ВСЕКИ ЕДИН от тези шестдесет и девет километра за мене е постлан със спомени и усещания. Буйното детство, юношеските мечтания в боботещия автобус, утрините, свежите момичета, плажовете, младите мускули, винаги готови де се изпънат, леката вечерна тревожност на шестнадесетгодишното сърце, жаждата за живот, славата и все същото ненаситно небе след толкова години, с неговата непрекъсваща сила и светлина, поглъщащо сякаш една след друга, месеци наред, разпънатите върху плажа жертви в зловещото пладне. И все същото море, почти невидимо в утринта, което пак се откри в дъното на хоризонта, щом пътят напусна Заел и хълмовете с опръскани в бронз лозя и се спусна към брега. Но аз не спрях да го погледам. Бързах да видя отново Шенуа, тази тежка и тромава планина, изсечена в един-единствен къс, която загражда целия залив на Типаза откъм запад, преди сама да се гмурне в морето. Тя се забелязва отдалече, още преди човек да пристигне до нея, подобно на ефирна, синкава мъгла, преливаща в небето. Малко по малко с приближаването на автобуса тя се сгъстява, докато придобие цвета на водите, които я обграждат – една огромна неподвижна вълна, чийто страшен устрем е бил сякаш внезапно скован над морето, успокоило се в същия миг. Още по-отблизо, почти преди самите порти на Типаза, тя се възправя навъсена, зеленикавокафява, като някакъв непоклатим, обрасъл с мъх стар бор, убежище и пристан на своите синове, един от които съм аз.
***
ПАДАЩИ ОТ НЕБЕСНИЯ ЗЕНИТ, слънчеви потоци лудуват из полята наоколо. Пред тяхната врява всичко замлъква и дори Люберон отсреща е като огромен къс тишина, в която се вслушвам непрестанно. Наострям уши; ей там, от далечината някой тича към мене, сякаш невидими приятели ме зоват, радостта ми расте – както беше преди години. Щастливата случайност на днешната загадка отново ми помага да проумея всичко.
Къде е абсурдността на света? Нима тя е този блясък или е спомена за неговото отсъствие? Как съм могъл, пълен с толкова слънце в паметта си, да залагам на безсмислието. Околните ми се учудват; понякога аз също се учудвам. Бих могъл да отговоря, на себе си и на другите, че именно слънцето ми беше на помощ и че именно неговата светлина сгъстява вселената и слива формите ѝ в някакво смътно сияние. Но това може да се каже и другояче и бих искал пред този чернобял блясък, който за мене винаги е олицетворявал истината, да поясна тезата си за абсурда, тъй като го чувствам твърде добре, за да понасям да философстват върху него, без да различават нюансите му. Впрочем, говорейки за него, отново ще стигнем до слънцето.
***
НУЖНО ЛИ Е ИЗОБЩО ДА КАЗВАМ, че в преживяното, което ме интересуваше и върху което ми се е случвало да пиша, абсурдът може да се смята само за изходна позиция, дори когато споменът и вълненията около него личат и в по-сетнешните ми постъпки? По същия начин и методичното картезианско съмнение, при положение, че грижливо спазваме мерките му, не стига, за да направим Декарт скептик. Все пак донякъде може да стигнем в идеята, че нищо няма смисъл и би трябвало да се отчаем от всичко? Без да се задълбочаваме, можем лесно да забележим, че както няма абсолютен материализъм (защото дори за да съставим тази дума, вече трябва да приемем, че на света има и нещо друго освен материята), така няма и пълен нихилизъм. В момента, когато казваме, че всичко е безсмислено, ние твърдим нещо, което има смисъл. Да не признаваме, че светът има какъвто и да било смисъл, означава да премахнем всякаква стойностна оценка. Какво най-сетне би било литературата на отчаянието? Отчаянието е мълчаливо. Всъщност и самото мълчание крие смисъл, ако очите говорят. Истинската безнадежност е агония, гробница или пропаст. Ако тя проговори, ако разсъждава и най-вече пропише, братята ни подават ръка, честта на рода е спасена, ражда се любов. Да говорим за „литература на отчаянието“ съдържа противоречие в понятията.
***
ПО ОБЯД СПРЯХ ВЪРХУ ПЕСЪЧЛИВИТЕ СКЛОНОВЕ, обсипани със слънчогледи като следи от морска пяна, останала върху брега от довчерашните яростни вълни. Гледах морето, което в този час едва се повдигаше изтощено, и утолявах двата вида жажда, която човек не може дълго да залъгва, без сам да пресъхне, а именно: да обичаш и да се възхищаваш. Защото да не бъдеш обичан, е само лоша случайност; но цяло нещастие е да не обичаш. Днес всички бавно умираме от това нещастие. Пролятата кръв и омразата изпепеляват сърцето; дългото преследване на справедливостта погубва любовта, която всъщност го е родила. Сред воплите, в които живеем, любовта е невъзможна, а справедливостта – недостатъчна. Ето защо Европа ненавижда светлината и умее само да противопоставя неправдата сама на себе си. Но в Типаза разбрах отново, че за да не закоравее справедливостта като красив, но съсухрен и горчив плод, трябва да пазим в себе си невредима свежестта, извора на радост, да обичаме слънцето, което е неподвластно на неправдата, и да се върнем в боя с неговата овладяна светлина. Отново откривах тук познатата красота, младоликото небе и претеглях съдбата си, осъзнал най-сетне че и в най-тежките години на всеобща лудост споменът за това небе никога не беше ме напускал. Именно той в крайна сметка ме беше спасил от отчаянието. В себе си вярвах, че развалините на Типаза са по-млади от нашите нови строежи или разрушения. Всеки ден светът се раждаше сред тях във вечно нова светлина. „О, светлина!“, ехти викът на всички герои от древната драма, изправени пред собствената си съдба. Този последен зов беше и наш, вече знаех това. Посред зима най-сетне разбрах, че в мене живее едно непобедимо лято.
***
ТАЙНАТА, КОЯТО ТЪРСЯ, е скрита в долината на маслиновите дървета, сред трева и прохладни теменужки, в околностите на стара къща с мирис на лоза. Повече от двадесет години обикалям тази долина и други, които приличат на нея, разпитвам неми козари, хлопам по вратите на необитаеми развалини. Понякога, в часа на вечерницата, върху все още светлото небе, под дъжд от тънкоструйна светлина, ми се струва, че я узнавам. И действително аз я знаех. Може би още я знам. Но кому е нужна тази тайна? И самият аз явно не я искам. Не мога да се откъсна от своите. Живея сред своето племе, което вярва, че властва над богатите и грозни градове, изградени от камък и мъгла. Ден и нощ гласът му гърми и всичко се огъва пред него – дори онова, което не се огъва пред нищо. То е глухо за каквито и да било тайни. Неговата мощ ме увлича, но в същото време ме отегчава и виковете му ме изморяват. Не съм ли и аз също такъв осакатен съучастник и скандалджия, не съм ли крещял и аз сред камъните? Също така аз се мъча да забравя, крача из нашите градове от желязо и огън, усмихвам се смело на нощта, призовавам бурите, ще бъда верен. И ето, наистина забравих, пълен с енергия и оглушал оттогава насетне. Но може би един ден, когато сме на крачка от смъртта от изтощение и невежество, ще мога да се откажа от нашите суетни гробници, за да легна в долината, под същата онази светлина и да узная за сетен път това, което вече знам.
Подбор Асен Валентинов
Превод Христина Кочемидова