Адът на превода (наброски върху „превъртането“), от Красимир Кавалджиев

От няколко месеца най-новият превод на Дантевия Ад на български език е на пазара. Дело е на небезизвестния поет и преводач Кирил Кадийски и е публикуван от не по-малко известното издателство „Колибри“ в солиден том с виненочервени корици и с предисловие от проф. Клео Протохристова.

Нов превод на емблематично произведение от световната литература? Такова събитие се случва веднъж на петдесет години и само заради това си струва да се отбележи, ако ще и с бледа рецензия. Съюзът на преводачите в България вече го отбеляза, като му присъди, не без известни вътрешни противоречия, „Специална награда за изключително високи постижения в областта на превода на художествена литература (поезия) за превода на Ад от Данте Алигиери“.

Цяла плеяда български поети и писатели са се пробвали на преводаческото поприще, къде успешно, къде не. Между другото, като казах „поприще“ – типично „дантевска“, неотклонима от името на великия флорентинец дума, която не един българин е научил именно от основополагащия превод на Константин Величков – прави впечатление, че никой от следващите преводачи не може да се откъсне от притегателната сила на този като че ли навеки закотвен в българщината и присвоен от нея парадигматичен стих „На попрището жизнено в средата“. Въпросът може да бъде погледнат и под друг ъгъл: след като множество преводачи на Ад след К. Величков запазват неговия встъпителен стих, дали пък не го използват по-скоро като трамплин към новото, което ще предложат, като прашка за изстрелване на своя камък в блатото? Честно казано, все съм се надявал някой преводач най-сетне да забележи, че „поприще“ не означава точно „път“. Защо ли никой не иска да преведе cammin като „път“, а не като „поприще“? Но млъкни сърце! Уж си бях обещал да потисна филологическото си изкривяване в полза на преводаческата си страна (защото, да, у мен от години се борят две души: душата на филолог и преводач)…

Нямам намерение да изнасям урок по теория на превода, защото, първо, не ми е по характера да давам акъл на другите, и второ, защото превод не се учи с уроци или, ако може да бъде научен от някои, то други си остават непромокаеми за всякаква теория, ако нямат естествено предразположение към това изключително самотно занимание – преводачеството. Тоест, при превода е налице не толкова научаване, колкото развиване на заложби. Самият Кадийски за толкова десетилетия не обучи свои следовници на това „поприще“ (ах, отново тази съдбовна дума!), може би защото него никой не го е учил и той сам е напипал своята си техника на превеждане. Защото превеждането е не само талант, то е най-вече техника, къртовски труд, подобно на писането.

Основният въпрос, който витае в пространството, е дали тук коментираното дело е точно превод. Самият издател е написал на титула претворил (а не превел) Кирил Кадийски. Пак е по-добре, отколкото в някои комични ситуации от 90-те години на миналия век, когато, поради нежелание да се признае за език едно наше западно наречие, вместо „превел“ се пишеше „превъртял от македонски“ (не че „превъртането“ в другия смисъл на думата не дебне тази професия на всеки ъгъл). Може да се изтъкне като аргумент, че не всеки превод е претворяване: някои преводи са си чисти подстрочници – „верни с оригинала“, но несъдържащи никаква езикова магия, без която няма стойностна литература. В превода на Кадийски на Дантевия Ад се наблюдава точно обратното. Резултатът е текст, който самият флорентинец би написал, ако знаеше съвременен български. Така (трябва да) се превежда поезия.

Има добри филолози, има и добри преводачи. Някои са и двете, други – нито едното, нито другото. Забелязал съм една любопитна и дори на пръв поглед скандална зависимост: колкото по-добре някои хора говорят чужд език, толкова по-нечетивни са техните преводи на български, и обратно – колкото по-неумело артикулират чуждия език, толкова по-приятни за четене са техните преводи. Някой бе казал, че за да превеждаш добре, трябва да познаваш родния си език по-добре от чуждия. Да, колеги филолози, звучи скандално, знам. Аз самият все още се пуля пред този парадокс и с годините все повече се съгласявам с очевидното. Все пак е доста по-приемливо красивите преводи да се правят от хора със слаби чужди езици, отколкото хора със силен чужд език да правят лоши преводи (за съжаление от лавиците на книжарниците ни гледат точно такива). Защото, ако владеете прекрасно чуждия език и недобре своя, това винаги ще проличи в превода ви. А възражението, че не може да бъде добър преводът на човек, непознаващ достатъчно добре чуждия език, поражда контравъзражение: откъде знаете, че въпросният преводач не е разбрал оригинала? Дали е ползвал подстрочници под формата на няколко вече съществуващи преводи на български и на други езици, дали е чел оригинала с речници – има ли значение? Много по-важно е да не е изплагиатствал чужд труд, което впрочем лесно би било забелязано от читателската аудитория. Помня, че един от аргументите в процеса срещу Синявски и Даниел през 1965-6 г. е бил, че са превеждали с подстрочници. Явно това изприщва морализаторите от всички страни, епохи и режими.

Предимството на хората, които не владеят даден чужд език на филологическо ниво, е, че не се влияят от чисто формалната страна на въпросния език и не възпроизвеждат, не калкират съответно галицизмите или англицизмите, а наистина претворяват на своя език чуждото произведение. И това е добре както за читателите, така и за самото произведение (защото „верният“, но нечетим превод, е мечешка услуга за автора и творбата).

Всички за нещо сме сърдити на Кирил Кадийски – кой заради крива дума, кой заради неприятелски акт, кой поради невъзможност да се настрои на една вълна с него с цел комуникация. Не са малко тия, които са се удряли фронтално в чепатия му характер като в някаква канара. Ала нима от поета и преводач се иска да бъде мил и любезен? От него се очакват по-скоро добри произведения, отколкото милозливости и лицеприятности във всекидневния живот. И ще се научим ли някога да дисоциираме личността на писателя от продукцията на повествователя, да не слагаме знак за равенство между гражданина еди-кой си и неговите произведения? Поне да бяхме запомнили от Ролан Барт през Никола Георгиев, че автор и разказвач са две различни лица (ипостаси, инстанции – както щете). И да бяхме осъзнали сами, че „животът и творчеството“ може да са свързани по някакъв начин, но че не са равнопоставени, че не може да се съди за литературни качества на дадено творчество по предимствата или недостатъците на определена личност.

Но такива са преводачите – ревнуват се едни-други и много често злословят срещу свой колега само защото е превел някое велико произведение преди тях и по този начин им е попречил да го яхнат, за да се прославят покрай него. Кой им пречи да преведат и те Ад? Само че за да се изявят, ще трябва да покажат и докажат талант поне колкото таланта на Кадийски. Ако все не вярвате, че е способен да превежда от език, който не владее „до съвършенство“, прочетете превода на му на Гарванът от Едгар По – най-добрият на български. Въпросът е защо видните ни англицисти не можаха да го направят, а го направи човек с руска филология?

Ако поне, вместо ревниви срещу ближния си, завистниците бяха ревностни в изпипването на труда си, цена нямаше да имат. Поради пустата завист и други проблеми от различно естество, с които непрекъснато се сблъсква преводачът, самият превод като занимание все повече заприличва на ад, сякаш не ни стига самата шизофренност на превеждането: да си едновременно и в двата езика и същевременно да се мъчиш да се освободиш от властта им, да се самоотстраниш от тях. После защо имало случаи на „превъртане“ сред преводачите…

Но да се върнем на другия Ад. Преводът на Кадийски е приятен за четене, а как поетът преводач (или „претворител“) е постигнал това – ще се радваме да обучи свои следовници на това „поприще“ (ах, пак тази дума!), защото ако чакаме на Софийския университет, има да почакаме – там се учи граматика, колеги, правоговор и пр., а с преводаческия талант или се раждаш, или не.

И не изглежда ли закономерно поредният – добър – превод на Ад да е бил направен именно от автора на следните стихове:

Впий пръсти в стълбите небесни 
и сам се изкачи – към светли помисли и светли песни,

над всичко, там, където – унизена, непризната – 
побягнала от дневната умора, върви по чистото небе душата…

Но мракът пада все по-плътен, над сърцето хлад се спуща.
И докъде ще стигнеш в тъмнината – с лъчи завързал старите обуща?

(Кирил Кадийски, „Една нощ с Данте“)