Въздухът тежи като видение,
неуютна, кратка зима – денем е;
синкав страх се ежи върху устните
на отчаяни жени – напуснати.
Мокра птица тихичко въздиша
върху клони с просълзени лишеи…
Мен ме няма тук до автобусите,
до жените, тъй сами, покрусени.
Няма ме под клоните наведени,
няма ме в салоните ви – денем е…
Само врява в дъното, на ъгъла,
само звън на пáра или дълга
глъчка по купета и вагони,
и лицето ми остава недогонено…
Огън блед над шумни жп линии –
може би оттука съм преминал?
Глас до глас… Вода водата блъска,
сменят се пространства и решения…
А след мене – лампа аладинова
или копче върху улицата… Денем е.
Ани Илков
в тревите.
Със слава името си не нахраних,
ала ден след ден
все по-надолу раснеха косите ми,
все по-нагоре – на златната поезия лъчите.
Баща ми, майка ми и мъртвите роднини,
застанали до дъб или до круша,
отказваха с любов да ме прегърнат,
не искаха изобщо да ме слушат.
– Защо – попитах – вие не искате от мен
това, което бих могъл да върна?
Аз бих подложил под краката ви и ризата от лен,
и собствената си, остригана напролет, вълна.
Река ли – бурята ще ритна – да гърми!
Самата планина да проговори ще накарам!
А вие все живеете във тъжните си дни
и веселите хвърляте нахалост…Тъй раснех аз с поезията си – надолу
по хълмовете изпреварих всички хора,
дойдох до гроздобера пръв
и моя врат, и моята невинност
единствен дядо ми ги връзваше със вино –
червено като жертвената кръв.Във онзи час, на есента под ножа
„Недей – му казах, – дядо, мойта кожа
в паницата на Трифон Зарезан ще стане златна.
И своя внук, Козела, ти не можеш
да стигнеш из високата трева,
не вдигай ножа!“Какъв бе тоя опит във зорите на живота?В онази първа есен ли узнах:
смъртта ще ми даде да пиша стихове! –
и гроздовото зърно ще е точка,
а лозовия лист ще бъде щит на щастието,
кум на последната отсрочка…
Изгубен бях сред сочната трева
в костюм на жертвено животно против грях,
но щом тревата тихо ожълтя,
изскочих гол от свойта кожа
и видях:
поникваха ми твърди, зли рога,
участвах във движението на сферите
и – сам ковач на своята съдба,
на път към пролетта, затънал в сняг,
във зодията на Козирога се намерих.
Ани Илков, 1989
