Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Моят Йосиф

14.05.2019

от Владислав Христов

  

Моят Йосиф

 

Преди време имаше период, в който снимах много портрети. Обикновено най-добрите кадри правех в малки селца или буквално на полето, и всяка една фотография се получаваше без нужда от някакво режисиране. Често тези простодушни хора ми разказваха толкова интересни истории, че изобщо не изпитвах желание да снимам лицата им. Така потъвах в техните думи, че фотоапаратът ми увисваше на врата, като най-безполезната вещ, която някога съм притежавал.

През един летен следобед  с група приятели, решихме да си правим пикник край реката. Камчия е от онези реки, които пазят хладина и в най-горещото време. Разбира се бях взел камерата с надеждата да направя някой портретен кадър. Движейки се с колата по поречието, видях стадо с крави и овце. А щом има животини, ще има и пастир край тях.

Спряхме веднага, излязох с апарата и тръгнах трескаво напред. Този момент на вълнение във фотографията като усещане не може да бъде сравнен с нищо друго. Само след минутка от близките папури се показа и пастирът. Беше млад мъж около 30-годишен с дълга чуплива коса и брада. Приближих се бавно към него за да не го стресна. Първото впечатление беше, че гледа директно в мен без никакво притеснение. Очите му излъчваха благост и смирение.

За да разбия тишина между нас, го поздравих с „Добър ден”. „Добър”, отговори ми кратко пастирът. Реших да подхвана разговора с добронамерен и ведър тон стараейки се да бъда максимално естествен: „Как се казваш?”, зададох въпрос на свой ред аз. „Юсуф”, прошепна той суховато, след което наведе засрамен поглед към земята. „Всички тези животни твои ли са, Йосифе?” – попитах младия мъж, инстинктивно наричайки го Йосиф. Не последва отговор.  Тишината превзе пространството и двамата увиснахме в неловко мълчание. Разбрах, че това не беше срам, просто той не знаеше добре български. Освен това изпитваше дискомфорт от появилия се изневиделица любопитен фотограф. „Виж какъв апарат имам, японски е! А с този обектив да знаеш какви портрети стават…!” продължих да разчупвам леда помежду ни, за да мога да му направя някой кадър. Показах му няколко снимки от апарата, Юсуф ги разглеждаше с лека, едва доловима усмивка.

В крайна сметка той се съгласи да го снимам. „Ще ти донеса снимките на хартия Йосифе, да си имаш за спомен!”, обещах му, продължавайки по най-естествения начин да му казвам Йосиф. За мое учудване пастирът не реагира отрицателно на това, дори се усмихна широко. Изпеченото му от слънцето лице се изпъстри с финни бръчки. Мълчанието му вече беше доста по-уверено, като мълчание между близки хора. Качих се обратно в колата и денят пое по обичайния си ход.

Често мисълта за Юсуф ме спохождаше, знаех, че тази среща не беше случайна, но какво трябваше да науча от нея? Какво? Месец по-късно, се върнах със снимките край реката. Юсуф обаче го нямаше. Не успях да го зарадвам. Не всеки ден е Великден.Не всичко в живота се нарежда както искаме.

Още пазя снимките. Ако някой ден съдбата ме срещне с моя Йосиф - ще му ги дам. Обещам - този път няма да му задавам никакви въпроси. Само ще му се усмихна, преди отново да потъне в папурите заедно със своето стадо.

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: