АМЕРИКАНЕЦЪТ ОТ БИТОЛЯ, от Никола Г. Алтънков

Казваше се Джеймс Франклин Кларк, Бог да го прости, почина преди 39 години. Син на протестантски мисионери, служил в американската администрация, включително културен аташе в София, професор в САЩ, носител на „Кирил и Методи” I степен (1978), предостатъчно за да си спомним за него и да го почетем.

Но далеч не е само това. Професор Кларк беше пропит от българско и българщина до мозъка на костите си, остана верен на идеите и схващанията си и в тъмните години на…

да, де, беше най-светлият лъч в научните връзки САЩ-България.

Роден в Битоля – къде е това ли? В българска Македония, мисля че е най-правилно да се каже. На 5 юни 1906 г. в семейството на Уилиам и Марта Кларк, мисионери с дълга и плодовита служба до началото на миналия век. Не може да се напише историяТА за връзките САЩ-България без да се спомене семейство Кларк. Дядото на нашия герой, също Джеймс, е бил не по-малко известен мисионер на територията на европейска Турция, свидетел на потушаването на Априлското въстание и един от основателите на Роберт Колеж в Цариград – ковачницата за български кадри и огнище на второто поколение възрожденци и заслужили българи.

Колежът е основан в 1863 г. след 5 години половината му студенти са българи, включително трима министър-председатели на България – Константин Стоилов, Тодор Иванчов и Иван Евстратиев Гешов. Американските мисионери основават и седмичника „Зорница“, който преживя двете войни, но бе спрян от комунистите в 1948 г. след 72 години културно присъствие.

Малкият „Джейми” – така си му и останало, така му викахме и с това име беше познат на всички ни в Америка – се е научил да говори български (и немски) преди да почне да учи английски език. Роден в България, проговорил българска реч като дете, израсъл в България – може ли да не ѝ останеш верен до края на живота си?

Преди избухването на Балканската война родителите му го изпращат в Швейцария, а след това в Англия за да продължи образованието си. Завършва Амхърст Колидж през 1928 и тогава избира да служи на науката вместо на религията. България забогатя с осиновяването му. Следващата година получава магистърска титла от Харвардския университет и започва работата си върху докторат по балканска история.

Завръща се в България, където следва в СДУ под ръководството на учени като Васил Златарски, Йордан Иванов и Михаил Арнаудов. Получава докторското си звание в 1938 г. от Харвардския университет за дисертацията си под надслов „Дружества за изучаване на Библията, американските мисионери и българското Възраждане”. Публикувана е чак през 1971 г. от Арно Прес на английски.

Започва професорската си кариера от 1939 г. като преподавател в Колидж ъв Айдахо, но след две години САЩ влиза във войната и Джейми постъпва на държавна служба, първо като завеждащ балканския отдел към О Ес Ес (след войната се превръща в ЦРУ), а след това става културен аташе към американската легация в София. Служи до 1950 г., когато режима скъсва дипломатическите си отношения със САЩ.

Джеймс Кларк почва работа в Индиана Юнивърсити, Блумингтън, щата Индиана. От 1956 г. до пенсионирането му, двадесет години по-късно, е професор в Юнивърсити ъв Питсбърг, Пенсилвания. Само той знае колко студенти е спечелил, представил и подготвил за изучаването на балканска история и главно – и по-специално – българска история. При това – и не много широко известно – поради липса на подготвени специалисти, учени от сръбски и гръцки произход бяха заели местата на експерти в Държавния департамент на САЩ (Външното министерство), както и повечето академични позиции в големите университети. Те, поне до известна степен, определяха американската политика на Балканите и България. Защо си мисля, че продължава и досега.

Опонентите им – радетелите за балансиран и обективен поглед върху балканската и българската история – традиционно бяха дефицитни и мъчно пробиваха. Аз сам мога свободно да свидетелствам при нужда, но и всички го знаехме. Има и много други свидетели.

Списъка на публикациите на професор Кларк не е много дълъг, но е качествен, а заслугите му за популяризирането и постиженията в областта на проучванията по българска история са мъчно сравними. Той не само оформи редица млади и талантливи последователи, но бе и активен участник в научните и административни програми на академиците в САЩ. През 1978 г. той бе избран за Председател на Американското дружество за юго-източни европейски проучвания, от 1979 до 1982 възглавяваше Българското научно дружество в САЩ и беше председател на Американо-българската фондация МакГахан от 1978 до 1982 г.

Не бе по-малко известен и в България. Владеенето на езика, народните му навици и маниери, отличното познаване на страната и хората, любовта му към България и неговата привързаност към всичко българско, караше всеки българин да го обикне. Това трябва да е включвало и комунистите понеже го превърнаха в техен прицел и мишена. В невъзможност да привлекат големите имена и най-известните специалисти-българисти в английско-говорещия свят: лорд Стивън Рънсиман, Кирил Бляк, Нисан Оурън, Джеймз Ротчайлд, Джордж Браун….и чувствувайки се неудобно с емигрантите-учени: Марин Пундев, Любо Делинешев (L.A.D. Dellin) и други, усилията на БАН и властите в България се насочиха към младото поколение американски учени, част от които – кой с охота, кой по материални подбуди, кой за слава, кой пък просто от глупост и наивност – се поддадоха на увлеченията и започнаха да  сътрудничат с официалните власти в България.

Заредиха се – от средата на 1960те години насам – безкрайни конференции, симпозиуми, форуми и конгреси с ясната цел да се постигне „размразяване” в отношенията със САЩ, да се засили влиянието на българските историци всред световната научна общественост и не на последно място – да се изолира и обсади емиграцията и да се постигне мечтаната легитимност на терористичната власт. Тези, които сътрудничеха бяха възнаграждавани богато, книгите им издавани и пропагандирани, а техните опоненти – изолирани и заплащани с мълчание.

Но номера не мина с Джейми, нито с колегите му – известни и реномирани американски учени, занимаващи се с българска история. И кой страда от това?  Оурън, Ротчайлд, Браун, Бляк, а да изброя ли още поне 20 американски историци писали българска история? Непознати, неиздавани, неспоменавани, непотребни и до днес, май 2021 година! Загуби и губи и сега само България!

Джейми беше повече от учен, професор и писател, той се изявяваше и като български националист. През 1979 г. той беше главният говорител на Конгреса на МПО – Македонските патриотични организации в САЩ – величавия крепител на българщината и продължител на делото на Иван Михайлов и ВМРО. Там се провикна: “Отричането от страна на македонците на българското наследство е като отричането на Петър от Христа. Но Петър се покайва!” Противник на всяко тоталитарно учение и дейност и главно комунизма, което и тогава и сега означаваше едно: разясняване на проблемите на българския национализъм, избистрянето на истината за миналото на България и нито уважение, или публикации в България, нито връченият му орден в 1978 г. бяха в състояние да променят неговите разбирания.

През октомври 1978 г. на научен форум в Калъмбъс, Охайо имаше сесия засягаща българският етногенезис, председателствувана от професор Кирил Бляк с участието на Атанас Славов, д-р Стоил Стоилов и моя милост с главен референт професор Любен Делинешев. Там беше и Джейми, който се изказа и горе-долу работите се наместиха.

Същия следобед имаше обаче друга сесия, посветена на делото на Никола Пашич, известния сръбски политик и противник на България. Между ръководителите на сесията – всички сърби, крайни националисти макар и под научна премяна – беше и внукът на Пашич, тогава адвокат в Торонто, Канада. Малката зала беше претъпкана, имаше само няколко българи, между които Антон Попов, редакторът на Македонска Трибуна, органът на МПО, излизащ във Форт Уейн, Индиана, както и съпругата му Вида, корава македонка от Охрид.

Аз зададох въпрос относно отношението на Пашич към Македония, но ми отговори една сръбкиня-професорка, която съобщи, че Пашич е имал доста ниско мнение за българите като народ, становище впрочем споделяно – според нея – и от видни български дейци, като например…Алеко Константинов, та какво остава за Пашич. Ловко, но недостойно, обаче съпроводено от снизходителните усмивки на присъстващите българомразци.

Вида и Антон се развикаха, но професор Кларк, макар и ядосан успя да се сдържи и я поправи: „Мила госпожо, всеки който познава Алеко Константинов е запознат с безпределната му любов към народа си. Образът на Бай Ганю е белетристичен похват, tongue in cheek (английски израз означаващ ирония и сарказъм, точно обратното на изговореното) и то с цел да помогне, а не да се подиграе или осмее българина.” Не съм сигурен дали промени отношението на сърбите към Алеко, но американците разбраха за какво иде реч. От колега-професор-американец.

Две години и половина по-късно (и малко повече от година преди да се спомине) на научен симпозиум в Дукейнският университет в Питсбърг, Пенсилвания, Джейми пак взе думата, този път в отговор на нападки от страна на българската делегация по повод моя доклад за отношенията между българските църкви в САЩ и Св.Синод в София. Първо, професор Веселин Трайков изказа съжалението си, че с посочването на противоречията между двете страни се нарушавало хармоничното протичане на симпозиума, американски колега каза, че подобни противоречия са вероятно неизбежни, а професор Кларк го попита дали в България съществува свобода на религията. И котката се измъкна от чувала!

Трайков бе посрамен, но професор Петър Динеков ни в клин ни в ръкав заяви, че отношенията между БАН и Св. Синод са много приятелски, че той лично много уважава починалия патриарх Кирил, както и че той лично продължава да контактува със специалисти от Синода. Кой ще каже, че не е така, чудното би било ако БАН и Синода – две контролирани държавни ннституции – не си говорят. Джейми не го остави и него на мира и настоя да му се отговори, дали има или няма религиозна свобода в България. Всичко приключи без отговор и симпозиума завърши. НО – всички си останахме приятели.

Такъв беше Джеймс Кларк: умен, добър (но рязък и басма не цепи), достоен, защото беше влюбен в истината и в България. Докато траеше разправията между нас, жена му, седнала в ъгъла, плетеше шалче за внучетата. Досущ като вашата баба. Как да не ги обичаш тия хора?

Мир на праха му и Бог да го прости!

Никола Г. Алтънков

13 май 2021 г.