Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Накъде тече водата

08.05.2019

Разказ от Петко Симеонов

  

НАКЪДЕ ТЕЧЕ ВОДАТА
         Разказ от Петко Симеонов

През лятото на 1964 година в окръжния град Сушица се разнесе слух, че в лозята се е случило нещо. Било поличба. Така и не се разбра каква, но хората се разтревожиха, цъкаха с език и поп Васил свети вода в лозето си. С развети ръкави напръска околното пространство...

Малко преди слуха един невзрачен трийсет и петгодишен електротехник на име Милко копаеше кладенец на вилното си място.

При толкова много вили, кладенци и електротехници едва ли бихме обърнали внимание върху случая, ако Милко не беше човек с крайни научноматериалистически убеждения.

Заради енергията, с която ги защитаваше,  беше станал нещатен сътрудник в отдела по атеистична пропаганда в Градския комитет на БКП и платен профпредседател в ТПК „Динамо“.

В края на пролетта неговите съседи - собственици на лозя, се обединиха, събраха пари и извикаха известния по онези краища водооткривател Форко.

Милко отказа да участва в тази "съмнителна" кооперация.

- Аз - рече той - на бабини деветини не вярвам. Форко сее суеверие. По-добре извикайте поп Васил да ви почете... Ха-ха...

Той се смееше със зъл смях, а в тъмнината на бараката пробелваше гипсовия бюст на Сталин, съхранен за по-добри времена.

Съседите, примирени със съдбата си, премигваха, но вода нямаше. Те иначе се отнасяха с почит към пропагандистките му хватки и разчитаха на него в споровете с общинарите - да има ли автобусна спирка при нововъзникващите вили, да има ли електрически крушки по стълбовете и прочие - но сега работата беше за водата. За какво са им тия места, като вода няма. Нека си вика Милко.

Форко да им покаже къде да копаят кладенците, пък ако времената нещо се объркат и ги притиснат, ще кажат, че са прости, нищо не са разбирали и Форко ги е подлъгал.

Той Форко лесно ще се оправи.

Форко - дълъг, слаб,  с голям крив нос, с годините добиващ синкав цвят, кръстосваше лозята с чаталеста лескова пръчка и удряше с пета: "Тука !" Преминаваше така пет-шест лозя, казваше, че вече е уморен, главата го боляла, сядаше на сянка и пиеше ракия.

Около него шътаха, угаждаха му, той въртеше глава с потъмнели долни клепачи и с охота обясняваше устройството на своята багета. Значи, ако я издяла още малко, няма да може да познава, само такава трябва да бъде.

Кой му е казал, че такава трябва да бъде? Никой. Усеща го.

Изпиваше половинка ракия и лягаше да спи. Спеше като куче, където и да е, завит с парцали, спеше по дванайсет часа, събуждаше се, напиваше се с вода и тръгваше отново с багетата.

Имаше вид на белязан човек и въпреки че се знаеше от коя рода е, като безроден беше. От години си беше загубил паспорта, не плащаше данъци, не членуваше никъде. През лятото се препитаваше, като търсеше вода, зиме ходеше на лов за жаби, но ортаците му се занимаваха с търговията.

Като умреше мъж, Форко се завъртяваше около ревящите жени и вземаше останали от покойника дрехи. Ходеше по панихидите и както си мълчеше, току кажеше:

- А вие не ядосвайте, еди-кой си, Бог да го прости, че му споменавам името. Отсечете ореха, дето ви изпотроши керемидите. Така иска той. Да му бехте сипали и на него, ей го стои и чака човека...

Страхуваха се от Форко, въпреки че тия, дето бяха на служба, гледаха да покажат пренебрежение към него, щото как се крепи служба, когато на такъв се оказва уважение. А се страхуваха от него, знаеха предчувствия имаше Форко. Минавал покрай Доковци, те се качвали на първия за града частен москвич, и им рекъл:

- Слезте и никъде не ходете.

- Защо?

- Слезте. Днес нямате ден.

Доковци не го послушали и вечерта ги докараха и петимата - бяха се блъснали в самосвал, изгинаха до един, само старата Доковица остана, за да вие по гробищата и свидетелствува пред населението за пророчеството на Форко.

На Форко, оня, смахнатия...

Вървеше из лозята, вилната зона още не беше набрала сила, тук-таме се издигаха къщета, някъде имаше запрени стари автобуси, кабини от камиони лъскаха със стъклата си, катинари висяха по вратите - пазеха кирки и лопати.

Милко стоеше насред лозето си, гледаше как Форко обикаля и от възмущение получаваше съклет.

„Ей че прост народ, не разбира природата на случайността и не чете учебниците по диалектически материализъм! Прост народ - слаба държава. Така доникъде няма да я докараме, никакъв социализъм няма да построим, защото на събрания идат по двама-трима и то все едни и същи, а тука поне двайсет събраха пари да викнат Форко. Съзнание няма населението, съзнание му липсва.“

Целия окръг обикаляше Милко. Изнасяше лекции от дружеството за разпространение на научни знания. Докарваше си по някой лев лекторски.

Изнасяше лекции по научен атеизъм, защото знаеше как стоят нещата. Разговаряше с хората, обясняваше им защо няма Господ, а те го питаха защо няма олио, иди с такъв народ и прави социализъм.

Отиде Милко да изнася лекция в Средорек, кола от Окръжния комитет го закара до там. Каза на шофьора къде да го чака, а сам седна в празната зала с местните организатори - събраха се осем човека. Милко за двайсет минути им преразказа една брошура - колко лъжовно нещо е Библията, а ония кимаха с глава, съгласни бяха! Въпроси нямаше. Получи си хонорара Милко, излезе от залата и тръгна да види по пазара има ли нещо по-така. Имаше поръчка от Милка да провери за червен пипер, провери, разбра, че и в Средорек нямаше, и както се беше улисал по червения пипер, забрави, че го чака кола. Стигна до автогарата, видя как автобуса за Сушица се кани да тръгне, викна на шофьора да го изчака, бързо си купи билет и се качи.

Прибра се Милко с автобуса. Върви къмто тях си, подсвирва си, загрят от петдесетте лева хонорар, и тѐ ти го насреща иде Форко:

- Защо остави шофьора в Средорек, бе Милко? - запита Форко.

Вярно бе, как стана тая работа? Как така се улиса? Върна се Милко в Окръжния комитет. От там набра по телефона Средорек, та обясни да кажат на човека да се прибере,да не виси да го чака.

- Откъде ти знаеш за шофьора? - питаше Милко няколко дена по-късно, когато гражданството, научило за забравената кола, се кикотеше по канцелариите.         

- Аз ли? - Форко се почесваше като         че ли за другиго  можеше да става дума. - Ами, като те видох, се сетих за шофьора, спи човека у колата, до утре можеше така да спи.

-,Кой ти каза?

-,Нали ти викам, че като те видох, се сетих! - ядоса се Форко. - Глупав човек, не разбира от дума... Но ти да знаеш какво треперене те чака... Ама... - Форко го загледа подозрително. - Ти може и да си знаеш?.. Ех, Господ да ти е на помощ!...

Поде се някаква кампания против суеверията, талисманите и звездопоклоничеството. Милко беше сред челниците.

Първо обраха на футболистите талисманите, после обиколиха ученическите квартири и събраха портрети на различни певци, артисти и спортисти - сума хартия отиде за вторични суровини. 

Тогава дойде ред на водооткривателите, начело с Форко. Отидоха с джипка у тях и му взеха пръчките-багети, той потвърди имената и на другите - бяха още трима. Всички си минаха по реда - гледачките на боб, карти и кафе, двама, дето пукаха уши, десетина билкарки, един правач на счупено и изкълчено, накрая взеха, че забраниха на попа да  влиза в новите гробища.

Милко много се прояви.

Минаваха с джипката покрай неговото лозе, той ги покани да му опитат виното, седнаха да се почерпят, я да видиме клечките, дето ги обрахме. Въртяха ги в ръце,  смяха се, пиха. На другия ден Милко върза багетите на cнопче и ги хвърли под навеса до бараката си. Ако му се потърси отчет - веднага ще ги покаже.

Та стоеше пак насред лозето си, пиеше мастика направо от шишето и гледаше как Форко оплита със суеверие цялата местност. Да отиде ли да му вземе новите багети, или да не отиде?..

Кампанията беше приключила, иначе що да не му вземе клечките?...

- Аз - рече той на съседите по лозя няколко дена след заминаването на Форко - нямам нужда от този шарлатанин. Достатъчно ми е да поразсъждавам научно, за да разбера къде е водата.

Милко така и направи. Той си представяше научното разсъждение като безпределна яснота. Ето това е облак, това е лоза, тук има трева, жаден съм и прочие. Може ли, освен вятъра, да има друго научно обяснение, дето облаците се движат? Не може.

Здраво опрян на съвсем научното наблюднние, че водата се движи отгоре надолу, той бързо стигна до сигурния извод, че в неговото лозе вода ще има на най-ниското място. Това беше лека вдлъбнатина, където и на пипане пръстта стоеше като че ли по-влажна. Не можеше да има съмнение - водата беше тука!

Съпругата на Милко (вече я споменахме) се казваше Милка. Когато навремето се запознаха, съвпадението на имената им се стори толкова забавно и симпатично, че те още същата вечер, прекалено бързо за ония години, започнаха да се целуват и по-нататък нищо не можеше да ги спре.

Милка вече имаше добре оформен отпуснат корем, покрит с постояннно мокра престилка, Милко наедря в ханша. И двамата средни на ръст, кръглоглави, къдрокоси - те все повече приличаха на брат и сестра, вървяха хванати под ръка, до тях или на няколко крачки зад тях крачеха, също хванати за ръце, двете им природени момчета - Милен и Миладин. Със сковани вратове и наведени глави, те маршируваха като наказани войници. Милко ги строяваше един до друг, караше ги да си доближат главите и като удареше шамар на единия, главите им се джасваха. По този начин се икономисваха педагогически усилия и се развеселяваше родителското тяло.

Копаенето  на кладенеца се отпочна след кратка материалистична беседа. Той беше на градус и речта му се лееше, а Милка, Милен и Миладин стояха послушни под навеса, отзад беше бараката, Милка тихичко и незабележимо се опитваше да продължи готвенето, страхуваше се и тя от таткото - вожд и жрец в тяхното малко миловидно племе. 

- Накъде тече водата? - запита накрая своите слушатели, след като завърши изложението на трите закона на диалектиката и според него беше подготвил вече адиторията да направи сама своите изводи.

- Как накъде? - не разбра Милка.

- В каква посока тече водата?

Думата "посока" подведе слушателите и те едва ли не хорово, добре запаметили неговите лекции, викнаха:

- Материалистическа посока.

Видът на Милко показа, че не са отговорили правилно. Тримата се замислиха.

- Насам? Натам? Нагоре? Надолу? - подсказа им Милко.

- А, познайте, де! - майката тактично се измъкна от групата на изпитваните.

- Водата тече навсекъде! - рече по-големият Милен.

- И нагоре ли тече? - подигра го Милко.

- Водата тече насам, натам и надоле - побърза по-малкият Миладин.

Милко се ядоса:

- Мирно!.. Изправи главите една до друга-а! - Милен и Миладин проточиха вратове - единият на тринайсет, другият на дванайсет години - бащата плесна малкия ,главите им дзъннаха. - Водата, глупаци такива, тече само надолу!

- И да запомните! - завъртя глава майката.

Божкее, дали ще успее някога нейният мъж да налее в главите на синовете огромните си знания? - това беше въпросът, който силно я тормозеше.

След като по такъв лесен и безспорен начин доказа къде трябва да бъде кладенецт, Милко незабавно направи първата копка.

Месец по-късно изпълзя от шестия метър като пребито куче. Нито капка влага, нито глътка свеж въздух имаше долу. Милен и Миладин, научени от опита на последните дни, напръскаха баща си със студена вода и седнаха под рядката сянка на недорасла слива. Милка излезе изпод навеса, дойде до Милко и го загледа. Нито радост, нито жал имаше в погледа й.

- А бре Милко, да извикаме Форко, а? Гледай как на другите позна! Най-много на шест метра вода излиза.

- Ще познае Форко дали баба ми е мъжка - Милко нямаше силата и да се ядоса както трябва. - По другите парцели си има вода, на нашия си няма.

Той се надигна, затътри се към навеса и там се просна върху общия семеен нар. От околните лозя гледаха под око. Не иде нито да питаш, нито кураж да даваш. Само един от съседите – Петър, бомбаджия в мините, прескочи и дойде. Отиде при кладенеца, дълго наднича в него, после се хвана за въжето, навързано на възли, и се спусна долу. Милко го видя, канеше се нещо да му рече, не измисли нищо и се отказа. Все пак работник е Петър, не е чиновник като другите - нека гледа.

- Ти, комшу, трябва да спреш! - говореше Петър. Двамата седяха под навеса и пиеха бирица. - Ще те затрупа тоя кладенец... Слаби са пръстените, дето слагаш. Може ли сам така да ровиш? Вземи двама...

- Ще го укрепя! Сам ще го изкопая!

- Вода може въобще да не излезе.

- Не е възможно. Водата тече надолу.

- В мината имаме галерии на километър под земята - сухо, барут да държиш в тях. Има галерии на по трийсет метра - тече отвсякъде. Водата е на жили, комшу.

- Как на жили? - запремига Милко, кожата на лицето му се събра на дипли и застина.

- Така. На жили - рече Петър. - Ако не улучиш жилата, можеш и да се утрепеш от работа, файда нема.

- Те и другите така казват - обади се Милка.

Августовският ден издъхваше сред пожълтялата трева.

- Форко усеща къде са жилите - рече Петър и облиза мустак.

- Как може? - възмути се Милко. - Как така Форко ще хване една пръчка и пръчката сама ще се навежда или изправя и показва къде има вода. Та аз познавам Форко от мъничък. Заедно сме расли. Той върти нарочно пръчката. Защо друг човек, като хване пръчката, тя се не върти? Да не би Форко да е по-такъв? И майка му и баща му познавам, помня какъв залупен беше. Не може той да познава! - Милко кипеше от безсилие, че хората не могат да разберат простата научна логика. - В нашия окръг четирима претендират. Аз съм говорил с тех, нищо не могат да обяснят... Защо мълчах аз? Заради вас мълчах. На комшиите си аз неприятности нема да създавам, щото като ми притребва нещо, аз при вас идвам, не отивам другаде, нали така. Защо на вас неприятности да създавам?.. Милене, донеси връзката с ония клечки.

Имаше намерение Милко да покаже тези инструменти и това инструменти ли ca, ако трябва сериозно да говорим, да ги покаже на Петър - човек работник с правилна социална основа, да разобличи Форко и останалите, пък и да му мине яда, дето изкопа дупка шест метра дълбока, като грешен дявол се измъчи, осем килограма отслабна и месец време загуби. А като броим, че в месеца беше в неплатен отпуск, чак лошо му ставаше от неговите загубени комшии. Къде се е чуло и видело с клечка вода да се търси?

- С това ли ще познаеш къде има вода? - Милко държеше къс отвес за шнурчето. Единият от търсачите на вода в окръга работеше с отвеси. - Па аз за оная работа да се хвана, по-сигурно ще бъде вода да намеря... Попщина е това, Пешо! 

- Ти к`во, сега? - засегна се Петър. Нему му стана чоглаво, дето Милко пак обърна работата на политика. - Аз в мината, такова, живота си рискувам, плана да изпълниме и все ударник съм бил, а ти религиозен ме правиш.

- Аз теб не те правя религиозен. Ти верно си рискуваш живота у мината, ама и държавата ти плаща. Да не говориме за това, щото вземаш, колкото три мои заплати.

- Ела и ти в мината! Има вакантни места... Сега па ще ми говориш колко съм вземал. Стига си клатил тоя отвес, че ме нервираш...

Петър стана, като махаше с ръка, все едно пъдеше мухи.

-,Стой сега!,- спря го Милко. - Извинявай, ако има нещо. Аз тука ти показвам, колко глупава е тая работа с багетите. А на тебе, ако не ти плащат така, ти няма там да работиш.

- Тук си прав - съгласи се Петър и пак седна.

- Гледай цирк сега - рече Милко, за да се хареса на Петър, дето остана. - Милене, дръж тая клечка, както чичо ти Форко я държи.

Милен, със скован под четиридесет и пет градуса врат, застана дисциплинирано до баща си и взе багетата.

- Тръгвай, Милене.

Милен тръгна.

- Не е ли смешно? - запита Милко. - Как така ще върви и ще познае къде има вода?

Милен, дълговрат, с отпуснати рамене, със стърчаща под прав ъгъл багета, беше като живо опровержение на водооткривателското движение.

- Верно - съгласи се Петър. - Голям суек е сино ти.

- Що ще ми викаш на детето суек? - засегна се Милка.

- Така ми прилича - обясни Петър и предвидливо допълни: - Нали държи багета. С нея така изглежда.

- Нали? - Милко беше доволен. - Милене, стой! Стой там. Миладине, вземи ти тая клечка. - Той подаде на другия си син друга багета. - Айде, и ти като бакяти. Ама карай натам.

Миладин стисна двата края на батетата, прилепи плътно лакти в слабините, източи врат и замарширува в перпендикулярна посока.

- И тоя е голем суек - рече Пешо и започна да се смее.

Тримата възрастни се развеселиха.

- Верно, че са като суеци - одобри Милка.

Милко, позасилен от бирата, грабна една от багетите (по-късно се разбра, че това било най-добрата багета на Форко), изпъчи се в хумористична поза и захилен викна:

- Глей сега.

Той започна да марширува и изведнъж усмивката му се изкриви и скова. Все едно че ток го удари. Милко усети, че той и батетата са едно цяло, че това не е обикновена лескова пръчка, а свръхчувствително сетиво, един оголен нерв щръкна в ръцете му и срастна направо с мозъка му, поведе го този нерв, душеше като куче, прошумоля кожата на земята и отдолу се заплетоха капилярите на подземната вода. Ето на няколко метра пред него тече вода, голяма вода, откъде знае, че тече, не може да обясни, но е сигурен, ще направи няколко крачки и батетата ще се наклони силно надолу и той ще тропне с пета: "Тука!" Мигновено разбра, че както радиото е мъртъв предмет, докато не се пусне ток по него, така и пръчката е мъртва, докато не пусне той, лично той, електричество в нея. Не синовете му да точат вратове и маршируват, лично той трябва да тръгне и това е повече от съдба. Милко проумя всичко за секунда и две гюллета се блъснаха в главата му.

Захвърли батетата, тя литна и се оплете в една лоза. Хвана се за кръглата глава - да се радва ли на дарбата си, да реве ли?

- К,во ти стана? -рече Милка. - Абе ти много пи у тая жега.

- Как много! - възрази Пешо. - По пет бири сме изпили. Може да е огладнел.

Милко изчака децата да легнат и остави Милка да мие чинии. Стоеше прав в приспособената за клозет бивша телефонна кабина. Не можеше нито да седи, нито да лежи. Гюллетата в главата му се блъскаха, гърдите го стягаха, обливаше го ту вълна на въодушевление, ту на покруса. Светът се беше сгромолясал! Държеше се инстинктивно, за по-голяма стабилност, за скобите, върху които бе висял телефонът, и само пристъпваше от крак на крак. Милка, преди да легне, дойде до кабината:

- Пак ли ти излезе маясила? - запита угрижено тя.

- Пак! - изпъшка престорено Милко, но чувстваше такава тежест отзад, че беше сигурен - в следващите дни ще лежи разкрачен с окървавен задник и помощ никаква няма да има.

- Кръв много тече ли?

- Тече.

- Тц,тц,тц - завайка се жената и клекна до кабината, та си свърши работата.

Когато всички заспаха, Милко излезе от телефонната кабина и се защура между лозите. Месечината му намигаше с притворено око.

Намери багетата, стисна я здраво и тръгна. Обиколи няколко пъти цялото лозе. Усещаше земята под себе си. Ето тук тече вода, но е надълбоко, може би на трийсетина метра, защо реши, че са трийсетина, не знаеше, а тук водата тече в обратна посока - към върха на хълма, но тя долу, в недрата, си тече по закон божи - надолу, слаба е обаче тази вода, тук църцори друга, по-нататък - трета, багетата потрепваше в ръцете му. Отиде до сухата дупка на кладенеца - нищо нямаше там. На стотици метри нищо нямаше. Тръгна обратно. Задуши с пръчката, намери вода на метър и половина. Слаба беше, но за проверка ставаше. Остави внимателно багетата върху масата. Запали фенера, подбра разхвърляните около сухия кладенец инструменти и започна да копае. Не можеше да чака.

Гюллетата в главата му се блъскаха, трябваше да се движи, да върши нещо, само да издържи да не ходи до клозета, защото клекне ли, ще излезе червото му, ще запръска кръв и ще трябва като парализиран да лежи, да се маже с разни мехлеми, за които не знаеше помагат ли, не помагат ли. Но нали докторите ги дават, а на специалистите трябва да се вярва, защото без науката за никъде не сме, останалото са бабини деветини. Мажи си задника с мехлеми, лежи и пъшкай, докато червото се успокои и с помощта на Милка ще го вкара пак да си влезе в дупката.

Сега е моментът да се провери каква е тая дяволия, познава ли, не познава ли къде има вода?

Опита се да копае тихо, но то копаенето не е като говоренето, да му се регулира силата.

Пръв го усети Пешо. Беше излязъл навън, подгонен от изпитата бира, чу тъпите удари на инструментите, видя светлината на фенера между лозите. Спотаи се Пешо. Облекчи се, като плъзгаше струята по един кол. Какво копае Милко и защо по нощите? Пари ли търси, или нещо нередно укрива? Пешо окончателно се разсъни и задебна.

Милка сънуваше сън. Хемороидите на Милко са предизвикали такъв кръвоизлив, че той е умрял. Стана голямо погребение, държаха се много речи, тя плачеше и се хвърляше върху него. Спуснаха ковчега и започнаха да го заравят. Събуди я хръскането на лопатата. Беше обляна в сълзи. Милко го нямаше до нея, вече ясно чу как лопата хвърля пръст.

Тя седна в леглото, объркана, с разтуптяно сърце, и видя фенера между лозите. Тук ли закопават Милко?! Тя още не можеше да се ориентира, тръгна несигурно към светлината, тръгна както си беше по комбинизон, вървеше по-скоро насън, видя, че мъж оставя лопатата и взема кирката и този мъж е Милко.

Значи е жив! Тя се хвърли напред.

- Милко! - викна и гласът й проехтя над лозята, той не успя да мръдне и тя вече го прегръщаше и целуваше, като го омазваше със сълзи. Милко я отблъсна стреснат, беше изкопал дупка до колене.

- Изкара ми ангелите, да ти верата таковам... Като таласъм скачаш.

- Милко... - тя беше щастлива, че е жив и здрав.

Той започна да разсича корен с кирката.

- Какво копаеш?

- ...Направих нови изчисления...

- Какви изчисления?

Милко остави кирката, взе копачката лопата, подпря се на нея. - Изчислих къде трябва да бъде водата. Тука трябва да бъде.

- А-а...

- Първият път само разсъждавах научно. Сега използвах математиката.

- Ти си изчисляваш, а аз какви сънища сънувам - подсмъркна все още неуспокоената Милка.

Пешо слушаше, скрит в лозите, и не вярваше на нито една дума.

Да копае Милко посред нощ, след като се трепа цел ден в сухия кладенец, за това има причина, която трябва да се крие. Ето, той я крие и от жена си, значи работата е дебела.

- На метър и половина водата трябва да излезе - продължаваше Милко. - Ако я няма на метър и половина, значи пак съм сбъркал и маясила ми ще излезе с много кръв.

- Що не оставиш за утре, на видело.

Милко не отговори, а заби лопатата в меката пръст. Само от време на време тя пристъргваше в някое камъче и стържещият звук се присъединяваше към хора на щурците.

Пешо клечеше сред лозите и съобразяваше. Каква е работата на един бомбаджия, ако не да съобразява. Спомни си той как Милко трепна, когато стисна батетата, така потрепваше Форко, не един път е ходил с него Пешо. Спомни си как като опарен я захвърли, как се хвана за главата, спомни си това Пешо, изправи се и се прокашля силно:

- Абе, Милко, каква е тая тлака у вашето лозе?

Тлака. Така се викаше по онези краища на седянката - зареда, където се събираха съседи, за да помогнат в свършването на някоя работа.

Милко спря да копае.

- Ами-и-и... - той не знаеше какво да отговори. Гюллетата в главата му пак се блъснаха - "бам-м-м."

Пешо премина граничната вада. Земята по лозята се ценеше и огради нямаше. Милка бързо се мушна под навеса, за да наметне с нещо женската си голота.

- Да те сменя, малко, а? - предложи Пешо и измести Милко, взе лопатата от ръцете му.

- Аз направих нови изчисления...

- Всичко ми е ясно - рече Пешо и Милко разбра, че е разкрит. Може би го е видял, когато обикаляше с багетата?

- Трябваше да измеря целия парцел, нали ...тогава...

- Абе,ясно – Пешо продължаваше да копае.

- Като пресмятам, водата трябва да бъде         на метър и половина...

- Ще проверим! - неговият размах беше друг. Забиваше докрай лопатата и изхвърляше цялата пръст, както си беше на блана.

Завърна се Милка, облякла излиняла рокля.

- Пешо, тая работа е за утре - тя се беше разнежила от сънуваното погребение и искаше да усети голите крака на мъжа си.

- Сега трябва да се провери - рече Пешо. - Сега с твоя мъж трябва да разберем има ли Господ, или няма.

Дупката вече минаваше метъра на дълбочина.

- Какъв Господ? -         запита Милко и устата му изсъхнаха, двете гюллета пак се блъснаха, гърдите му се стегнаха, идеше му да побегне от притеснение.

Пешо продължаваше да копае, изкара още един ред с лопата, взе кирка, та разсече голям корен, остави я и се изправи.

- Господ те е белязал тебе, Милко! - рече той убедено. - Речовит човек си. Паметлив си. Сега сам разбра, че багетата е като жива в ръцете ти. Божа работа е тази.

- Какъв Господ, бе? - Милко едвам дишаше.

Бам,бам,бам - блъскаха се гюллетата.

- Сега ще проверим има ли Господ, или няма Господ - успокои го кротко Пешо. Той за пръв път си позволяваше да говори така открито пред Милко. Взе, че се прекръсти, и добави - Да не споменаваме името Господно напразно.

Наведе се, заби лопата. Оставаха двайсетина сантиметра до Господ.

Милко, като гледаше злобно полуосветеното лице на Пешо, заговори:

- Не е имало, няма и няма да има Бог. Всичко е движеща се материя! Разбра ли?

Пешо продължаваше да копае, лицето му беше ведро и на душата спокойно.

- Сега ще проверим! - рече с тиха насмешка той. - Аз съм прост човек, вярвам в Господ и такова обяснение давам на твоята дарба...

- Гад със гад! - развика се Милко. Той се хвърли към Пешо, блъсна го, оня седна на ръба на изкопа. - Махай се оттука, гадино попска! - той продължаваше да блъска Пешо, Пешо се измъкна от изкопа, изстъпи се между лозите.

- Какво ти става?

Милка гледаше, объркана.

- Напускай лозето ми! - Милко тръгна застрашително към Пешо, фенерът освети зачервеното му лице, изпъкналите му очи, тресящите се от възбуда бузи. Пешо махна с ръка и си тръгна.

- Дойдох да ти помагам! - говореше той объркано. - Гледам те, копаш, хора сме...

- Религиозна пропаганда ще ми правиши ти на мене! - викаше подир него Милко. - Не си улучил лозето, бате. Попско мекере такова - той се обърна към жена си. - Какво гледаш? Вземай едната лопата.

Грабна другата и започна да хвърля пръстта в дупката.

- Не гледай, а заривай! - изкомандва Милко. Жена му взе лопатата. Научила се беше да слуша и започна и тя да хвърля пръстта в дупката.

- Защо... - опита се да зададе въпрос тя.

- Млък! - изсъска Милко.

- Па ти си бил   много прост бе - викна от неговото си лозе Пешо.

Милко не отговори, продължаваше да зарива дупката. Нямаше ги гюллетата да се блъскат в главата му, на душата му беше спокойно и ведро.

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: