Марион Колева
Марион Колева е родена през 1956 г. в Лом. Учила е пиано в Държавното музикално училище. Завършила е немска гимназия в София и „Журналистика“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Като студентка участва в театралната група СУ 113. Работила е в Младежка редакция на БНТ. По-късно защитава магистърска степен по история на Америка в Католическия университет в Каракас. Освен във Венецуела е живяла и работила
в Йоханесбург, Южна Африка. По-късно е част от екипа
на няколко софийски медии.
Автор е на пътеписа „Венесуела“ (1994, за който става носител на ордена „Андрес Бельо“), на стихосбирките „Отвъдни думи“ (1996) и „Спомен за тропик“ (2014), новелата „Крилатата змия на пътя“ (електронен формат, 2006), книгите „Пчеларска ферма Аржентина“ и „Война на медовете“ (2012), сборниците „Крилатата змия на пътя“ (2014) и „Тя идва в карнавално оперение“ – десет карибски истории за смъртта (2017). Носител на награда в конкурс за емигрантски разказ на изд. „Балкани“ (2008) и на награда за специализирана литература МИП ‘2013.
ЛУНА И ФОЙЕРВЕРКИ
Faber quisque suae fortunae.
Бланка Ромеро беше най-добрата врачка в Републиката и това не подлежеше на оспорване. Веднъж предсказа точната дата на поредния опит за преврат, което спаси държавния глава от заговора на военните. Президентът я обожаваше. Тайните служби подозираха, че е била замесена в конспирацията, но не можеха да докажат нищо. Привързаността на вожда към „лудата арагуата*”, както я наричаха противниците й от националната гвардия, оставаше непоколебима.
Бланка имаше съпруг летец и къща в един от новобогаташките квартали на столицата. Стаите бяха пълни с мебели в стил Луи ХVІ, а в градината имаше изкуствен водопад.
Госпожа Ромеро пътуваше винаги инкогнито. Тя ежегодно посещаваше планитата Сорте, за да черпи енергия от ледените речни води, тебеширените кръгове и огнените танци край олтарите на богинята девственица Мария Лионса**. Винаги носеше щедри дарове за „светицата” и нейните подгласници – индианеца Гуайкайпуро и негъра Фелипе: свещи, плодове, алкохол, червени панделки, цигари, украшения, дървени фигурки, цветя. Гледаше на карти таро, дим от пури, морски раковини, шарен боб и планински кристали. Имаше отбрана клиентела от съпруги и дъщери на държавни служители, банкери и индустриалци.
Тази вечер повечето от тях изпълваха осветения с факли двор на новата й къща. Бланка омъжваше единствената си дъщеря, 19-годишната Корайма. Бъдещият зет беше син на голям играч в телекомуникационния бизнес. Семейството му наскоро се завърна от частен резерват в Южна Африка. Сега свекървата на булката, обсебила вниманието на гостите от централната маса в луксозната шатра, не спираше да се хвали с ловните им подвизи:
– Трофеите ще се забавят известно време. Главите на бивола и гепарда ще сложим в билярдната зала, но лъвската кожа възнамеряваме да оставим във вилата. Само че не знам кога ще имаме време да отскочим до Мерида. С тази сватба, а и внучето е на път…
Госпожа Ромеро се направи, че не е чула подигравателния смях. Знаеше, че гостите трудно ще я приемат в своята среда, че ползват услугите й, защото има влияние върху Президента, че се възхищават от предприемчивия дух и дързостта й, но дълбоко в себе си презират плебейския й произход, нейната отдаденост на култа, целия свят, от който идваше. Шушукаше се, че тази бременност е добре дошла за роднините на булката. Все пак, бизнесът на гадателрката беше несигурен и мястото й в местното висше общество зависеше от куп непредвидени обстоятелства. Сватбата щеше да стабилизира статуса на щерката и оттам – позициите на Бланка и мъжа й. Едно е да си потомка на баячка и летец, а съвсем друго – да носиш в утробата си издънка на седмата от десетте най-богати фамилии в света – ако се вярва на класациите, публикувани във Форбс. Кой знае, може би за Кръщенето на бебето Президентът щеше да дойде лично, а не само да изпрати поздравителен адрес…
Бланка рязко смени посоката и закрачи към кухнята, за да нагледа тортата и камарата с подаръци… Беше постигнала своето, какво я интересуваха хапливите забележки на свекървата. Имаше си достатъчно други грижи, при това не само около следсватбения прием.
Преди около месец напипа малко топче отдясно на шията си. Тъкмо тогава дойде време за поредното посещение в Сорте. Там живееше далечна братовчедка на майка й, от която врачката на Президента учеше нови заклинания и събираше информация за лечебните свойства на редки билки. В района не знаеха коя е и всеки път тя попиваше изумителни фолклорни истории, а също и неподправени човешки мнения за безобразията на правителството. Ценните сведения помагаха да изглежда прозорлива.
На прага на кухнята домакинята се сблъска с една от най-старите си приятелки, германката Берта. Мъжете им бяха колеги. Чужденката се чувстваше като аутсайдер в затвореното общество на местната аристокрация. Оттам се породи и взаимната им симпатия.
– Навярно си много щастлива. Какво не бих дала да имам деца!
– Така е, но нали знаеш, Господ дава с едната ръка, а с другата взема. Ела да ти покажа тортата и подаръците.
– Какво има? Случило ли се е нещо? Ходи ли в Сорте? Какво каза твойта позната?
– Да. Говорих и с един бабалао***. Казват, че трябвало да погаля по тила с два пръста някое момиче, което още не е започнало да кърви. Че ритуалът трябва да се направи по пълнолуние и близо до течаща вода. Така болестта щяла да се прехвърли в неговото тяло.
– Звучи ужасно.
– Не чак толкова. Момичето също може да се спаси, ако до 48 часа целуне друго дете, по-невръстно от него.
Или бременна, беше й казала братовчедката. Нали в утробата бебето е най-малко и невинно, а жената отново не кърви. Но госпожа Ромеро предпочете да не спомене тази подробност. Беше предупредила дъщеря си да стои далеч от сервизните помещения.
По целия коридор двете приятелки заобикаляха празнично увити пакети, отрупани с панделки и поздравителни картички. Бланка най-после се добра до кухнята и показа сватбената торта на германката. Сега двете стояха мълчаливо пред пететажния сладкарски шедьовър. Госпожа Ромеро се наслаждаваше на ефекта. Тя се огледа за свободен келнер, но всички от кетъринга летяха насам натам. Затова повика домашната помощничка Ребека, която се суетеше около хапките, и я помоли да им донесе по една чаша шампанско. Беше й позволила да доведе малката си дъщеричка на тържеството, с изричното обещание, че детето няма да излиза от кухнята без нейно разрешение. Някъде около полунощ отведе невръстната Лучия до изкуствения водопад, уж за да й покаже отражението на звездите във водните капки, и леко я погали по тила. После я върна обратно, помоли майката да не я пуска между гостите и се върна в градината. Сега детето беше задрямало на дивана.
Ребека донесе чашите, Бланка и Берта се чукнаха за здравето на младоженците и после свърнаха към хола, за да огледат друга порция елегантни подаръци. Когато отново излязоха навън, зарята беше започнала. Летецът най-после успя да покаже на какво е способен. Въздушни, наземни и водни фойерверки изстрелваха нажежени частици, оцветени пламъци, конфети, дим придружен от звукови ефекти и пращене. Пиратки, бенгалски огньове, огнени колела и фонтани заляха двора и къщата с хиляди изкуствени светлини. Звездните кълба разпръскваха звезди, комети, серпентини, бомбети, пространството се изпълни с фигури под формата на букети, обемни сфери, пръстени, сърца, галактики, букви; никнеха въздушни хризантеми и божури с разноцветни сърцевини, с двойни, тройни, четворни избухвания и промени на ефекта; рози, далии, върби, палми, диадеми, хризантеми, паяжини, корони, брокатови корони, камуро.
Когато врявата и ръкоплясканията утихнаха, дворът изглеждаше много по-тъмен от преди. Берта стоеше вцепенена, без да сваля очи от небето. По някое време отрони:
– Днес има пълнолуние.
– Какво каза? – попита мъжът й. Той тъкмо си сядаше обратно на стола. Беше ходил да поздрави колегата си за атрактивния първи финал на вечерта.
Оркестърът отново засвири в притихналата градина. Оставаше втората кулминация на приема – разрязването на сватбената торта. Булката се чувстваше доста изморена и реши да ускори финала, без да се консултира с никого. Тръгна към кухнята, за да се увери, че келнерите са готови с посудата и изнасянето на сладкиша, макар че това въобще не беше нейна работа. Когато прекрачи прага, намери Ребека да успокоява Лучия. Малката се беше събудила с главоболие, стресната от зарята.
– Корайма, Корайма, – извика детето, щастливо, че вижда булката отблизо. – Много си красива. Мога ли да ти пипна роклята?
– Разбира се.
Корайма обичаше дъщерята на Ребека, деляха ги само девет години и двете се засичаха из къщата, макар и рядко. Лучия беше мургава, спокойна и нежна. Беше получила в наследство детските играчки и дрешки на малката господарка. Двете често слушаха прехласнати историите, които Ребека им разказваше в кухнята, докато готвеше. Момичето изтича към булката, опипа ръкавите на роклята, колана, копчетата, циповете, воалите, всичко. Обиколи я цялата и сложи длан върху дантелата между гърдите. После ръката на детето бавно последва посоката на спускащите се като водопад дипли.
– Нещо мърда там вътре…
– Навярно е бебето. От една седмица рита.
– Наистина ли? Сега ще го целуна!
Корайма кимна усмихнато. Лучия вдигна главичката си, пристъпи към нея и внимателно допря устни до леко изпъкналия й корем.
В този момент Бланка нахлу в помещението смъртно бледа и неспособна да си спомни, защо беше тръгнала към кухнята – дали да провери какво става с тортата или да смъмри хората от кетъринга, че не отварят достатъчно барзо последните бутилки шампанско.
–––––––
*Вид маймуна, скитаща из венесуелските ляноси.
** Мария Лионса – богиня на природата, любовта, мира и хармонията във Венесуела. Типичен синкретичен култ, в който се преплитат местни християнски, индиански и африкански вярвания.
***Бабалао – „баща на мистериите”, така се назовават на езика йоруба свещенослужителите на култа към Орунмила (Орула) и други африкански божества. Тези вярвания са пренесени в Латинска Америка от африканските роби и са станали много популярни в страните от Карибския басейн.
АРФАТА НА РАЗДОРА
На Бернардор Деохете
Онази вечер приключих с деловите си задължения и Хуан ме заведе на танцова забава. Исках да видя прочутото „хоропо лянеро”. В офиса бях чула да го оприличават на „състезание по тъпчене на мравки”. Не претендирах да познавам културата, но един от плюсовете на командировките е, че винаги остава малко време да се гмурнеш в мистериозния свят на „домакините”. При това, под вещото ръководство на местни колеги. Без обясненията им щях да се губя в догадки, да тръгвам по фалшиви следи, подведена от недостатъчна осведоменост и излишна самонадеяност.
Джипът ни стовари край селото точно навреме. „Дансингът” представляваше участък гола земя, отъпкана във формата на кръг. Оркестърът – трима мулати, облечени в широки ризи и пристегнати с връв бели панталони. Танцьорите – мъж и жена, босоноги и смугли. Те заситниха припряно още с първите звуци на куатрото1, бучето2, арфата и мараките. Държаха се за ръце и непрекъснато се въртяха. Чудех се как не им се завива свят от бясното темпо. Ритъмът ме увлече. Започнах да пристъпвам от крак на крак. Хуан ми подаде ръка и влязохме в кръга, заедно с още неколцина заразени от ритъма зяпачи. Изглеждаше, че хоропото се играе с лекота. Мъжът и жената едва докосваха пръстта, полата на мулатката предизвикателно се развяваше по време на пируетите, чернокожият й партньор весело подвикваше, преди да заснове припряно край нея.
Само десет минути жалко подражавах на бързите движения и вече исках трайно да се настаня край запаления наблизо огън. Клоните припукваха, искрите летяха нагоре и се сливаха със звездите. Хуан отиде за още ром. Докато го нямаше, от сумрака пред мен изникна някакъв човек. Шапката и черното му облекло, с преметнат през рамото кафеникав шал (странно хрумване в царящата жега), се отличаваха от тези на танцьорите, но между зрителите имаше всякакви хора. Взех го за гринго. Той, обаче, ме заговори на странен испански. Проточваше предпоследните срички и речта му, леко старомодна, се лееше напевно.
– Не издържахте дълго на темпото им. Чужденка ли сте?
– Май много ми личи.
– Така е. Ако бяхте израснала в ляносите, хоропото щеше да е в кръвта Ви. На юг, в Буенос Айрес, същото се случва с тангото. По работа ли сте в селото?
– Не, исках да видя прочутия танц в естествена обстановка. Иначе съм петролен инженер. Казвам се Мая. А Вие?
– Името ми е Росендо Хуарес, – отвърна непознатият, докато се покланяше с леко повдигната шапка. – Краевед съм. Изучавам местните обичаи и легенди. Тук съм за пети път.
Бях заинтригувана. Ето случай да науча нещо повече за мястото и хората.
– Е, какво толкова ви привлича в Сан Хуан де лос Морос?
– Дивите простори на ляносите. Моят карибски приятел Ромуло Гайегос казваше: „Равнината е красива и ужасна. В нея съществуват опияняващ живот и свирепа смърт. Гибелта дебне от всички страни, но там никой не се страхува от нея. Равнината плаши, но боязънта от ляносите не смразява сърцето, а го възпламенява. Тук страхът е горещ като мощния вятър в самотната пустота, като треската на пресъхващите блата.” Затова харесвам ляносите. Наскоро чух една много любопитна история за Хосе Антонио Окендо. Искате ли да ви я разкажа?
– Цялата съм слух.
Не излъгах. Човекът изглеждаше осведомен и говореше интересно. А това, че се преживяваше като съвременник и приятел на Ромуло Гайегос, приех като професионално увреждане. Виждала съм поне десетина по-екстравагантни историци.
Хуан го нямаше никакъв. Танцьорката продължаваше да се върти главозамайващо, украшенията по полата й се сливаха в цветни ленти и обгръщаха като дъги загорелите й бедра, мъжът здраво я стискаше за ръка и чевръсто пристъпваще около цветния вихър. Някои от двойките бивши зяпачи също продължаваха да се кълчат. Явно имаха повече тренинг. Оркестърът свиреше с нарастващ ентусиазъм. Шумничко беше, така че трябваше да се приближа до Росендо, за да чувам по-добре потока от думи, изречени с осезаем акцент. Шалът му миришеше на барут и лавандула, на билките от бабиния скрин.
– Някъде към средата на ХІХ век войните и бунтовете по тези земи понамалели. Търговците яхнали мулета, магарета и коне. Тръгнали уверено да кръстосват по пътищата с многобройните си стада. Хосе Антонио Окендо бил един от тези предприемчиви люде. Наричали го „Кирпа”. Никой не знаел откъде е. Мнозина вярвали, че за първи път проплакал в Палмарито, други твърдели, че Хосе Антонио е от Гуасдуалито. Едно било сигурно – търговецът израснал като истински ездач от ляносите. Надарен с приятен глас и добър слух, той пеел отлично и съчинявал всякакви текстове. Славата му се носела из цялата обширна равнина. Вярната му каморука3 и неговият приятел с прякор „Китариста” винаги го придружавали ; и в труда и в гуляите. Окендо свирел виртуозно на многострунната си арфа. Той бил душата на забавите. Откривал танците с бойния вик: „Дойде Кирпа, арфистът и съчинителят на текстове. Да видим кой ще ми излезе насреща. Пригласяй, китаристе!” Под звуците на каморуката равнинците заигравали с по-голяма радост, ромът се леел на поразия, гюрюлтията нараствала. Веднъж Хосе Антонио тръгнал от Каракас за Сан Хуан де лос Морос и по пътя казал на своя спътник: „Компадре, наближаваме Гуирипа. Селцето си го бива, намират се красиви жени. Имаме се с тия хора. Хайде, ще се веселим там цяла нощ. А ако ми се увърти някоя женска, няма да й се размине.” Кореняците веднага познали пришълеца: „Дошъл е Кирпа. Гответе се за фиеста.” С напредването на нощта танцовата забава все повече се разгорещявала. Доста пийнали, Хосе Антонио и Китариста не преставали да свирят. Арфистът хвърлил око на една смугла красавица, която също му правела мили очи. Забравил за евентуалните съперници, Кирпа започнал да импровизира стихчета в чест на мулатката, тя продължавала да кокетничи, градусът на напрежението растял. Само че красавицата си имала годеник и той също съчинявал текстове. Изправили се двамата съперници в своеобразен трубадурски двубой. Ревнивецът измислял все по-обидни и злобни думи, талантливият Кирпа му отвръщал с подигравателни фрази. Направил го за смях. Побеснял от безсилие и мнителност, годеникът извадил нож и налетял на бой. На това място винаги казвам: „Видях се като в огледало в лицето на тоя смахнат фукльо и се засрамих от себе си.” Само дето некадърният съчинител не се нахвърлил върху Хосе Антонио, а върху арфата му и с един замах отрязал всичките й 32 струни. Ето така започнала тупаницата. Кирпа, естествено, приел обидата като истински равнинец. Трябвало да защити честта си и той също извадил нож. В настъпилата суматоха някой успял да го наръга. Китариста му се притекъл на помощ, но и той бил прободен цели 16 пъти. После мястото опустяло, а кръвта от двата трупа дълго се стичала към близката река.
Никога не съм разбирала примитивните реакции на някои мъжки екземпляри. Що за психика? Ама че извратено чувство за достойнство! Не успяха ли да еволюират поне мъничко от стадия на пещерната си необузданост? Имах десетки въпроси около нелепата смърт на двамата равнинци, но точно в този момент музиката взе да заглъхва, а глъчката се засили. В утъпкания кръг бяха нахлули доста от зрителите и теренът все повече заприличваше на боксов ринг. Видях Хуан да бърза към мен. Не носеше никакъв ром, а аз определено имах нужда да пийна малко.
– Да тръгваме.
– Какво става?
– Ако една разнородна тълпа прекали с алкохола, няма начин да се избегне мелето. Хайде, по пътя ще говорим.
Огледах се наоколо, за да си взема довиждане. Хуарес беше изчезнал. Тръгнахме към колата. Неколцина от присъстващите решително ни последваха. Хуан енергично запали джипа. Потеглихме тъкмо когато сирената на първата полицейска кола започна да вие в далечината.
– Извинявай, че те оставих толкова време сама. Имаше огромна опашка на бара. Там също избухна скандал. Мисля, че се опитваха да продават наркотици, но избягваха външните хора. А един турист яко се беше надрусал и искаше още. Много ли скуча?
– Напротив. Запознах се с някой си Росендо Хуарес. Историк. Разказа ми ужасно интересна история.
– Росендо чий?
– Хуарес…
– Бъзикаш ли се?
– Защо?
– Някой друг видя ли го?
– Не знам, не ми изглеждаше да се крие. Разговаряхме доста време. Защо да се шегувам?
– Ами Росендо Хуарес 4 е герой на Борхес. За едни страхливец, за други – мъдрец. Измислен герой. Някой южняк да не си е направил майтап с тебе? Представяш ли си? В Аржентина още вярват, че този гаучо се явява по кръчми и забави, малко преди да избухне поредната люта свада…
–––––––––
1 Kаморука – традиционен венесуелски музикален инструмент; арфа, използвана от самоуките музиканти в ляносите; понякога била изработвана дори от бамбук, но по-често – от кедър или бор
2 Буче – традиционен венесуелски музикален инструмент, подобен на мандолината
3 Tрадиционната венесуелска китара
4 Росендо Хуарес –герой на Борхес от „Историята на Росендо Хуарес” и „Мъжът от розовата кръчма”. И в двата е вплетена една и съща фабула, типична за света на гаучосите, но поднесена от различна гледна точка. Драмата се върти около това, дали човек (не) се поддава на първичните си инстинкти, като последица от лично израстване.
