желано съвършенство!
Умри, заспи; заспи: а може би сънувай;
Но… лесно е да си го кажеш,
защото в този сън мъртвешки какво ли ще нахлуе,
ако сме отправили в небитието смъртното си тяло,
да се поспрем и пак да го осмислим,
че бедствие ще бъде
тъй дълго да просъществуваш,
защото кой би изтърпял на времето камшика,
презрителните подигравки,
потисника и неговия произвол,
и хулите на горделивия,
пронизващата болка
от нещастната любов,
бездействието на закона,
и наглостта високомерна на властта,
или ритника, който благодетелния получава
от недостойния, когато той самият
с кама се е пробол, за да постигне тъй желания покой?
Тоз, който е готов да пъшка и да се поти
под бремето на тежкия живот,
ала изпълнен със съмнения какво ли има след смъртта,
страната неоткрита, от която
не се е връщал никой досега.
Това ли е, което ни възпира и кара
все пак да нарамим несгодите,
които ни съпътстват,
отколкото към неизвестното да отлетим?
Тъй разумът превръща ни в страхливци,
а пък естественият порив възела да разсечем,
облепва се от слой ненужни мисли,
и вместо важното в една река да потече,
разлива се в погрешните потоци,
отнасяйки със себе си целта. – Но стига вече!
Прекрасната Офелия е тук! Красавице, моли се
и нека греховете ми да бъдат опростени.
