Любомир Николов не издава често, защото е взискателен и прецизен автор. Новата му сбирка включва стихотворения писани през последните години. Това са различни по формат словесни визии, бляскави фрагменти, индиректни внушения, мисловни и живописни метафори. Конструкцията на ръкописа е премислена и много внимателно подредена – от предметното и природно завръщане към родовата памет, през прелестната игра на взиранията в незабележимото, до презокеански полети на мисълта и изумително аналитични прозрения.
И в тази стихосбирка Любомир Николов сякаш се бори с духа на природата, в стремежа си да преодолее грандиозното й привличане. Въпреки привидната лекота, с която се чете тази книга, тя не лековата, а обратно – при пръв прочит дори внимателният читател ще забележи само част от внушенията му и непременно ще изпита потребност за второ пътешествие из света на поета. Находките му в нови свитък заслужават специален анализ, който трябва да се случи. Изд. Факел извади вече на бял свят слънчевите петна на този слънчево-тъжен поет.
ПЕПЕРУДА В ПЕПЕРУДЕНИЯ ХРАСТ
Вятърът
няма
да я събори.
Слънцето
няма
да я стопи.
Ще се разтвори.
Ще се затвори.
Ще се разтвори.
Ще отлети.
НАРЦИС
Навежда глава.
Навежда.
В пръстта се оглежда.
***
В най-закътаното
кътче на градината
божурът,
сведен от роса,
докосна
розата.
КОЛИБРИ
А някъде по сенокос,
щом всичко живо нацъфти,
пристига гостът дългонос
градината да навести.
В цветята шмугва се нечут.
Раздвижва въздуха горещ.
Проблясва в маранята клюн.
Клюн. Клюн в градината снове.
Със златно шило цвят след цвят
пробожда. И трепти. Трепти.
Напред-назад, напред-назад.
Забива клюн. Крила върти.
Пожар е лятото. Пожар.
Той гази огнения зной
и смуче жар, роса, нектар.
Градината плячкосва той.
Слана ще падне. Лед и студ
цветя и пъпки ще сковат.
Ще се отправи той на път.
Ще си замине той оттук.
Как над морето ще хвърчи
щом загърми, щом падне нощ?
Но той е тук. Бръмчи. Бръмчи.
В петуния забил е нос.
БАЛКОН
Новодомците ще се слисат.
Ковах с чука. Рязах с трион.
И ето – къщичката за птици
си има балкон.
ПОД ДЪРВОТО
Пиша
освиркван
от птици
ПЛАДНЕ
Покривам
телефона
с тиквен
лист.
ЛЯТО
Ние сме се тръшнали
да спим.
А те работят.
Слънцето
хвърля
светлина.
Дървото –
сянка.
ПЕПЕРУДА В КРАЯ НА ЛЯТОТО
Точиците
по крилата
са поизбелели.
ЗЕЛКИ В МЪГЛАТА
Планетариум.
ЛУКОВИЦИ
С лоста ги вадя.
Забивам го дълбоко,
леко натискам
и те, една по една,
излизат.
А не им се ще.
Харесва им
в тъмното,
при камъните –
най-ранните плодове
на земята.
Въртя
лоста,
изтръгвам ги
от мрака,
върху дарака
на слънцето
ги хвърлям.
Да се надянат
върху
огнените
шипове –
много,
много слънце
да влезе в тях,
цялото слънце
да влезе вътре,
цялото.
Вземам в длан
луковица,
галя с пръсти
тънката шия,
калните бузи.
Гледам я.
Прилича на лале.
Лале е!
НОЕМВРИ
И двамата с премръзналия ястреб
не виждаме къде играе мишката
под кукурузения сноп,
но ясно чуваме:
Тя скърца там,
цвърчи
и се издава.
Това ни стига.
