Солженицин в България: 100 години от рождението му

„Одно слово правды весь мир перетянет”
                                        А. И. Солженицын

Никола Р. Казански

Името на Солженицин и „Архипелаг ГУЛАГ„, промениха историята на 20 век, защото авторът не се прости никога с думата ИСТИНА. Носителят на два ордена за храброст от Втората световна война е осъден от сталинския режим на 8 години изправителен лагер. В началото на 1974 г. е депортиран от Съветския съюз в Западна Германия и му е отнето гражданството. Той е живо свидетелство за това, че писателят може да бъде наистина последният пазител на истината. А тази страшна истина е изразена в словата на неговия многострадален събрат по перо Варлам  Тихонович Шаламов (1907–1982):

„Всички умряха…

Николай Казимирович Барбе, един от организаторите на общоруския Комсомол, човекът, който ми помогна да извадя един голям камък от тесния изкоп, бригадирът, бе разстрелян за неизпълнение на плана на участъка… Умря Дмитрий Николаевич Орлов, бивш референт на Киров. С него режехме дърва нощна смяна в златната мина … Умря икономистът Семьон Алексеевич Шейнин, добър човек, с когото също работехме заедно. Той дълго не разбираше какво правят с нас, но в края на краищата го проумя и спокойно зачака смъртта… Умря Иван Яковлевич Федяхин. Пътувахме в един влак, с един параход. Попаднахме на една и съща златна мина, в една и съща бригада. Той беше философ, волоколамски селянин, организатор на първия колхоз в Русия… Умря Дерфел. Френски комунист, работил в каменоломните на Кайен. Освен от глада и от студа, той бе измъчен и нравствено — не искаше да повярва как може той, членът на Коминтерна, да попадне тук, в съветска каторга. В Москва беше работил редактор в ТАСС. Добре говореше руски. В Кайен също беше зле — каза ми той веднъж. — Но тук е много, много по-зле….  Умря Фриц Давид. Холандски комунист, сътрудник на Коминтерна, обвинен в шпионаж. Имаше прекрасна къдрава коса, дълбоки сини очи, устните му бяха като на дете… Умря Павел Михайлович Хвостов. Той беше капитан далечно плаване… Умря Серьожа Кливански, мой приятел от първи курс на университета, с когото се срещнахме след десет години в етапната килия на Бутирския затвор… Умря дори и бригадирът Дюков. В неговата бригада от „кулаци” вече всички бяха умрели от глад…“ /13/.

Според изследователя Джоузеф Франк, «основна тема на Солженицин е прославата на нравствеността, като единствената възможност да оцелееш в кошмарния свят е само нравствеността, която гарантира човешкото достойнство и затова идеята за хуманизма добива свръхценен характер».

През 2018 г. се навършиха 100 години от рождението и 10 години от кончината на Александър Исаевич СОЛЖЕНИЦИН (1918–2008). Това е добър повод да си припомним за неговото влияние и отражение в България.

Технологията на тоталитарния режим е описана от много светли умове, но все пак ще предпочета квинтесенцията на французина Луи Дюмон (Homo hierarchicus): „Тоталиталирзмът е чудовищна (дяволска) комбинация между показен егалитаризъм и прикрит йерархизъм (кастовост), на която дори индийските брамини можеха само да завиждат. Това са кастите на жреците (партийната номенклатура) и на воините (безгранично овластените органи и служби), които взаимно се следят и контролират в своето робско всемогъщество. Изкушението на Сатаната е именно в това обединяване на духовната и светската власт. Вождът в тоталитарния ад е едновременно бог, цар и патриарх („Баща на народа”, „Мъдър учител”), но най-вече и преди всичко Велик Инквизитор, който действа пар екселанс като Антихрист”.

На 18 ноември 1962 г. главният редактор на списание „Новый мир“ големият писател Александър Твардовски казва, че „ публикуването на „Иван Денисович“ в СССР се превърна в една от преломните точки не само в историята на литературата, но и в историята на страната“. „Тази повест е длъжен да прочете и научи наизуст всеки един от всичките 200 млн. граждани на Съветския съюз“, пише Ана Ахматова. За един ден ВСИЧКИ сякаш разбират, че не трябва и не може да се живее повече така – в лъжа и насилие…

Само няколко месеца след това катарзисната повест „Един ден на Иван Денисович” от А. Рязанский (Александр Исаевич Солженицын) излиза и в България. Това става първо като подлистници във вестник „Литературен фронт” в превод на Петър Аджаров (1902–1963), самият той политически емигрант в СССР и лежал в сталинските лагери. В 1963 г. е отпечатано отделно издание в 31 000 екземпляра. Книгата се разпространява от ръка на ръка и достига до огромен брой читатели. Няколко години след това тя е тихомълком иззета от фондовете на библиотеките…

Каквото и да  се говори, България заема своето особено място по отношение на Русия и руската цивилизация. Между тях има повече от хилядолетна духовна връзка  въз основа на обща религия – светото православие, общ славянски език, обща азбука – кирилица, общо цивилизационно наследство – славяно-византийско и обща история –  Русия освобождава България от многовековно инородно владичество с цената на големи жертви. След Освободителната руско-турска война от 1877–1878 г. Русия подпомага младата държава във военната, духовната, културната и научната област и по този начин допринася решително за нейното укрепване. Множество българи получават своето образование в Русия, а руският език се изучава като задължителен предмет в България над 100 години (от 1880 до 1994). Нова страница в отношенията между двете страни е идването в България след 1920 г. на над 35 000 руски емигранти след страшната гражданска война в Русия. Те са представители на най-културната част на руската нация и имат изключителен принос за развитието на България след двете национални катастрофи през 1913 и 1918 г.

Дори в периода на Втората световна война, когато България е принудена да влезе в съюз с хитлеритска Германия (както прави и СССР през 1939 г.), то тя единствена не обявява война на Русия след 1941 г., не изпраща нито един войник, под каквато и да било форма, на Източния фронт и запазва пълни дипломатически отношения със своята освободителка.  Според договорката обаче между Сталин и Чърчил от 1944 г. тя попада в съветската зона на влияние в следвоенна Европа. Между другото Чърчил изпитва особена ненавист към България заради   Галиполийската катастрофа на Великобритания през 1915 г. по негова лична вина…

Сталинисткият тип тоталитарен социализъм има изключително тежки последствия в страната като води до латентна гражданска война в периода 1944–1955 г. Дори след разобличаването на „култа към личността” в 1956 и 1961 г. в България се запазва напълно тоталитарният режим, който просъществува до 10 ноември 1989 г. По ирония на съдбата той е свален именно и благодарение на „решителната” помощ на ръководството на Съветския съюз.

Историческата творба на А.И. Солженицин има огромно въздействие в България защото тук всичко ставащо в СССР се възприема с особено внимание и съпричастие.

След разгрома на Пражката пролет в 1968 г., където България взима почти символично, но твърде неблаговидно участие (Т. Живков пръв казал на Брежнев „Защо се бавим още и не влизаме в Чехословакия?!?”) в страната като че ли предварително е смазана всякаква възможна и невъзможна съпротива и цари мъртвешко спокойствие.

Първите предвестници на нещо друго във въздуха идват от съвсем неочаквана страна. Само 7 дни след нахлуването в „братска” Чехия на 28 август, Успение Богородично, на богомолците от църковните амвони се прочита посланието на Светия синод на Българската православна църква за въвеждане на новия календарен стил. То е прието в нарушение на тогава действащия Устав на БПЦ, който не дава право на Св. Синод да променя богослужебния ред, нито каквато и да било друга част от св. Предание (напротив, митрополитите са задължени да бдят за опазване чистотата на светоотеческата вяра). Има множество протести, които са потушени по съответния ред, но монахините от Княжевския манастир „Покров на пресвета Богородица” (които единствени в България стриктно съблюдават руския старостилен календар) отказват решително да се подчинят. Те са заплашени с изселване (заточение) в друга изоставена обител (вероятно Гложенския манастир) без елементарни удобства като вода и път. Епископът, който обаче по канон трябва да ги съпроводи също отказва и те остават на място като случаят се потулва поради неговата незначителност.

Видният български философ-дисидент Асен Игнатов (1935–2003) още в края на 1968 г. под прякото влияние на Пражката пролет публикува книгата си с есета „Тъга и порив на епохата„, която критикува остро тоталитарната система. Обвинен е в „ревизионизъм“ и покушение срещу идеологическите устои на комунистическия режим. В официоза на властта вестник „Работническо дело“ излиза разгромна статия „Класово-партийният подход не е сезонна дреха“ от Михаил Бенлиев, след която той  е изключен от комунистическата партия, уволнен от Университета и „заточен” в Института по философия към БАН, като му е забранено да публикува. По време на участието си в научна конференция в Белгия в 1972 г. (изпратен понеже единствен сред партийните философите владеел чужди езици!) той се установява в Германия, където защитава докторат по философия – „Хайдегер и философската антропология“ (1979).

Но първият философ-дисидент е все пак Слави Боянов (1915–2011), който като асистент в Софийския университет пише своето катарзисно съчинение „Защита на човешката личност” (или „За робството и свободата на човека в обществото”), започнато още преди смъртта на Сталин (!), за което е репресиран от Държавна сигурност през декември 1955 г. В него между другото той казва, че „В обществото, което претендира да осигури хляб, работа и равенство за всички, не само че хлябът – да не говорим за равенството – не е още осигурен, но доколкото все пак го има, той се купува с цената на едно невиждано досега робство.” Това е пряк отклик от възгледите на Николай Бердяев и в блестящия си предговор на първото издание на арестуваната  книга през 1997 г. (библиографска рядкост поради малкия тираж) неговият ученик и последовател Асен Игнатов определя Слави Боянов като първият български философ  дисидент. Слави Боянов е „изолиран” също в Института по философия към БАН, за да бъде контролиран отблизо.

След като Л. Б. Пастернак получава Нобелова награда за разкриване истината относно Октомврийската „кръволюция” започва борба за нейното връчване на „правилен” съветски писател. С помощта на Жан-Пол Сартр тя е връчена през 1965 г. на М. Шолохов, който днес е вече доказано напълно фиктивен автор /6/, а не на Анна Ахматова (!). Между другото прототипът на Григорий Мелехов от „Тихия Дон” е именно прочутия атаман  Павел Назарьевич Кудинов (1891–1967), който емигрира в България след 1921 г. между 1949 и 1955 е заточен в ГУЛАГ, а след това се връща в България и се самоубива близко до град Видин, където има запазени негови спомени /3, с. 155–160; 10, с. 107–108/.

Същият известен френски философ (за съжаление аморален сталинист) /14/ прави всичко възможно да попречи за нейното присъждане на великия руски творец. Сартр като личност въплъщава всичко, от което Солженицин се отвращава: отрицанието на моралните правила, отказ от изконното разграничаване между добро и зло, жертването на хора и оправдаването на престъпления в името на едно неопределено бъдеще, накратко, злодеянието чрез и в името на идеологията. Затова и той категорично отказва да се срещне след изгнанието си с този модерен Тартюф, който в прилив на рядка откровеност го нарича, ни повече ни по-малко, „опасен елемент”(!).

И така през октомври 1970 г. А. И. Солженицин получава напълно заслужено Нобеловата награда, която освен всичко друго го прави недосегаем за силите на злото.

Но само пет дни (!) след нейното присъждане и то първи в света (!) именно Съюзът на българските писатели (СБП) по твърде неинтелигентен начин отрича качествата на автора като недостоен и дори го окачествява като „изменник” /7/.

На 24 ноември 1970 г. същият СБП изпраща официален протест до Нобелевския комитет в Стокхолм срещу присъждането на Нобеловата награда на Александър Исаевич Солженицин подписана от председателя му Георги  Джагаров /Бел. 2/ (Следващата година същият е за пореден път в Париж и то придружаван от известната Юлия Кръстева посещава световно известното „културно” средище „Плас Пигал”!!!). Това е единственият официален протест от всички социалистически страни включително и от самия СССР!!!  Дори гостуващият по това време в България съветски писател Юрий Казаков (1927–1982) изказва публично възхищението си от Солженицин пред българските си колеги /5/.

Един от тях, назован Серафим Северняк, както обикновено се престарава и го нарича „посредствен литератор” като се „оплаква”, че не му е публикувана статия, в която разобличава „некадърността” на Нобеловия лауреат (sic!)… По странно съвпадение същата тази личност се хвали по-късно, че е посетила над 100 страни (!) по света във време, когато излизането зад граница беше нещо наистина съвсем екзотично… От това се вижда, че получените сребърници са не 30, а много, много  повече. O tempora, o mores!…

Все пак за чест на България срещу това безчестие гласуват петима праведници – Валери Петров /Бел. 3/, Благой Димитров, Марко Ганчев, Христо Ганев и Гочо Гочев – заради което са съответно репресирани и остракирани. Четирима от тях са изключени от Партията, а петият като безпартиен е изключен от самия съюз…

Именно след това тоталитарната държавна сигурност /Бел. 4/ започва да търси удобни жертви като „козлы отпущения” чрез които от една страна да оправдае своята „бдителност”, а от друга да сплаши интелигенцията и всички свободомислещи.

Първо още в 1970 е осъден научния сътрудник от Института за литература на БАН Лазар Иванов Цветков на 5 години „за разпространение на вражеска литература – Солженицин”..

След това през 1973 са набелязани Владимир Макаров, Екатерина Лвов и Фьодор Беляковски. Различни са вероятните причини за този избор, но видимите са, че са белогвардейци (тоест латентни „врагове” и сънародници на Солженицин) и при това интелектуалци. Обвиненията към тях са, че разпространяват в България „вражеска литература” – книги на Александър Солженицин, Николай Бердяев, Михаил Булгаков, Марина Цветаева и други руски забранени или полуразрешени автори. Доколко те са били „врагове”  така и не става ясно, но е съвсем сигурно, че те са дълбоко вярващи православни християни и изключително културни руснаци /4/.

По същото време в България непрестанно се внасят подобни книги и то от представители на комунистическата партия, които единствени имат привилегията да пътуват в западни страни. Но те се разминават само с леки административни наказания като предупреждения. Тоталитарните власти предпочитат да свалят вината върху „чуждите” белогвардейци, отколкото върху своите единоверни „непослушници”.

Владимир Юрьевич Макаров е роден през 1914 г. в Петроград, столицата на Руската империя. Баща му е офицер от прочутия Семьоновски полк, известен като Старата Гвардия. След Октомврийския преврат в 1917 г. и последвалата страшна гражданска война, в Русия се установява държавен строй сполучливо определен от професор Николай Никанорович Глубоковский (1863–1937) като „уголовное государство”. От страната са прокудени над 3 милиона души, повечето от които са цветът на руската интелигенция. Владимир Макаров се озовава в България и въпреки трудните условия за живот успява да се образова като учи в Руската  Крестовоздвиженска гимназия в град Пещера и завършва Руската гимназия  (Всероссийскаго союза городов) в София (1932). Участва във войната на България с Германия 1944–1945 г. в състава на 58 пехотен полк. Завършва химия в Софийския университет и работи в Главната  дирекция за геоложки проучвания.

Екатерина Лвов е родена в 1940 г. в Париж в семейство на руски емигранти. Завършва славянска филология и като специализантка и докторантка има възможност да посещава България в периода 1969-1973 г.

Феодосий Александрович Беляковский е роден в 1898 г. в град Чернигов в руско дворянско семейство. От 1921 живее в България, а от 1945 до 1956 без съд и присъда е изпратен в ГУЛАГ в Чукотка (в лагера го спасява дарбата на художник и латинския при писане на диагнози на починали от тежкия труд). След връщането си в България работи като електротехник и художник. През 1968 г. дарява цялата си колекция от портрети на руски поети и писатели на руската гимназия „А.С. Пушкин” в София. Беляковски владее немски, френски и латински език, интересува се от всичко, свързано с история и политика. Увлекателен разказвач и събеседник, притежаващ дар слово и чувство за хумор, той спечелва много приятели от средата на българската и руската интелигенция като Н. Ростовцев, проф. Ставровски, отец П. Василковски, А. Мешчерски, Н. П. Живагин и др. Пред тях, опирайки се на политическата си култура и горчив личен опит, Беляковски протестира срещу демагогията и престъпленията на тоталитарната власт, осъжда разложението на общественото съзнание и потисничеството на бюрокрацията, глупостта и примирението /11/.

Процесът срещу Макаров-Лвов-Беляковски е в пълен унисон с кампанията срещу Александър Солженицин и затова неслучайно става известен като „делото Солженицин” /12/.  Обвинението се обосновава (за първи път в практиката!) преди всичко на професионална „експертиза” за „вредността” на намерената литература, направена от трима специалисти от Института за съвременни социални теории – старши научен сътрудник, кандидат на философските науки ДЕЯН ПАВЛОВ КРЕЦУЛ (югославски сталинист), заведащ отдел „Философия, социология, етика и история”, кандидата на философските науки АЛЕКСАНДЪР ЯКИМОВ ДЕЙКОВ и научния сътрудник и редовна аспирантка КРАСИМИРА ПЕТКОВА ШОПОВА. Този институт, основан през 1968 г., е на пряко подчинение на ЦК на БКП… Във въпросната експертиза освен произведенията на Солженицин за особено „вреден” е обявен известният философ Николай Александрович Бердяев поради следните причини: обявява комунистическата диктатура за тоталитарен режим, определя тоталитарния социализъм за псевдорелигия и счита, че съветската система нарушава флагрантно елементарните свободи и права на хората и не дава възможност за тяхното възходящо духовно развитие (виж неговото катарзисно творение „За робството и свободата на човека”). Наистина са за оплакване тези „без пяти минут философы” (основно и особено първият от тях), които знаейки отлично истината я обявяват за лъжа. Лишени не само от всякаква етика, но и от елементарен здрав смисъл, който е заменен от изгодна служба, апартамент в София и командировки в чужбина (особено такива във „вражеския” Запад). За това свое „писмено заключение” от 39 страници  тримата „експерти” получават официално хонорар  съответно: Д. Крецул – 62,28 лв., Кр. Шопова – 43,25 лв. и Ал. Дейков – 38,25 лв. (По онова време месечната заплатата на специалист с висше образование е била около 100 лева).

Въпреки всичко един от свидетелите по делото, авторитетният библиотекар и библиограф княз Андрей Павлович Мещерский (1915-1992) дръзва да се обяви в защита на Бердяев (!). Явно той се е ръководел от максимата на Демокрит: „Предпочитам да кажа една истина пред това да седна на персийския престол“.

В интерес на истината трябва да кажем, че все пак го спасява фактът, че е истински герой на бойното поле от войната на България срещу хитлеристка Германия 1944-1945 г. Но въпреки това веднага след процеса той е уволнен от работа.

На този процес се отдава особено идеологическо значение и затова е заснет на пълнометражен документален филм.

Веднага след излизането на историческия „Архипелаг ГУЛАГ”, през януари-февруари 1974 г., се засилват гоненията срещу автора му. Още на 4 февруари отново именно Съюзът на българските писатели, който уж би трябвало да бъде умът и съвестта на страната, излиза с декларация озаглавена красноречиво „Злостен клеветник на род и родина”. За съжаление Любомир Левчев /Бел. 5/ (афиширащ се по-късно след 1990 г.  като най-близък приятел на белогвардейци и то князе?!!) заклеймява Солженицин не съвсем литературно, ни повече ни по-малко, като „белогвардейска отрепка”. Издава се сборник с агитматериали „В последния кръг” /1/, а в пресата излизат разгромни статии като „Потъващият архипелаг…” и „На предателя – достоен отговор”. Това е пряко напомняне за сталинската 1937 /Бел. 6/ и българската 1949 година с „незабравимия” боеви лозунг „На кучето – кучешка смърт”. Вартоломеевата нощ продължава и през деня /4/.

Защо ли в продължилата с години кампания българските писатели непременно са държали да бъдат по-католици и от папата?!? При това повечето от тях предвидливо декларират, че не са чели Солженицин и няма да го четат при никакви обстоятелства… Не е излишно да припомним, че точно официалните писатели като „инженери на човешките души” имаха най-големите привилегии на тогавашния строй, по-големи дори от тези на висшата партийна номенклатура.

Известният правозащитник академик Андрей Сахаров (гениален учен, създател  на термоядрената бомба) излиза в защита на Солженицин и сравнява Съветския съюз с  „концентрационен лагер, обграден с бодлива тел”. На 13 февруари 1974 г.  последният е екстрадиран в чужина. Това е първият случай  в историята на СССР след изгонването на политика Троцки и писателя Замятин през 1931 г. В същия ден в София се произнасят и присъдите срещу Макаров-Лвов-Беляковски. Както се вижда няма нищо ново, нито случайно под слънцето…

В своята защитна реч пред съда Владимир Юрьевич Макаров, който се защитава сам изтъква изрично и дословно следното: „…Имах най-доброто намерение да не засягам актуални политически въпроси, за да не утежнявам моето положение… Но когато Прокурорът започна да говори за Солженицин не мога да замълча, защото няма да съм чист пред собствената си  съвест. Солженицин е в центъра на обвинението срещу мен и наистина книгите на този лауреат на Ленинска награда и Нобелова премия бяха най-много четени и разпространявани между моите приятели и познати… Особено разтърсващо впечатление ми направи декларацията на българските писатели по повод на последната му книга. Презрението, с което те говорят за него е нещо изключително нечисто, долно и отвратително. Мисля, че всеки човек би трябвало да се срамува да постави името под подобна декларация, която ще остане за вечни времена и той не може да го изтрие… Още повече, когато той заявява, че не е чел неговите книги… За мен лично книгите на Солженицин не са нито клеветнически, нито антисъветски, а още по-малко вражески. Вярвам дълбоко, че един ден съветският читател ще се запознае с произведенията на Солженицин свободно издадени от държавни издателства, както беше издадено неговата книга „Един ден на Иван Денисович”. Забравих да кажа, че напълно споделям и становището на Солженицин в неговото писмо да Всерусийския патрарх… Може би има за какво да съжалявам в извършеното от мен, но никога няма да съжалявам за разпространението на книгите на Солженицин!”/8/.  

Тук, както се казва, всякакви коментари тук са напълно и абсолютно излишни…

Владимир Макаров (1914–2007) излежава пълната присъда от 5 /пет/ години и оцелява поради техническите си способности по химия и физика. Скоро след това, главно като резултат от процеса на разведряване от Хелзинки, дори му е позволено да емигрира във Франция…

Екатерина Лвов (1940–) е помилвана понеже е френска поданичка и следствие на решителния демарш на Франция.

Феодосий Александрович Беляковский (1898–1975) – лежал и оцелял в ГУЛАГ (1945–1956), който поради преклонната си възраст си и влошено здраве е трябвало да бъде помилван или осъден най-много условно, умира в затвора след преднамерени издевателства…

По същото време се развивива и трагедията на отец Петър Василковски (25.06.1899  – 12 януари 1974), руски емигрант и ефимерий в Казанлъшкия манастир „Въведение Богородично”. У него попада книга на Солженицин за преследванията срещу православната църква в СССР.  Той я споделя с някои свои познати, но е издаден от доносник и репресиран от ДС в края на 1973 г. точно по времето на процеса срещу групата на Макаров. Той не е привлечен за обвиняем само поради напредналата си възраст и поради страх от международното обществено мнение, което няма да одобри преследването на свещенослужител по политически причини. По време на разпита отеца споделя, че особено впечатление му е направило Великопостното писмо на А.И. Солженицин от 1972 г. /2/, за което той казва, че „това писмо с изключителна смелост и решителност поставя въпроса за противопоставяне на атеистичното влияние. Затова реших да разпространявам писмото на Солженицин като върховен дълг на един истинно вярващ човек…”. Като връх на всичко е извикан и предупреден най-строго от своя митрополит, който се оказва също агент на ДС. Отчаян от предателството на своя владика той се затваря в килията си и издъхва от разрив на сърцето… /9/.

Ботевската награда за литература в България за 2008 г., се връчва за първи път на чужденец, а нейният носител е голямото име на Русия – Александър Исаевич Солженицин. Председател на журито, определило Солженицин за носител на международната Ботевска награда е професорът по руска литература от Илинойския университет Ричард Темпест. Майка му е българка и затова той говори отличен български. В своето слово американският професор изтъква: „За мен той е един от онези писатели, много малко на брой в българската, руската и американската история. Писатели, които създават едни художествени светове, едни планети и тези планети си имат свое малко човечество„.

Навремето Сталин запитал подигравателно „А колко дивизии има Папата?!?”.

Сега ние се питаме в същия дух „А колко армии е имал Александър Исаевич Солженицин?!?”. Случаят с Лазар Цветков, Владимир Макаров и съратниците му, отец Петър Василковски ни дават отговорът: само една – тази на Истината, но именно тя се оказва непобедимата…

БИБЛИОГРАФИЯ на А. И. Солженицин в България

Книги

Архипелаг ГУЛАГ : пълно издание в 3 тома.
Т. 1. Ч. 1-2 / прев. от рус. Татяна Ваксберг. – 686 с.
Т. 2. Ч. 3-4 / прев. от рус. Зоя Котева. – 688 с.
Т. 3. Ч. 5-7 / прев. от рус. Зоя Котева. – 768 с.
– София : Фондация Комунитас, 2015 .

Архипелагът Гулаг : Опит за художествено изследване:
Ч. 1-3.  // Факел, 1991, № 3, с. 41-85; № 4, с. 47-75; 1992, № 1, с. 58-79;  № 2, с. 69-80; № 3, с. 52-65; № 4, с. 64-76; № 5-6, с. 136-186.

Архипелаг ГУЛАГ 1918-1956: Опит за художествено изследване: Т. 1 – 2. – София, 1993; 1994. – 720; 728.

В първия кръг. – Перник, 1995. – 696 с.

Дясната китка. – София, 2008. – 352 с.

Един ден на Иван Денисович: Повест. – София, 1963. – 156 с.

Един ден на Иван Денисович: Повест ; Разкази. – София, 1990. – 247 с.

Ракова болница. – София, 1993. – 414 с.

Раково отделение.  – Перник, 1993. – 480 с.

Рекло телето дъба да мушка: Очерци от литературния живот. – София, 1998. – 784 с.

Статии
Април седемнадесета /Откъси от кн. „Червеното колело“/. // Свободен народ, №  27 (7 – 13 юли 1994); 25; № 26, с. 16.
Богатирът : Към 90-год. от рождението на А. Т. Твардовски. // Бълг. писател, № 30, 3 окт. 2001, с. 12.
Великият изход. // Факел, 2003, № 5-6, с. 131-156.
Демокрацията не идва отгоре. // Русия днес = Россия сегодня, №  23 (10 – 16 юни 2005), с. 4.
„Дълг на писателя е да обединява своя народ“ : [Интервю]. // Подкрепа, № 256 (2 ноем. 1993), с. 10.
Естонците : Откъс от новата книга [със спомени] на писателя „Невидимите“, Париж, 1992. // Лит. форум, №  10  (22 – 28 юни  1994), с. 1, 6-7; № 11, с. 6-7.
Думата не представлява народа /Интервю/.  // Русия днес = Россия сегодня, №  47 (26 ноем. – 2 дек.  1999), с. 5.
Изборът да не знаеш /Реч, произнесена в Харвардския университет през 1978 г.  Морално-политическата оценка на писателя за западното общество/. // Подкрепа, № 282 (22 дек. 1993), с. 9, 14-16.
Фьодор Дмитриевич Крюков. // Факел, 2004, № 3, с. 156-182
Как да устроим Русия. // Демократически преглед, 1994, № 7, с. 93-102.
Куин Елизабет от Санкт Петербург /Откъс от спомените на писателя „Невидимите“/. // Лит. форум, №  24 (22 – 28 юни  1994), с. 6; № 25, с. 7.
Късове. // Лит. форум, №  40 (15 – 21 дек.  1998), с. 12.
Людете Бога забравиха /Лекция, произнесена при удостояването на писателя с наградата „За принос в развитието на религиозното съзнание“ от английската  фондация „Темпълтън“/.  // Лит. форум, №  50 (15 – 21 дек.  1993), с. 1, 7.
На последната права /Политическо есе за Русия/. // Борба, 2005, № 5, с. 10-11.
Народът [на Русия] е в шок. // Поглед, № 45 (7 ноем. 1994), с. 7; № 46, с. 7.
Не живей в лъжата /Обръщение на писателя към интелигенцията/. // Хиперион, 1990, № 5-6, с. 31-32.
„Невидимите“: Глава 2. Николай Иванович Кобозев. // Подкрепа, № 159 (2 юли 1993), с. 10.
Неудържимият култ към новото [в литературата] и как той разруши века /Бележки по повод удостояването му с почетния медал за литература на Националния клуб на изкуствата в Ню Йорк/. // Лит. форум, №  36 (8 – 14 септ.  1993), с. 1, 8.
Нобеловата реч на Александър Солженицин. // Струма, 1993, № 3, с. 102-115.
Образованщина. // Факел, 2008, № 4, с.213-232
Полукантон. //  Детонация, № 4, апр. 2005, с. 16.
През три острова. // Факел, 2007, № 3, с.211-220.
Разкаянието и самоограничението – категории в живота на нацията. // Съвременник, 1995, № 1, с. 389-419.
Русия в разруха. // Факел, 1999, № 2, с.163-181.
Светът тъне в лицемерие в края на XX век. // 168 часа, № 35, (29 авг. – 4 септ.  1997), с. 15, 18.
Случаят на гара Кочетовка : Разказ. // Везни, 2003, № 9, с. 81-116.
Темпълтъново слово : Думи по случай присъждането на Темпълтъновата награда, Бъкингамският дворец, 10 май 1983 г.  // Факел, 1997, № 3-4, с.153-159
Хитрата сврака с двата крака /Солженицин след Гулаг/ – София, 1990. – 24  с.
Червеният ураган е способен отново да се надигне /Лекция, произнесена в Лихтенщайн по повод присъдената му почетна докторска титла от Международната академия по философия/. // Подкрепа, № 228 (30 септ. 1993), приложение.
Чертите на две революции : [Френската революция – 1789 г. и Руската революция – 1917 г.] . // Lettre Internationale, 1992, № 1, с. 16-25.

ЗА НЕГО

В последния кръг: [Съдържа материали от печата, статии, доклади и изказвания на видни съветски  писатели, обществени дейци и журналисти, които разкриват предателския път на А. И. Солженицин]. – София : Наука и изкуство, 1974. – 132 с.
В памет на [руския писател] Александър Солженицин (1918 – 2008).  Съдържа:
Димитър С п а с о в. Една правдива дума целия свят преобръща. – Александър С о л ж е н и ц и н. Великопостно писмо до патриарх Пимен.  – Александър С о л ж е н и ц и н. Реч в Харвард на асамблеята на випускниците на университета. // Християнство и култура, 2008,  № 9, с. 6-23.
Донев, В. Александър Солженицин : Класика срещу канон. – Велико Търново, 2011. – 131 с.
Клеман, Оливие. [В памет на Александър Солженицин (1918-2008)]. // Християнство и култура, 2010, № 7, с. 122-135.
Решетовская, Наталия.  Александър Солженицин – началото на възхода. // Пламък, 1996, № 1-2, с. 134-155.
80 години от рождението на Александър Солженицин. Съдържа:
Александър С о л ж е н и ц и н. Липса на мъжество…: [Реч, Харвард, юни 1978]. – Ален Б е з а н с о н. Солженицин в Харвард. – Александър С о л ж е н и ц и н. Из „Русия в руини“.  // Демократически преглед, №  38 (1998/1999), с. 240-267.
Христова, Наталия.  Власт и интелигенция : Българският скандал „Солженицин“ 1970 – 1974 : Исторически етюд с документално приложение. – София, 2000. – 196 с.
Шмеман, А. Д.  Срещи със Солженицин. – София, 2015. – 168 с.

БЕЛЕЖКИ

3. Съкратен вариант на статията на руски език е публикувана в: Казански, Н.Р. Солженицын в Болгарии: 1960–1980-е. // Солженицынские тетради (Москва), 7, 2019.  <http://www.solzhenitsyn.ru/news/index.php?ELEMENT_ID=3027>
4. Георги Джагаров (1925–1995). Партиен секретар и председател на СБП (1966–1972) е пределно откровен като казва буквално: „Другари, въпросът е поставен ребром – или ние ще … Солженицин, или той нас!“.
5. Валери Петров (1920–2014)

На Александър Солженицин

И аз не съм ви равен, зная,
и не че съм голям герой,
но тайно се гордея с тая
минута на неравен бой.

Против правдивата ви книга,
против доброто ви сърце
видях таз вечер да се вдига
гора писателски ръце.

И аз мълчах сред тази плаха,
непоносима тишина,
но пет ръце сред тях не бяха
и мойта бе от тях една. 

Сега в пиянство чудновато
вървя и си измислям аз
далечно бъдеще, когато
на чай поканен съм у Вас

И мило е край самовара
сред тънещата в сняг Москва
и смесват се сребриста пара
и златни дружески слова

И щастието ми е в тая
представа – глупава почти –
как аз от Вас поемам чая
без чашата ми да звънти.

4. Проблемът с така наречените „специални служби” започва още преди цели 100 години, когато на 1 октомври 1921 г. във ВЧК в Москва постъпва рапорт от секретен сътрудник гласящ: „На събранието на толстоистите се говореше разпалено за някой си Сократ (неизвестен). Да се установи неговата самоличност, да бъде арестуван и разследван /подразбира се разстрелян/ в името на народа…”.

В кадровото досие на Генералния комисар на държавната сигурност на СССР Ежов пише дословно: „Образование – незавършено основно /нисше/…”

Този челен опит се пренася с пълна сила в нашата страна и през 1952 г. в ДС постъпва доклад от разведчик, който следи Борис Христов в чужбина с буквален текст: „ Да се установи кой е точно Борис Годонов и на кои вражески централи служи…”.

5. Любомир Левчев (1935-1919). Председател на СБП (1979-1988). Автор и на такива стихове:

„Дpyгаpю Сталин,
вяpвай ми,
без жал
cъpцето cи нo тебе
биx изпpатил.
Кpъвта cи млада
вcичко биx отдал
да можеш да повдигнеш
Ти главата cи…”

// в-к „Сливенско дело” март 1953 г.

Балада за Чрезвичайната комисия

„Двайсти век!
Октомври!
Че Ка!
Приийждай, бъдеще, прииждай!

появява се човекът с железен тен –
комисарят,
чекистът,

В този смисъл и аз признавам:
войник съм на една такава Че Ка”

// Книга за герои – служители на МВР. – София, 1969, с. 26–27.

„Другарю Живков, никой не може да ми забрани да ви обичам!“

1980-те

6. Малка справка: По време на сталинските репресии са убити над 500 поети, много от които с национално и световно значение. Ето ярък пример за творчеството на един абсолютно съвсем неизвестен от тях:

Какой прекрасный юный бог
Рождался в Вифлееме!
И золотой Единорог
На лунной плыл триреме.
Из рощи выбежал сатир
И выманил дриаду
Смотреть, как шла, сияя, в мир
Звезда через Элладу.
И пригибая острый лавр
Гремел навстречу Богу
Из леса скачущий кентавр
На лунную дорогу.
И побледнев в предвестье дней
Искупленных агоний,
Адонис поднял из ветвей
Пронзенные ладони.

Борис Михайлович ЗУБАКИН (1894–1938)

Литература

4. В последния кръг : [Съдържа материали от печата, статии, доклади и изказвания на видни съветски писатели, обществени дейци и журналисти, които разкриват предателския път на А. И. Солженицин]. – София : Наука и изкуство, 1974. – 132 с.
5. Великопостното писмо на А.И. Солженицин. // Християнство и култура, 6, 2008, № 9 (32), с. 10–13.
6. Вълчев Г. Бялата руска емиграция във Видинска област. – Видин, 2007. – 390 с.
7. Денчев, П. Провалът на групата „Алекс”. – София : Издателство на ЦК на ДКМС, (септември) 1989, С. 81–156. /Библиотека „Политически детектив”/

Буквално в самото навечерие на рухването на тоталитарната власт излиза книга, в която за най-страшен враг, отново и отново, се обявява Солженицин и хората от „групата” Макаров-Лвов-Беляковски, които разпространяват творбите му.

9. Динеков, П. Дневници 1933–1992. // Библиотека, 2016, № 2, с. 126.
10. Назаров, В. (Зеев, Бар-Селла). Литературный котлован : Проект «Писатель Шолохов». – Москва: Российский государственный гуманитарный университет, 2005. – 464 с
11. Литературен фронт (София), 15 окт.1970.
12. МАКАРОВ, Владимир Юриевич. /Защитна реч/. – София, 02.1974 г. – 11 с.
13. Методиев, М. Държавна сигурност срещу отец Петър Василковски.

// Християнство и култура, 16, 2018, № 9 (136), с. 37–52.

14. Русский мир Болгарии / Казански Н.Р. и др. – София, 2012, с. – 470 с.
15. Солнцева-Накова, Ек. Делото срещу Дон Кихот (Феодосий Александрович Беляковский). // Критика, № 3-4, 2003, с. 74–78.
16. Христова, Н. Българският скандал “Солженицин“ 1970-1974. – София, 2000. – 195 с.
17. Шаламов, В. Т. Надгробно слово. // Шаламов, В. Т. Колимски разкази : Т. 1. – София, 1994, с. 191–203.
18. Coeuré, S., Mazuy, R. Cousu de fil rouge : Voyages des intellectuels français en Union soviétique : 150 documents inédits des Archives russes. –Paris,2012. –380 p.