Апостолите

Разказ от Васил Пекунов

Ранната вечер на ранната мартенска пролет вече бе паднала и им предстоеше четиричасов разговор до след полунощ. И двамата не знаеха, че ги очаква толкова дълга беседа, и то на четири очи. И двамата не предполагаха, че странният им разговор ще се окаже чак толкова продължителен. А в началото домакинът дори не се догаждаше за какво ще приказват.
Гостът бе пристигнал привечер – без покана, без предварителна уговорка,
само бе звъннал по телефона, че ще се отбие след работа. Любезно бе отклонил предложението на най-добрия си приятел да вземе и жена си със себе си,
та импровизирано да си направят кратко семейно парти в средата на седмицата. Дойде сам, вечеряха тримата в кухнята, а сега, малко след осем, домакинята
ги остави сами да се оправят с масата, с напитките и със себе си.
 
Гостът бе малко под петдесетгодишен, домакинът – малко над. Домакинът бе най-добрият приятел на госта си, а гостът бе сред неколцината най-добри приятели на домакина си. Разбираха се с малко думи и не им бяха необходими никакви предисловия и обяснения, когато единият търсеше съвет, помощ или утеха от другия. Много по-често в ролята на търсещия се бе оказвал гостът.
Десет минути преди девет часа домакинът вече бе научил достатъчно от онова, което бе необходимо да научи, стана и рече:
– Ще донеса библиите.
Върна се с голямото издание на Светия Синод на българската църква и с джобно фототипно издание, на чиято мека корица се четеше: „Новиятъ заветъ на нашия Господь Исусъ Христосъ”.
– За всеки случай – усмихна се едва-едва и остави малката книжка настрана.
Гостът кимна.
– Защо не ми каза по-рано? – настани се на мястото си по-възрастният, след като пак наля по малко вино в чашите.
– Не допусках, че ще се превърне в такъв проблем – поклати глава по-младият. – А и не ми се щеше да те занимавам с такива мерзости.
– Мисля, че си намерил добро решение.
– Просто исках да си сверя часовника с теб.
– Много добро решение.
– Вероятно…
– Сигурен съм.
– Благодаря… Въпросът пред мен вече не е как да постъпя, а защо съм неуверен! Защо ме е страх да предприема всичко, което така или иначе вече съм обмислил и решил! Ето, и ти смяташ, че е добра стъпка към някакъв изход от тази бъркотия…
Гостът рязко надигна чашата си, бързо я поднесе до устата си и изглеждаше,
че ще я гаврътне цялата, но дори не отпи, а я върна внимателно на масата.
– На твоите години… На нашите години това е смела стъпка – произнесе полека домакинът. – Бих казал революционна.
– Какво ни е на годините?
– Доста са. И е съвсем нормално да се боиш в такава ситуация.
– Не само в тази ситуация.
– Тази обаче е много трудна.
– Това не е отскоро, а отдавна. Отдавна спрях да си вярвам или поне да си вярвам напълно. Постоянно се съмнявам в себе си и се боя да вървя по пътя си.
– Не съм забелязал – възрази топло домакинът.
– Защото го крия – горчиво се засмя гостът и отпи глътка от виното си.
– Положително ще споделя нещо банално, но наистина човеците сме несъвършени животинчета. Страхуваме се, озъртаме се, колебаем се, тъпчем
на място. Има ли нещо по-нормално от това? Кой жив човек не би изпитвал съмнения на твое място!
По-младият отново поклати глава. Вече мислеше за друго.
– Нека ти призная нещо – рече след малко. – Не изпитвам нито гняв, нито злоба, нито съжалявам кой знае колко, че попаднах в такова положение. В такъв капан. Не се упреквам, че го допуснах, доколкото изобщо зависеше от мен. Гневя се на себе си, че съм толкова плах, толкова малодушен, че ми липсва куража с леко сърце да пристъпя напред и да свърша каквото съм намислил.
И баста!
– Познаваш ли някого, който с леко сърце да пристъпя напред и да вика:
„И баста!”
– Познавам.
– С леко сърце? – натърти домакинът.
– Е, вероятно не със съвсем леко…
– Така и си помислих.
– Но това не ме оправдава, че напоследък съм се превърнал в нерешителен,
в безхарактерен мекушав мърляч!
Гостът несъзнателно погледна към библиите. Усети се чак когато проумя какво гледа.
– Точно така – протегна ръка домакинът и взе дебелата книга. – Дойде време
да почетем за боязънта, за нерешителността, за малодушието, за съмненията
в самите нас.
Ето така се получи. Гостът бе очаквал мек, добронамерен, полезен за себе си разговор с най-добрия си приятел. А се получи вечер, посветена на библията, по-скоро на евангелията, а още по-точно – на една мъничка частица от деянията
на апостолите приживе на Христа, на Учителя си, както са описани тези деяния
в евангелията. Не че разговорът не беше мек, добронамерен, полезен и за двамата, просто се отмести в друго измерение.
По-възрастният отвори евангелието на Матей, глава 26-а.
– Понеже нали рекох, че човеците сме несъвършени животинчета – промърмори тихо. – Нека сега добавя: всички човеци. И най-, най-достойните измежду нас.
И зачете стих 17-и и 18-и: „А в първия ден на празник Безквасници пристъпиха учениците към Иисуса и Му рекоха: де искаш да Ти приготвим да ядеш пасхата? Той рече: идете в града у еди-кого си и му кажете: Учителят казва: времето Ми наближава, у тебе ще правя пасхата с учениците Си.”
– Това е Велики четвъртък – уточни домакинът.
– О, да – отзова се гостът.
– Напоследък ми се наложи да се поровя из евангелията. Уж ги знам почти наизуст, а се оказа че някои неща са щели да ми избодат очите, но пак не съм ги проумявал.
– Да – рече тихо гостът.
– И тъй, те изпълняват всичко, приготвят пасхата. Навсякъде е едно и също:
и при Матей, и при Марко, и при Лука. Само у Йоан е малко по-различно. Но
в случая това е извън темата ни.
Гостът нищо не каза.
– Веднага следва покъртителното откровение на Христа за предателството. Разбира се – във всички евангелия. Слушай.
Домакинът започна отново с Матей, стихове от 20-и до 22-ри: „А когато се свечери, Той седна на трапезата с дванайсетте ученика; и когато ядяха, рече: истина ви казвам, един от вас ще Ме предаде; те се много наскърбиха, и всеки
от тях почна да Го пита: да не съм аз, Господи?”
– Няма почти никакви разлика – вдигна глава и кимна към старото фототипно издание. – Ето как е тук.
Отвори го сръчно съвсем близо до търсения текст и го прочете: „И когато се свечери, той седна на трапезата с дванадесетте ученика. И като ядяха, рече: Истина ви казвам, че един от вас ще ме предаде. А те, пренаскърбени, почнаха всички един по един да му казват: Да не съм аз, Господи?”
Домакинът бе оставил синодалната библия отворена и пак я взе в ръце. Само
че преди това меко произнесе:
– Ти си порядъчен човек като мнозина свои събратя. И Бог знае защо се смяташ за боязлив, нерешителен, малодушен, съмняваш се в самия себе си. Да не пропуснах нещо?
Гостът само се поусмихна.
– А апостолите са велики люде – продължи най-добрият му приятел. – Избрани
са от Христа да проповядват вярата му! Велики люде ще проповядват велико учение! Да забелязваш някъде смелост, решителност, самоотвержение, непоколебимост?
Гостът гледаше някъде на запад, накъдето бе обърнат кухненският прозорец,
и мълчеше.
– Продължавам с Марко – съобщи по-възрастният. – Нека видим да не би Матей да ни е описал Тайната вечеря неточно или изкривено.
И зачете стихове 18-и и 19-и от 14-а глава: „И когато бяха седнали на трапезата и ядяха, Иисус рече: истина ви казвам, един от вас, който яде с Мене, ще Ме предаде. А те почнаха да скърбят и да Му казват един след друг: да не съм аз?”
– А сега Лука.
Домакинът прехвърли страниците и продължи със стихове 21-ви, 22-ри и 23-ти на 22-ра глава: „Но ето, ръката на тогова, който Ме предава, е с Мене на трапезата; прочее, Син Човеческий отива, според както е определено; но горко на оня човек, чрез когото се предава. И те почнаха да се питат помежду си, кой ли ще е от тях оня, който ще направи това.”
– И тримата евангелисти са единодушни, нали? Единайсет велики люде се боят, всеки от тях се бои, че може да е той. Нека видим как е при Йоан.
Гостът все така гледаше на запад, ала очите му не виждаха нищо от външния свят.
Приятелят му зачете евангелието на Йоан, глава 13-а, стихове 21-ви и 22-ри: „Като каза това, Иисус се смути духом, засвидетелствува и рече: истина, истина ви казвам, че един от вас ще Ме предаде. Тогава учениците взеха да се споглеждат един други, недоумявайки, за кого говори.”
– При Йоан отново е малко по-различно, но смисълът не се променя – пак остави свещеното писание отворено по-възрастният. 
По-младият извърна очи от прозореца и кимна в съгласие.
– Никога не съм се замислял – призна почти шепнешком. – Толкова е очевидно, а някак съм го приемал за даденост. Странно е. Всеки един от апостолите допуска, че е възможно да носи предателството в себе си. Странно…
– Странно е само ако забравим, че те са хора като всички нас.
– А един от тях не само го носи, той вече е извършил предателството. Той вече
се е договорил за трийсетте сребърника!
– Нали? А Христос сякаш им напомня за човешката им слабост, като говори за предателството в бъдеще време.
– Изпитва ги някак си, кара ги дълбоко да се вгледат в себе си.
– И това. Не съм свършил, но още сега искам да ти кажа нещо, което…
Домакинът спря насред дума и с едно движение изля цялата чаша вино
в гърлото си.
– Чудесно вино впрочем! – сипа си нова чаша и тупна бутилката пред госта си. – Та да ти кажа още отсега: когато всеки измежду избраниците Господни се поти дали точно той няма до предаде Господа си, проблемът с нашите страхове, с простосмъртните ни колебания и нерешителност, с малодушието ни, тоя проблем май че изплува в малко по-особена светлина. Спокойна светлина. Кротка светлина. Смирена светлина. Или?
– Продължавай – вметна гостът, наля си и той пълна чаша.
– Има още от това вино – проследи движенията му най-добрият му приятел.
– Няма да проявя малодушие пред виното ти – рече по-младият, поотпусна се.
– Продължавам – заяви някак строго по-възрастният.
Вдигна отново синодалното издание, върна се на 26-а глава от Матея.
– Следва пак нещо странно само на пръв поглед, ала ние нали приехме, че апостолите са хора като всички нас. Така че няма нищо странно как протича Тайната вечеря по-нататък. Христос им казва, че всички те ще се съблазнят тая нощ. Всички, без изключение. Ето при Матей, 31-ви стих: „Тогава Иисус им каза: всички вие ще се съблазните поради Мене през тая нощ; защото писано е: „ще поразя пастира, и ще се пръснат овците на стадото”.
Домакинът отгърна на евангелието от Марко, което си бе отбелязал с част от салфетка, и прочете 27-и стих на 14-а глава: „И казва им Иисус: всички вие ще се съблазните поради Мене през тая нощ; защото писано е: „ще поразя пастира, и ще се пръснат овците”.
– Същото, както виждаш – рече, без да вдига поглед, и отгърна обратно на Матея. – Какво става обаче? – прокашля се и продължи някак още по-глухо: – Ами нищо странно не става, всичко си е съвсем по човешки. Хората, които допреди малко не бяха на себе си, които се питаха „да не съм аз”, които се споглеждаха потресени, сега започват да се бият в гърдите и да се кълнат, че няма да го предадат. Пак всички, пак без изключение. Понеже неувереността
е право пропорционална на биенето в гърдите. Искаш ли да пийнеш?
– Да – отвърна веднага другият.
По-възрастният остави библията отворена, протегна ръка:
– Наздраве!
– Наздраве!
– И тъй, Матей, от 33-тия до 35-ия стих.
Домакинът зачете бавно: „Тогава Петър Му отговори и рече: дори и всички да се съблазнят поради Тебе, аз никога няма да се съблазня. Иисус му рече: истина ти казвам, че тая нощ, преди още петел да пропее, три пъти ще се отречеш от Мене. Петър Му казва: ако потрябва дори и да умра с Тебе, няма да се отрека от Тебе. Същото рекоха и всички ученици.”
– Забелязваш ли – „всички ученици”! Същото е и при Марко.  
И той прочете от 29-ия до 31-вия стих: „А Петър Му рече: дори и всички да се съблазнят, аз обаче – не. Иисус му казва: истина ти казвам, че днес, в тая нощ, преди петел дваж да пропее, ти три пъти ще се отречеш от Мене. Но той още повече настояваше: ако потрябва дори и да умра с Тебе, няма да се отрека от Тебе. Същото казваха и всички.”
Домакинът отгърна при отбелязката на Йоан.
– При Йоан обаче има нещо интересно, просто за твое сведение. – Усмихна се топло, радостно, по детски. – Навсякъде в евангелията Петър е готов да умре
за Христа, готов е да даде живота си за него. Само в нашата синодална библия Петър е готов да жертва душата си.
Гостът шумно се размърда.
– Проверих в две английски версии. И в библията на крал Джеймс, и в новата международна версия Петър дава живота си. Така е и в моето старо фототипно издание.
Домакинът почука по малката книжка, поколеба се, после реши все пак да я отвори и прочете 37-и и 38-и стих на 13-ата глава: „Петър му казва: Господи, защо да не мога да дойда след тебе сега? Животът си ще дам за тебе. Иисус отговори: Животът си ли за мене ще дадеш? Истина, истина ти казвам, Петелът няма да е попял, преди да си се отрекъл три пъти от мене.”
– Красиво, нали? Петелът няма е попял, а не пропял? А сега чуй как изведнъж се появява Петровата душа!
Гласът на прошарения мъж звучеше съвсем глухо, докато разгръщаше пак синодалното издание: „Петър Му рече: Господи, защо не мога да дойда подире Ти сега? Душата си за Тебе ще положа. Иисус му отговори: душата си ли за Мене
ще положиш? Истина, истина ти казвам: не ще пропее петел, докле три пъти не се отречеш от Мене.”
– Звучи някак по-тържествено, по-възвишено – обади се гостът. –
И същевременно е по-меко, по-сърдечно.
Поклати глава.
– Не знам… Така повече ми харесва…
– И аз не знам. След толкова преводи от един на друг, на втори, трети и пети език, след толкова версии само Господ знае какво му е казал Петър. Така или иначе нашенските отци правилно са приравнили душата и живота. То си е едно и също
в случая.
Домакинът затвори дебелия том и се позасмя.
– Възниква въпросът защо свещените текстове свидетелстват само
за отречението на Петър. Разбира се, няма да допускаме, че Христос греши
и останалите не са се съблазнили по един или друг начин пак до степен на отречение. Юда отделно. Предполагам, причините за изключителното внимание към Петър са две. Той все пак е камъкът, върху който ляга църквата Христова. Полага му се. И второ, което е сякаш по-важно според мен – да ме простят и Господ, и самият свети Петър. Мисля си, че Петър най-много се хвали, най-високо вири нос и най-гръмогласно се перчи, та затова подробно ни е описано как три пъти се съблазнява. За което впрочем бе и надлежно предупреден.
Напрежението в очите на по-младия малко утихна. Дори протегна вилица да си вземе резенче луканка, парче кашкавал. Домакинът го изчака да си досдъвче.
– Виж сега – проговори полека, наблюдавайки внимателно приятеля си, – може би ти изчетох всичко дотук най-вече заради препирнята у Лука. Единствено Лука ни е оставил свидетелство за тази препирня. Няколко думи само, ала какви! Слушай какво пише Лука.
По-възрастният отвори за последен път дебелата библия и зачете 22-ра глава, стих 24-ти: „А имаше и препирня помежду им, кой от тях да се смята за по-голям.”
– Допускам, че тези мъже се препират, понеже не са смирени достатъчно. През оня Велик четвъртък все още са били горделиви, липсвало им е истинното смирение, на което ги е учил Учителят им. Учителят ни. А липсата на смирение винаги води до страх, до несигурност в себе си, до нерешителност, до малодушие… А в един от дванадесет случаи – и до най-греховно предателство. Космическо предателство.
По-младият безшумно допи виното.
– Ще ти кажа и още нещо. Докато тече препирнята, апостолите не са още велики люде. После се превръщат в такива. Чак после, когато отговорността за съдбата на свещеното учение на Христа ляга върху плещите им. И те я поемат и са достойни за такава грандиозна отговорност. Обезсмъртяват се, бидейки съответни на небесната си отговорност. Но това е друга тема.
Домакинът разпери ръце и по всичко изглеждаше, че е привършил. Ала не беше.
– Ето така е било при апостолите – добави благо след една предълга минута. –
А какво остава за нас, грешните и немисловните бебета, оплетени в паяжините на заблудите и амбициите си…
Гостът се пресегна и за секунда-две сложи дланта си върху неговата.
– Е, така вече е по-добре – каза високо домакинът и стана да донесе втората бутилка вино.

Други текстове от Васил Пакунов можете да прочетете в писателския му сайт http://www.readvasko.com